Определение №951 от 22.7.2014 по гр. дело №3360/3360 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 951

гр. София, 22.07.2014 година

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 3360/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. Р. В. и М. М. В. срещу решение № 2598 от 09.12.2013 г. по гр. дело № 2742/2013 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, първи състав.
Ответниците по касация – С. В. С., Н. Д. К., Н. И. К. не са взели становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Варненски окръжен съд е потвърдил решение № 1557 от 04.04.2013 г. по гр. дело № 12010/2010 г. на Варненски районен съд, ХІХ състав, с което първостепенния съд е отхвърлил исковете, предявени от настоящите касатори против С. С., както следва: по чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 152 ЗЗД и по чл. 26, ал. 2, предл. 3 вр. чл. 576, вр. чл. 579, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за покупко – продажба на недвижим имот в [населено място], [община], подробно описан в диспозитива на първоинстанционното решение; по чл. 29, ал. 2, вр. чл. 27, предл. 4 ЗЗД, предявени от касаторите искове против С. С. за унищожаване на същия договор; по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от касаторите иск против Н. К. и Н. К. за приемане за установено, че ищците са собственици на посочения по- горе имот. За да постанови този резултат въззивният съд е приел по отношение на иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 152 ЗЗД, че ищците не са доказали, че изразената воля в договора е привидна и прикрива друго съглашение, както и не са доказали, че нямали воля да прехвърлят собствеността върху имота, а да обезпечат дадения им кредит. В мотивите е констатирано, че действителната воля на страните не може да бъде разкривана с гласни доказателства с оглед чл. 164, т. 6 ГПК, при липсата на визираните в чл. 165, ал. 2 ГПК изключения и при изрично противопоставяне на ответниците за допускането им. Неоснователността на иска по чл. 26, ал. 2, предл. 3 вр. чл. 576, вр. чл. 579, ал. 1 ЗЗД е обоснована с мотива, че в тежест на ищците е установяване на твърдението, че фактът, предмет на удостоверителното изявление на нотариуса, не се е осъществил така, както е отразено в документа, а доказателства в тази насока не са ангажирани. От показанията на нотариуса, изповядал сделката съдът е приел за установено, че същият винаги преди подписване на нотариалния акт чете съдържанието на акта и едва след одобрението му от страните, оформя сделката в съответната форма. По претенцията с правно основание чл. 29, ал. 2, вр. чл. 27 ЗЗД са направени изводи за липсата на елементи от фактическия състав на нормата. Съдът е констатирал, че твърденията на ищците, че Г. ги е въвел в заблуждение, създавайки в тях представата, че ще подпишат в негова полза пълномощно, а вместо това са прехвърлили правото си на собственост върху процесния имот на С. /последният според твърденията им знаел за въвеждането в заблуждение/ не са установени. Направен е извод, че ако страната има невярна представа за съдържанието на договора, налице е грешка, която може да бъде извинителна или предизвикана от насрещната страна по сделката, но такъв иск ищците не били предявили.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени два въпроса. Първият от тях е формулиран, както следва:
„1/ Материално – правен въпрос касаещ нищожността на сделката сключен в нарушение на чл. 152 от ЗЗД, а именно – приложените по делото 1/удостоверение изх. № 8/30.07.2010 год., издадено от нотариус В. М. сочещо предишно упълномощаване към Хр.Г. с правата да се разпорежда с имота със срок на валидност- 31.12.2008 г./дата на издължаване на отпуснат заем/, и 2/Удостоверение изх. № 1456/03.12.2012 год., издадено от ОП- В., че Х. Г. Г. е привлечен в качеството му на обвиняем за престъпление по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1 НК следва ли да бъдат тълкувани, като начало на писмени доказателства съобразно разпоредбата на чл. 165, ал. 2 от ГПК”.
Поставеният въпрос е фактически, тъй като разглеждането му би дало отговор, дали конкретни писмени доказателства притежават характеристиките, необходими, за да се третират, като начало на писмено доказателство. Обсъждането на въпроса се свежда до изследване на факти, а не до правни разрешения относно произнасяне на въззивния съд по правни въпроси. Само правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, чието съдържание е разяснено с ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 съставляват общи основания за допускане на касационно обжалване. Цитираният по- горе въпрос няма тези характеристики. Съдебните актове, на които се позовават касаторите не формират допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решение по гр. дело № 1896/2009 г. на състав на ВКС, ІV г.о. съдържа мотиви по въпрос, неотносим към поставения от страните – за правните последици при учредяване на обезпечение на получен заем по забранен от закона начин от трето лице, което не е длъжник по заемното правоотношение, т.е. по правен, а не по фактически въпрос, както и по тълкуване на чл. 152 ЗЗД, а не относно случаи, засягащи проблематиката за началото на писмено доказателство. Решение по гр. дело № 1206/2010 г. на състав на ВКС, ІV г.о. не третира въпрос относно начало на писмено доказателство, а и липсата на общо основание е самостоятелен мотив за недопускане на касационен контрол. Определенията, на които се позовават касаторите не формират съдебна практика, тъй като същите са по чл. 288 ГПК, извън обхвата на съдебните актове по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съгласно разясненията в цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК на ВКС.
Касаторите не са обосновани наличие на основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК, тъй като липсва правен въпрос, не са развити доводи за отклонение на въззивния съд по правни въпроси, по които се е произнесъл от изводи на окръжния съд в приложеното съдебно решение чрез съпоставка на правни разрешения във въззивното решение и приложеното решение.
Вторият въпрос е формулиран, както следва:
„2/ Процесуално-правен въпрос относно задължението на съда да обсъди всички релевантни за делото факти и доказателства”.
Въпросът не е обоснован с конкретни правни разрешения на въззивния съд, а с оплаквания за това, че в мотивите не било посочено, защо е дадена вяра на показанията на свидетеля В. П., а не е дадена вяра на показанията на свидетелката М. И.. Поддържането на доводи за неправилност на въззивното решение не съставлява мотивирано изложение на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като нарушенията по чл. 281, т. 3 ГПК са относими към разглеждане на жалбата по същество, но обсъждането им в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Касаторите не са съпоставили правни разрешения по въззивното решение с разрешения по приложената практика и по този начин не са обосновали, в какво се състои противоречивото процедиране на въззивния съд. К. съд не е задължен да извежда това противоречие чрез формулирането и обосноваването на общи и допълнителни основания по чл. 280, ал.1 ГПК /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 /. Ето защо следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по поставения втори въпрос, определен, като процесуално – правен, тъй като решението по гр. дело № 4/2010 г. на окръжен съд, [населено място] е постановено по въпроси, нямащи относимост към цитирания въпрос. Окръжният съд е разгледал въпрос относно обидата по чл. 45 ЗЗД в производство по чл. 258 ГПК. Освен това окръжният съд се е произнесъл по хипотеза, различна от хипотезата, в която е поставен цитирания въпрос – окръжният съд по гр. дело № 4/2010 г. е разгледал случай, при който липсват мотиви, а процесният въпрос не е такъв. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК.
Не е обосновано наличието на основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Жалбоподателите не са изложили съществуващата според тях неправилна или неактуална съдебна практика, респективно насоките, в които същата ще следва да бъде развита или разпоредби, които считат за непълни, неясни или противоречиви, при липсата на съдебна практика, за да бъдат тълкувани /арг. т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/. По този начин не е въведено мотивирано изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че жалбоподателите не са обосновали приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2598 от 09.12.2013 г. по гр. дело № 2742/2013 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, първи състав.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар