Решение №193 от 22.12.2015 по търг. дело №912/912 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

Р Е Ш Е Н И Е

№ 193
София, 22.12.2015 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на девети декември през две хиляди и петнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков

при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Евгений Стайков т. д. № 912/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.290 ГПК.
С определение №564 от 19.10.2015г., постановено по т. д. № 912/2015г. на ВКС, ТК, ІІ-ро, т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 2193 от 28.11.2014г., постановено по в.гр.д. № 2446/2014 г. на Софийски апелативен съд, г.о.,10 състав.
В касационната жалба на В. Василева К. се навеждат оплаквания за недопустимост на въззивното решение в частта му, с което е отхвърлен предявения от В. К. против ЗД [фирма] иск по чл.226 ал.1 КЗ до размер на сумата от 60 000 лв. Недопустимостта на решението се обосновава с посоченото от касаторката обстоятелство, че във връзка със същото застрахователно събитие има постановени влезли в сила съдебни решения на Софийски апелативен съд, с които е прието, че е ангажирана отговорността на застрахователното дружество за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени на други легитимирани лица от застрахования по застраховка „гражданска отговорност” водач на МПС. Като допълнителен аргумент за недопустимост се посочва, че съдията-докладчик по обжалваното решение е участвал при постановяване на друго въззивно решение, касаещо същото застрахователно събитие, с което е уважена претенцията на друго легитимирано лице по чл.226 ал.1 КЗ против ЗД [фирма]. Същевременно се поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно и следва да бъде отменено. Твърди се, че от събраните по делото доказателствата се установява виновното поведение на застрахования водач за пътнотранспортното произшествие, от което е настъпила смъртта на сина на касаторката. Излагат се съображения, че претендираният размер на обезщетението за неимуществените вреди, включително и след приспадане на съпричиняване на вредоносния резултат, е обоснован и доказан.
В срока по чл.287 ГПК не са постъпили отговори на касационната жалба от ответника ЗД [фирма] и от третото лице-помагач на ответника И. Е. Н..
В откритото заседание на 9.12.2015г. страните по спора не се явяват и не излагат допълнителни съображения във връзка с касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :
С решение №1502 от 5.03.2014г., постановено по гр.д.№7267/2010г. по описа на СГС, І-4 с-в, е осъдено ответното дружество ЗД [фирма] да заплати на ищцата В. Василева К. на основание чл.226 ал.1 КЗ сумата 60 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 5.07.2008г. до окончателното изплащане на сумата. С решението е отхвърлен иска за разликата до претендирания размер на обезщетението от 100 000 лв. като решението е постановено при участието на застрахования водач И. Е. Н. като трето лице-помагач на ответното дружество. В първоинстанционното решение е прието, че е ангажирана отговорността на застрахователя по застраховката „гражданска отговорност” за обезщетяване на причинените на ищцата неимуществени вреди от смъртта на нейния син В. М. Г.. Съдът е приел, че застрахователното събитие, настъпило в София на 5.07.20008г., е резултат на виновното поведение на застрахования водач И. Н. като в решението е посочено, че при определяне размера на обезщетението е отчетено съпричиняване от страна на пострадалия пешеходец и син на ищцата В. Г..
За да отмени първоинстанциноното решение в осъдителната му част и за да отхвърли изцяло предявения от В. К. иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ във вр. с чл.52 ЗЗД против ЗД [фирма], въззивният състав е приел, че застрахованият при ответното дружество по застраховка „гражданска отговорност” водач И. Н., няма вина за пътнотранспортното произшествие, при което е причинена смъртта на В. Г.. Анализирайки събраните пред първоинстанционния съд доказателства и в частност заключенията по извършените автотехнически експертизи, въззивният съд е приел, че ударът между лекия автомобил, управляван от И. Н. и загиналите при произшествието пешеходци В. Г. и Г. С., е бил непредотвратим от техническа гледна точка и че застрахованият водач няма вина за произшествието. С този решаващ мотив въззвиян съд е изключил договорната отговорност на застрахователя по застраховката „гражданска отговорност” на водача И. Н..
По допустимостта на въззивното решение :
С определението от 19.10.2015г., постановено по реда на чл.288 ГПК, настоящият състав допусна касационно обжалване на въззивното решение за проверка на вероятната недопустимост на обжалваното решение с оглед наличието на влезли в сила решения на Софийски апелативен съд срещу същия ответник във връзка със същото застрахователно събитие, с които е прието, че застрахованият водач И. Н. има вина за произшествието и с които е ангажирана отговорността на застрахователя по чл.226 ал.1 КЗ.
С влязло в сила решение №2249 от 5.12.2013г. по гр.д.№2827/2013г. по описа на САС, 8 с-в, ответното дружество ЗД [фирма] е осъдено да заплати на Д. В. Г. сумата 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща му В. Г., причинена при настъпилото на 5.07.2008г. пътнотранспортно произшествие. Както първоинстанционният съд, така и въззивният състав са приели, че е ангажирана отговорността на застрахователя ЗД [фирма] по застраховката „гражданска отговорност” на водача И. Н. за обезщетяване на неимуществените вреди на ищеца, резултат от смъртта на наследодателя му. Виновното поведение на водача на лекия автомобил Н., при което е причинена смъртта на В. Г. на 5.07.2008г., е обоснована с установеното от съда нарушение от страна на водача на чл.20 ал.2 ЗДвП. При определяне на дължимото обезщетение е отчетено съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателя на ищеца В. Г..
С влязло в сила решение с Решение от 1.11.2013г., постановено по гр.д.№317/2013г на САС, 10 с-в, е осъдено ответното дружество ЗД [фирма] да заплати на П. Г. С. сумата 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й Г. С., резултат от същото пътнотранспортно произшествие, настъпило на 5.07.2008г. Аналогично на решението гр.д.№2827/2013г. по описа на САС, както първоинстанционният съд, така и въззивният състав са приели, че е ангажирана отговорността на застрахователя ЗД [фирма] по застраховката „гражданска отговорност” на И. Н. като виновното поведение на водача е обосновано с нарушение на чл.5 ал.2 т.1 ЗДвП, на чл.20 ал.2 ЗДвП и чл.116 ал.1 ЗДвП. При определяне размера на обезщетението е отчетено съпричиняване на страна на пострадалия пешеходец. Въззивното решение е подписано без особено мнение като същото е постановено от състав, в който като член на състава участва съдия, който е съдията-докладчик по обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение, с което изцяло е отхвърлена претенцията на ищцата В. К., поради липса на виновно поведение от страна на водача И. Н..
С оглед изложените обстоятелства, настоящият състав намира, че за да се произнесе относно допустимостта на обжалваното въззивно решение, следва да даде отговор на два въпроса:
1. Недопустимо ли е решението, когато с него същите правопораждащи факти по отношение на претенция срещу същия ответник, предявена на същото основание се приемат различно от начина, по който са приети с влязло в сила решение, постановено от друг състав в рамките на същия съд? и
2. Недопустимо ли е такова решение, подписано без особено мнение, ако е постановено с участието в състава на съдия, който е участвал в другия състав в рамките на същия съд, постановил различното влязло в сила решение?
Въпросите се поставят както с оглед оплакванията в касационната жалба, така и с оглед практиката на Европейският съд по правата на човека и в частност на решение №47460/2007г. – Р. и други срещу С., с което ЕСПЧ приема, че „Общественото доверие в правосъдието безспорно е сред най-важните компоненти на всяка система, основана на принципа за върховенството на закона. Противоречивото отсъждане на различни състави в рамките на един и същ съд по идентични искове е в нарушение на правото на справедлив процес по чл.6 от КЗЧПОС.”
Настоящият състав намира, че отговорът и на двата въпроса е отрицателен. Влязлото в сила решение на друг състав от същия съд по идентичен иск срещу същия ответник, няма задължителна сила за новия състав. Това е така, тъй като не е налице идентичност при ищците, а пределите на силата на пресъдено нещо по чл.298 ал.1 във вр. с чл.297 ГПК са очертани единствено за влязло в сила решение между същите страни, за същото искане и за същото основание. Съгласно чл.300 ГПК само влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. За разлика от наказателния процес /чл.13 НПК/, при който основен принцип е принципът за разкриване на обективната истина, в гражданския процес принципът за дирене на истината /чл.10 ГПК/ е свързан с търсене на формалната истина. Ето защо формалната истина, установена в предходните съдебни решения, не може да бъде задължителна за състава, който разглежда идентична претенция, предявена от друг ищец.
Не е налице недопустимост на обжалваното решение и с оглед обстоятелството, че един и същ съдия от един и същ съд е участвал в съставите, разгледали две от делата и че този съдия е подписал без особено мнение различни решения по идентични искове. В гражданския процес формалната истина е тази, която следва от данните по делото, така както са представени от страните. В тази връзка при решаване на спора съдебният състав е обвързан от конкретните действия на страните за установяване на фактите, на които основават своите искания или възражения. Обстоятелството, че идентични претенции са заведени с отделни искови молба и въз основа на тях са образувани отделни производства, обуславят възможността за различно възприемане на общите факти и за различно решаване на правата и задълженията, които почиват на едно и също основание. Следва да се има предвид, че лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък /по Постановление №5/1969г. на Пленума на ВС/, не са необходими другари по см.216 ал.1 ГПК и в този смисъл не е задължително решението да бъде еднакво спрямо всички другари.
От изложеното следва, че обжалваното пред настоящия касационен състав решение, е допустимо и не подлежи на обезсилване. Очевидно е обаче, че с оглед правото на всеки гражданин на справедлив процес и в контекста на осъдителното решение №47460/2007г. – Р. и други срещу С. на Европейския съд по правата на човека, наличието на противоречиво отсъждане на различни състави в рамките на един и същ съд по идентични искове, е нежелано положение в правния мир. В тази връзка при допуснатото касационно обжалване на решението по реда на чл.288 ГПК настоящият състав е компетентен да се произнесе по релевираното от жалбоподателя касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, а именно, че въззивното решение в обжалваната му част, е неправилно.
По правилността на решението в обжалваната му част :
На базата на представените и приети от първоинстанционния съд писмени и гласни доказателства, въззивният състав е приел за установено от фактическа страна, че на 5.07.2008г. около 0.15ч. на [улица]в [жк], [населено място], И. Е. Н. като водач на лек автомобил „Мерцедес ЦЛК 320” с рег. [рег.номер на МПС] , е реализирал пътнотранспортно произшествие. Автомобилът, управляван от И. Н. се е движил в крайната лява лента на платното по [улица]в посока от [улица]към [улица]. В същото време пешеходците В. Г. и Г. С. са предприели пресичане на пътното платно пред [жилищен адрес] от дясно на ляво за посоката на движение на лекия автомобил. Последвал е удар в предната дясна част на автомобила, при което телата на пострадалите са били подхвърлени върху капака на автомобила, стигнали са до челното стъкло, счупили са го и са паднали на платното. Произшествието е настъпило в условията на интензивен дъжд /проливен, според свидетеля Б. Д./ като видимостта на водача е била допълнително намалена от успоредно движещ се в средната лента лек автомобил.
От заключенията на вещите лица по извършените основна тройна и допълнителна тройна автотехническа експертизи се установява, че при скорост от 50 км/ч. ударът е бил непредотвратим от техническа гледна точка. В зависимост от ъгъла на пресичане на платното от страна на пешеходците, както и в зависимост от скоростта на движение на пешеходците, разстоянието от момента, в който водачът на автомобила е могъл да възприеме пешеходците до момента на удара е от 12м. до 32 м., докато спирачният път на автомобила при скорост от 50 км/ч. е 37 метра. Ударът е бил предотвратим при по-ниска скорост на движение на лекия автомобил. Не се спори между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява, че пешеходците са пресичали на непозволено за целта място, както и че пострадалият пешеходец В. Г. е бил в състояние на силно алкохолно опиянение -4 промила алкохол в кръвта. От заключението по извършената съдебно медицинска експертиза е видно, че смъртта на В. Г. е настъпила на 5.07.2008г. в резултат на получените при произшествието тежки травми, несъвместими с живота.
Настоящият състав намира, че изводът на въззивния състав за липса на виновно поведение от страна на водача на лекия автомобил е неправилен и незаконосъобразен. Съгласно чл.5 ал.2 т.1 ЗДвП и чл.116 ЗДвП водачът е длъжен да бъде внимателен към пешеходците, а съгласно чл.20 ал.2 ЗДвП при избиране скоростта за движение водачът следва да се съобразява с атмосферните условия, със състоянието на пътя, с характера и интензивността на движението и с конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие. Чл. 20 ал.2 ЗДвП вменява в задължение на водача да намали скоростта при обстоятелства, създаващи опасност за движението.
Налице е разлика между разрешената скорост и съобразената скорост по чл.20 ал.2 ЗДвП. Както бе посочено по-горе застрахователното събитие е станало през нощта, при интензивно движение и при проливен дъжд. Според касационния състав скоростта на движение от 50 км/ч, в случая не е била съобразена с атмосферните условия, със състоянието на пътя, с характера и интензивността на движението. Поради конкретните условия на силно влошена видимост и удължен спирачен път, И. Н. е бил длъжен да намали скоростта и да управлява лекия автомобил със скорост, която да му позволява да следи движението по пътното платно, включително и движението на неправомерно пресичащите пешеходци.
Съобразно посочените по-горе обстоятелства настоящият състав, приема, че е осъществен фактическия състав на непозволено увреждане по чл.45 ал.1 ЗЗД, ангажиращ деликтната отговорност на третото лице-помагач И. Н.. Тъй като към датата на ПТП ответното дружество ЗД [фирма] е застраховател на гражданската отговорност на виновния за злополуката водач, то са налице условията за ангажиране на договорната отговорност на застрахователното дружество по чл.226 ал.1 КЗ за претърпените от ищцата В. К. неимуществени вреди от смъртта на сина й В. Г..
По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно на основание чл.293, ал.2 ГПК в допуснатата до касационно обжалване част. По делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което въведеният с иска по чл.226 ал.1 КЗ правен спор следва да се разреши по същество от настоящата инстанция.
От показанията на свидетелката Седефка Б. се установява, че ищцата В. К. и сина й В. Г. са били в много добри отношения. Те са живеели заедно като В. Г. е помагал на майка си „с труд и с пари”. В. К. тежко е преживяла смъртта на сина й, който към датата на произшествието е бил на 34 години. Съобразявайки се с горните обстоятелства и отчитайки времето на настъпване на деликта – лятото на 2008г., настоящият състав намира, че справедливото обезщетение за претърпените от В. К. неимуществени вреди е в размер на 80 000 лв.
Основателно е възражението на ответното дружество за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Същият е предприел пресичане на уличното платно в нарушение на правилата по чл.113 ал.1 т.1 и т..2 ЗДвП – пресичането не е осъществено на пешеходна пътека и е предприето без пешеходецът да се съобрази с разстоянието на приближаващите се пътни превозни средства и с тяхната скорост на движение, както и без да предприеме каквито и да е мерки за собствената си безопасност. При тези обстоятелства на осн.чл.51 ал.2 ЗЗД настоящият състав приема съпричиняване в размер на ?, като обезщетението следва да се присъди в размер на 40 000 лв. На основание чл.223 ал.2 във вр. с чл.84 ал.3 ЗЗД застрахователят дължи лихви върху присъденото обезщетение от датата на настъпване на увреждането – 5.07.2008г.
С оглед изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено в частта му, с която е отхвърлен иска на В. К. за сумата до 40 000 лв., както и в частта му, с която са присъдени разноски в полза на ЗД [фирма] и вместо него да бъде постановено решение, с което ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищцата на основание чл.226 ал.1 КЗ и чл.223 ал.2 КЗ сумата 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди ведно със законната лихва, считано от 5.07.2008г. до окончателното изплащане на сумата.
По разноските :
С касационната жалба пълномощникът на касаторката – адвокат Г. Ч. претендира адвокатско възнаграждение за трите инстанции, дължимо от ответника по чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата. За първата инстанция дължимото адвокатско възнаграждение, определено въз основа на уважената част от иска от 40 000 е в размер на 1 140 лв. / съгласно чл.7 ал.2 т.4 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения в редакцията на Наредбата към 5.03.2014г. – 540 лв. +2% за горницата над 10 000 лв./,а за въззивната и за касационната инстанция ответното дружество дължи на основание чл.38 ал.2 от закона за адвокатурата по 1 730 лв. за всяка инстанция / съгласно чл.7 ал.2 т.4 от Наредбата в редакцията на Наредбата към 28.11.2014г. и към 9.12.2015г. – 830 лв. +3% за горницата над 10 000 лв./ или общо ответникът ЗД [фирма] следва да бъде осъден да заплати на адвокат Ч. адвокатско възнаграждение в размер на 4 600 лв. /1 140 лв.+1 730 лв.+1 730лв./.
На основание чл.78 ал.1 ГПК ответното дружество следва да заплати на ищцата разноски съразмерно уважената част от иска в размер на 480 лв. –/ 40% от заплатени хонорари за изготвяне на експертизи общо от 1 200 лв. /.
Тъй като ищцата е била освободена от държавна такса ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати държавна такса съразмерно уважената част от иска общо в размер на 3 200 лв. /1 600 лв. за първата инстанция –4% от 40 000 лв.+ 800 лв. за въззивната инстанция- 2% от 40 000 лв. + 800 лв. за касационната инстанция – 2% от 40 000 лв./.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 2193 от 28.11.2014г., постановено по в.гр.д. № 2446/2014 г. на Софийски апелативен съд, г.о.,10 състав., в частта му, с която е отхвърлен иска на В. Василева К. за сумата до 40 000 лв., както и в частта му, с която са присъдени разноски в полза на ЗД [фирма] и вместо това постановява :
ОСЪЖДА ЗД [фирма] ЕИК[ЕИК] от [населено място],бул.”Д. Б.№87да заплати на основание чл.226, ал.1 ЗЗД на В. Василева К. ЕГН [ЕГН] съд.адрес: адв. Г. Петрова Ч. – [населено място], [улица] ет.4 сумата 40 000 лв. /четиридесет хиляди лева/ – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва за забава, считано от 5.07.2008г. до окончателното изплащане на сумата, както да й заплати сумата 480 лв. /четиристотин и осемдесет лева/ – разноски, съразмерно уважената част от иска.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му допусната до касационно обжалване част.
ОСЪЖДА ЗД [фирма] ЕИК[ЕИК] от [населено място],бул.”Д. Б.№87да заплати на основание чл.38ал.2 ЗАдв. на адвокат Г. Петрова Ч. от САК– [населено място], [улица] ет.4 сумата 4 600лв. /четири хиляди и шестстотин лева/ – адвокатско възнаграждение за трите инстанции.
ОСЪЖДА ЗД [фирма] ЕИК[ЕИК] от [населено място],бул.”Д. Б.№87да заплати по сметката на ВКС сумата 3 200 лв. /три хиляди и двеста лева/ – дължима държавна такса за трите инстанции.
Решението е постановено при участието на И. Е. Н. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] ет.3 като трето лице-помагач на ЗД [фирма].
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: