Определение №851 от 42214 по гр. дело №1426/1426 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 851

гр. София, 29.07.2015 година

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:

П.: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1426/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Р. П. Т., Г. Г. И. и П. Г. Т. срещу решение № 2024 от 06.11.2014 г. по гр. дело № 2320/2014 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 1 състав.
Ответникът [фирма], [населено място] не е заявил становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Софийски апелативен съд /САС/ е отменил решение от 03.12.2013 г. по гр. дело № 10032/2010 година на Софийски градски съд в частта му, с която са били уважени предявените от настоящите касатори искове по чл. 49 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от смъртта на техния наследодател, настъпила като трудова злополука на 19.09.2006 г. и по същество е отхвърлил исковете и в тази им част, като е потвърдил решението, с което те са били отхвърлени от първостепенния съд до пълните им предявени размери. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД. Съдът е приел за безспорно между страните обстоятелството, че ответникът не е работодател на наследодателя на ищците. Мотивирал е, че по делото не е установено наличие на договорно или друго правоотношение, което да обосновава извод за директно възлагане на процесната работа от страна на ответника на наследодателя на трите ищци. Посочено е, че договорът, на чието изпълнение са се позовали ищците в исковата молба обуславя възлагане на извършването на процесната отоплителна инсталация на работодателя на наследодателя на ищците – „ [фирма], което е юридическо лице и което по принцип не отговаря за деликт, какъвто то не може да извърши. Посочено е още, че гаранционно – обезпечителната отговорност винаги предполага осъществен от физическо лице деликт във връзка с възложена му от носителя й работа. С. като в случая такъв деликт, осъществен от физическо лице, на което ответникът да е възложил работа не е доказан, то и съдът е извел неоснователност на предявените искове.
С приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателките чрез процесуалния си представител са възпроизвели текста на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поддържали противоречие с ППВС № 7/1958 г. и ППВС № 9/1966 г., след което буквално са повторили оплакванията, направени в касационната жалба, свързани с очертаване на фактическата обстановка, така както я виждат и противоречиво са заявили, че от една страна причината за настъпилата злополука е фактът, че ответникът не е предприел мероприятия за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд в нарушение на подробно изброени още в исковата молба нормативни актове, а от друга че тези „нарушения са вменени в задължение” на длъжностно лице на [фирма], Б. К., обстоятелство въведено като основание за ангажиране отговорността на ответника с касационната жалба и повторено в изложението.
Така изложените оплаквания са неотносими към производството по чл. 288 ГПК, но тяхното разглеждане в същото производство е недопустимо предвид относимостта им към производството по чл. 290 ГПК. Доколкото тези оплаквания са свързани със сочено противоречие с ППВС № 7/1958 г. и ППВС № 9/1966 г., то с въвеждането им не се обосновава основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не само поради това че страната не е поставила правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно, който следва да се преценява отклонение от така цитираната практика, но и поради това, че решаващите мотиви на въззивния съд са изцяло в съответствие с посочената задължителна практика по отношение на приетото дефиниране на гаранционно – обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, съгласно която въззивният съд е решил спора.
Ж. чрез процесуалния си представител са възпроизвели текстово основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като във връзка с това основание са поставили въпроса – „Следва ли да носи отговорност инвеститора на строителния обект – [фирма] в качеството си на възложител на работа въпреки, че той не е пряк работодател на починалото по време на работа лице”. Страната е изложила своето разбиране по въпроса, като е развила подробни оплаквания за неправилност на акта, въвеждайки факти, които не са твърдяни в исковата молба и не са поддържани в производството. Така поставеният въпрос не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е фактически и се основава не на решаващите мотиви на въззивния съд, а на обстоятелства, изведени от становище на страната. Освен това в исковата молба не е било заявено деликтно поведение на физическо лице, чрез посочване на конкретни фактически действия, извършени от него, които поради неизпълнение на конкретни негови задължения, възложени му от ответника са довели до вредоносния резултат. Другият въпрос – „Следва ли да останат изцяло необезщетени наследниците на един починал по време на работа работник при положение, че нито прекия му работодател е заплатил това обезщетение, нито инвеститора , с който прекия работодател има договорни отношения във връзка с работа”, няма характеристиките на правен въпрос, поради което с поставянето му не се обосновава наличие на общо основание за допускане на касационен контрол. Така поставените въпроси са обосновани изцяло с оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, така квалифицирани и от жалбоподателките, поради което нямат и относимост към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чието съдържание е разяснено със задължителна практика – т. 4 ТР № 1/2009 г. на О. на ВКС.
Предвид изложените съображения следва да се приеме, че с така мотивираното приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е обосновал приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2024 от 06.11.2014 г. по гр. дело № 2320/2014 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 1 състав.
Определението не подлежи на обжалване.

П.:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар