О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 893
Гр.С., 02.10.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети септември през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.3214 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Софийска Апелативна прокуратура срещу решение на Софийски апелативен съд №.537/18.03.15 по г.д.№.4335/14 – с което е потвърдено реш. на СГС, І ГО, І-6с., от 21.07.14 по г.д.№.14094/13.
Ответната страна А. Ц. Д. оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2 ГПК за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за основателен за сумата 8000лв. и е потвърдил първоинстанционното решение, с което той е уважен ведно със съответни лихви и разноски. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като срещу ищеца е било повдигнато обвинение от орган на Прокуратурата на Република България в извършването на престъпление по чл.198 ал.1 вр. с чл.20 НК /грабеж в съучастие/, по което впоследствие е бил оправдан с влязла в сила присъда. Установил е и, че незаконното обвинение, в това число и наложената във връзка с него мярки за неотклонение „задържане под стража”, е причинило на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. По отношение на размера на дължимото обезщетение, като е съобразил – сравнително голямата продължителност на периода, през който на ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление – 7 години и 6 месеца, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен – тежко престъпление от общ характер, обстоятелството, че е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража” с продължителност 10 месеца, интензитета на претърпените болки и страдания – силно притеснение, нервност, тревога, раздяла със съпругата му – като по делото не се установява процесното обвинение да е единствения фактор за това, обстоятелството, че липсват данни да е бил накърнен професионалния му живот и ненаемането му на работа да е в причинна връзка единствено от конкретното обвинение /доколкото е бил осъждан с влезли в сила присъди 6 пъти за умишлени престъпления от общ характер, а към датата на задържането си вече е бил осъден и условно/, икономическите условия в страната, съдът е приел, че обезщетението от 8000лв. /при претендирани 30000лв./ е достатъчно да репарира претърпените неимуществени вреди.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди – които въпроси са разрешени в противоречие със задължителна съдебна практика – т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/2001г. на ОСГК на ВКС. Сочи се и материалноправен въпрос – за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД – който според касатора е разрешаван противоречиво от съдилищата. Цитира се практика.
Настоящият състав намира, че сочените основания за касация не са налице.
По процесуалноправните въпроси:
Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В. съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство, включително факта, че е била взета най-тежката мярка за неотклонение – задържане под стража, за период от 10месеца, интензитета на преживените от ищеца негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката и социалния му живот. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК – съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление – т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
По материалноправните въпроси:
М. въпрос е противоречиво разрешаван от съдилищата, когато разрешението е в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос – като ако по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която вече е била уеднаквена с тълкувателно решение или решение по реда на чл.291 ГПК, и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /т.2 и т.3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, в това число цитираната /ППВС 4/68/. От друга страна, доколкото жалбоподателят сочи практика, тази на ВКС не съставлява такава по сходни случаи /по смисъла на реш. № 830/20.12.2010г. по г.д.№.1898/2009 на ВКС, ІV ГО/, а практиката на апелативните съдилища не е придружена с доказателства за влизането в сила на съответните актове /единият от които не е и приложен/. Предвид изложеното не е налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Софийски апелативен съд №.537/18.03.15 по г.д.№.4335/14.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: