Определение №927 от 42296 по гр. дело №3516/3516 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 927

С. 19.10.2015г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:

П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА

като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 3516 по описа за 2015г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Прокурор в Апелативна прокуратура против въззивно решение № 897 от 4.05.15г. по в.гр.д.№ 3781/14г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 24.06.2014г. по гр.д.№ 4515/13г. на Софийски градски съд в частта, в която е отхвърлен иска за разликата над присъдената сума от 2 500лв. до 5 000лв. и вместо това е постановено друго, с което е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на Т. Р. С. допълнително сумата от още 2 500лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно водено наказателно производство в периода 8.04.2004г. – 20.06.2011г. по обвинение за извършено престъпление по чл.211 пр.1, във вр. с чл.210 ал.1 т.5, вр. с чл.209 ал.1, чл.20 ал.2 НК по пр.пр. № 9062/2004г. и н.о.х.д. № 2166/05г.на СРС, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, ведно със законната лихва, считано от 25.06.2012г. до окончателното й изплащане, като е потвърдено решението в останалата уважителна част.
Като основание за допустимост в осъдителната част касаторът се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като твърди, че въззивният съд е постановил акта си в противоречие с практиката на ВКС /т.ІІ от ППВС №4 от 23.12.1968г., т.3 и т.11 от ТР №3 от 22.04.2004г. и т.19 от ТР №1 от 4.01.2001г./ по въпросите за начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Отделно счита, че така поставения въпрос е противоречиво разрешаван от съдилищата, във връзка с което се позовава на три решения на ВКС по чл.290 от ГПК и едно на САС. Твърди, че при окончателната си преценка въззивният съд не е съобразил следните съществени обстоятелства: 1.че вредите на пострадалия са причинени и от съда, който на две инстанции е осъдил ищеца /оправдан е едва след възобновяване на производството от ВКС/, 2.че продължилото осем години производството преимуществено е било в съдебна фаза, която се ръководи и контролира от съда, а не от прокуратурата, която в разумен срок /от около година/ е провела досъдебното производство, 3.липсват доказателства преживените от ищеца отрицателни емоции да са довели до трайно влошаване на здравословното му състояние или до значително дискредитиране в обществото /още повече, че наличното осъждане неминуемо е рефлектирало върху авторитета и доброто му име/ и 4. наложената мярка за неотклонение „подписка” не е възпрепятствала възможността на ищеца да намери работа, а напускането на заеманата длъжност не е установено да е в причинна връзка с воденото производство.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност.
Жалбата е подадена в срок и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
При определяне на размера на следващото се обезщетение, въззивният съд е съобразил от една страна, че Т. Р. С. е бил оправдан по обвинение за извършено тежко умишлено деяние /измама/, при производство продължило повече от седем години, а от друга, че му е била наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка” / бил е „задържан под стража”за 24 часа, но от полицията, за които действия съдът е приел, че Прокуратурата не отговаря/ и че не е доказано пострадалият да е претърпял прекомерни вреди извън тези, които следват по човешка презумция от емоционален, психически и здравословен характер, вследствие естествен страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство /не е установено влошаване на здравословното състояние, значителни вреди от дискредитиране в обществото, ограничаване на правото на труд и придвижване/. Съдът е присъдил процесното обезщетение в размер, който е счел, че се явява разумен за да осигури компенсация на претърпените от пострадалия болки и страдания, в резултат на воденото наказателно производство, изразяващи се в нервност, психическо притеснение, главоболие, хипертония, негативни емоции, свързани с чувство на срам и вина, причинили трудности при завръщането към обичайния ритъм на живот след постановяване на оправдателната присъда. Изводите си съдът е направил като е съобразил продължителността и характера на воденото производство, видът и тежестта на деянието, за което е повдигнато обвинение, отражението му върху общественото положение, авторитет и перспективи на обвиненото лице, съдебната практика и всички следващи се от житейската логика вреди, свързани със засягането на честта и достойнството на неправилно обвиненото лице, причинените му негативни емоции и психологически проблеми, както и тяхното конкретно негативно отражение.
При тези данни, поставеният въпрос за начина на определяне на размера на следващото се обезщетение, е от значение за изхода на спора, /защото е свързан с решаващите мотиви на съда/, но не е разрешен от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС, както се твърди в жалбата. В горепосочената практика са определени критериите за понятието „справедливост” и в случая те са съобразени. В. съд е взел пред вид всички съотносими обстоятелства, които е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение, включително и тези, върху които касатора е акцентирал – за липса на трайно влошаване на здравословното състояние и на доказателства воденото производство да е възпрепятствало възможността на ищеца да намери работа. Съгласно цитираното Постановление – всеки отделен случай е специфичен, преценката е индивидуална, тъй като се отчитат различни обстоятелства. /С оглед последното представената съдебна практика е несъотносима, защото всеки отделен случай е различен и при определяне на конкретния размер на обезщетението спецификата на съответната установена фактическа обстановка е определяща/. Изложените от касатора твърдения, касаещи отговорността на съда за причиняване вреди на пострадалия, са несъотносими пред вид приетото в ТР № 5 от 15.06.2015г. по т.д. № 5/13г. на ОСГК на ВКС и с оглед на факта, че съдът не е конституиран като страна в производството.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 897 от 4.05.15г. по в.гр.д.№ 3781/14г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

П. :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *