Определение №969 от 42725 по търг. дело №900/900 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

3

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 969
Гр.София, 21.12.2016 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска

при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 900 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. К. Т., [населено място] срещу решение № 2448/09.12.15г. по в.гр.д. № 3169/15г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 2427/ 08.04.15г. по гр.д. № 16225/12г. на Софийски градски съд в частта над сумата от 26 000 лв., представляваща присъдено обезщетение за неимуществени вреди и е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма] иск с правно основание чл. 226 КЗ /отм./ за сумата от 1 000 лв., както и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска до пълния предявен размер от 50000 лв.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК.
Ответникът „Д. І Общо застраховане” ЕАД, [населено място] оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 02.04.2012г. ищецът по иска – настоящ касатор при ПТП, причинено от С. В. Карова, която управлявала л.а. „Фолксваген“, модел „Ню Бийтъл“ с рег. [рег.номер на МПС] , е получил телесни увреждания. Изложени са съображения, че следва да се ангажира отговорността на [фирма] в качеството му на застраховател на основание чл. 226, ал.1 КЗ /отм./ Съдът е приел, че е налице съпричиняване за настъпване на вредоносния резултат, като съотношението му е 70% за водача и 30% за увреденото лице. При определяне размера на обезщетението са съобразени възрастта на пострадалия (74г.) към дата на инцидента, видът на полученото увреждане – закрито счупване на костите на лявата подбедрица в горния им край, както и общият лечебен и възстановителен период. За справедлив размер на обезщетението е приета сумата от 39 000 лв., от която е приспаднат приетият процент на съпричиняване. По тези съображения искът е уважен за сумата от 26 000 лв. и съответно отхвърлен до предявения размер от 50 000 лв.
Касаторът поставя въпросите: „Неправомерно ли е поведението на пешеходец, пресичащ пътното платно на необозначено за това място, но в близост до пешеходна пътека?“, „Следва ли такова поведение да се окачестви като обстоятелство, допринасящо за настъпване на даден вредоносен резултат?“ и „Какво означава и как би следвало да се тълкува използвания в чл.113, ал.2 от ЗДвП израз „когато в близост няма пешеходна пътека?“. Въведени са основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Поставените от касатора въпроси по реда на чл. 280, ал.1 ГПК са относими към определеното от въззивния съд съпричиняване за настъпване на вредоносния резултат. Допринасянето за настъпване на вредите по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е основание за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди, който въпрос се преценява от съда с оглед на фактите и обстоятелствата по конкретния спор. Този въпрос е свързан с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД и е от значение за решаване на спора по делото, но не е налице втората група предпоставки за допускане на касационно обжалване – решаването му да е в противоречие с практиката на ВКС, респ. да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значението за точното прилагане на закона.
Противоречието в решението на въззивния съд по материалноправния въпрос предполага неправилно прилагане на норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС или липсата на единна практика от съдилищата. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД, като практиката (ППВС № 4/1968г., ППВС № 2 от 1984г. , ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г.) в случаите на телесни увреждания се е ориентирала към критерии за вида и характера на уврежданията, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат, които се решават от съда според приетите за доказани факти по спора. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай. Следователно размерът на обезщетението за неимуществени вреди няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установената и задължителна практика на ВКС. В случая касаторът е въвел и въпрос по тълкуването на нормата на чл.113, ал.2 ЗДвП. Разпоредбата на чл.113, ал.2 ЗДвП предоставя възможност на пешеходците да пресичат платното за движение и извън определените места при двулентовите двупосочни пътища в населените места, когато в близост няма пешеходна пътека. Независимо от това, законовата норма не освобождава пешеходците от задължението им да спазват правилата по чл.113, ал.1 ЗДвП – преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с разстоянията до приближаващите се пътни превозни средства и с тяхната скорост на движение; да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение и да не преминават през ограждения от парапети или вериги. Законовото правило е ясно, а преценката за спазване на правилата за движение от пешеходците и от водачите на МПС винаги изисква съобразяване на конкретните обстоятелства при настъпване на ПТП. Касаторът не е представил цитираните от него в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения, за да се провери дали същите са влезли в сила, поради което касационното обжалване не се допуска.
По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за касационното производство в размер на 1125 лв. по представения списък по чл.80 ГПК, договор, фактура и платежен документ.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2448/09.12.15г. по в.гр.д. № 3169/15г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА Р. К. Т., [населено място],[жк] да заплати на [фирма], [населено място], [улица] сумата от 1125 лв. (Хиляда сто двадесет и пет лв.) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.

Оценете статията

Вашият коментар