О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 938
София, 17.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети юли две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2276/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от П. на Р.Б..я ,чрез п. от А.п. – С. и П. от С. г. п. и от адв.М.М. – процесуален представител на О. Н. В. против решение № 1881/28.11.2012 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 1398/2012 год.,с което е потвърдено решение от 14.11.2011 год.и постановено то по реда на чл.247 ГПК решение от 28.02.2012 год.на Софийски градски съд по гр.д. № 12985/2010 год., с което П. на Р. Б.е осъдена да заплати на основание чл.2 ,ал.1, т.2 ЗОДОВ на О. Н. В. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв. , ведно със законната лихва върху тази сума от 12.11.2010г. до окончателното изплащане,като за разликата до пълния предявен размер от 200 000 лв.иска с правно основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ е отхвърлен.Осъдена е П. на Р. Б.да заплати на О. В. на основание чл.86,ал.1 ЗЗД сумата 3 380,10 лв.за периода 09.12.2008 год.-12.11.2010 год.,като за разликата до пълния предявен размер от 75 657 лв. и за периода 09.12.2007 год.-09.12.2008 год.искът е отхвърлен.
Ищецът О. Н. В. обжалва въззивното решение в частта, с която не се уважат претенциите му до пълния им размер, а ответникът П. на Р. Б. по исковата молба в частта, с която е осъден да заплати обезщетения на ищеца.
В касационната жалба на П. на Р. Б. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.Сочи се и чл.280,ал.1,т.2 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на две решения на ВКС и едно на В..
В касационната жалба на О. Н. В. се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи ,че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е решаван противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а именно: за приложение на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата.Постановената оправдателна присъда по повдигнатите обвинения дава основание да се приеме, че обвиненията са били незаконни и ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца; вредите се изразяват в неприятни душевни преживявания, неудобства от семеен, социален и битов характер, накърняване на личен и професионален авторитет; предвид продължителността и доказаната интензивност на търпените вреди, искът е основателен до 15 000 лева.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице,защото посочената съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС, а именно Постановления на Пленума на ВС и решение постановено по реда на чл.290 ГПК, но това не е достатъчно да се приеме, че е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване. Касаторите е следвало да конкретизират в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, в цитираната задължителна практика на ВС, без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Представените съдебни решения на ВтАС,П.,В. и ВКС са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решаван противоречиво от съдилищата. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1881/28.11.2012 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 1398/2012 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: