Решение №229 от 42915 по търг. дело №3550/3550 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

Р Е Ш Е Н И Е

№ 229

Гр. София, 29.06.2017 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на седми декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

при участието на секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т.д. № 3550/2015 г. и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от Т. Е. [населено място], чрез процесуалните му пълномощници, против решение № 1809/11.08.2015 год., постановено по в.т.д.№ 918/2015 год. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, ІХ състав. С него е отменено решение № 1781/25.11.2014 год. по т.д. № 1485/2013 г. по описа на Софийския градски съд, VІ-13 ти състав, с което М. К. Богданов от [населено място] е осъден да заплати на касатора сумата 300 000 лв., представляваща уговорена в чл.9.4 от договор от 25.08.2010 г. неустойка за осъществено нарушение на задължение по чл.5.2 от същия, като вместо това са отхвърлени исковете на касатора, предявени в условията на евентуалност, за заплащане на неустойка по чл.92 ал.1 ЗЗД в размер на 300 000 лв., на основание чл.9.4 вр. чл.5.2 от сключения между страните договор от 25.08.2010 г. за авторско участие в създаването на телевизионно предаване /1/; на основание чл.9.4 от договора, поради предсрочното му едностранно прекратяване от ответника, без да притежава това право /2/; на основание чл.9.4 вр. чл.2.5 от договора /3/; както и за заплащане на неустойка по чл.92 ал.1 ЗЗД в размер на 20 000 лв., на основание чл.9.3 от договора, ведно със законната лихва върху претендираните главници.
Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване с определение № 643/26.07.2016 г. в частта, с което са отхвърлени евентуално съединените искове на касатора за заплащане на неустойка, както следва: 1/ в размер на 300 000 лв., на основание чл.9.4 вр. чл.5.2 от сключения между страните договор от 25.08.2010 г. /поради нарушение на задължението на ответника да не участва по време на действието на договора в създаването на друго сходно предаване/; 2/ също в размер на 300 000 лв., на основание чл.9.4 от договора /с оглед непозволеното предсрочно едностранно прекратяване на същия от страна на ответника/; 3/ в размер на 20 000 лв., на основание чл.9.3 /поради непредаване на предвиден брой на предаването/; ведно със законната лихва.
Като обуславящи изхода на конкретното дело и при доказване на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК са преценени правните въпроси относно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса /във връзка с това, в чия тежест е доказването на благоприятен за защитната теза на една от страните факт/; критериите, които следва да се съобразяват при произнасяне по възражение за нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави /във връзка с това, дали при възражение за нищожност на клауза за неустойка поради противоречието й с добрите нрави и при използване на критериите – съотношение на размера на неустойката с естеството на задължението и вида на неизпълнението, съдът следва да преценява паричния еквивалент на престацията на страната, в чиято тежест е уговорена неустойката/, както и относно критериите по чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорни клаузи /във връзка със задължението на съда при тълкуване на договорна клауза да търси действителната, а не предполагаема воля на страните, да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и с оглед целта на договора, да тълкува само неясните и непълни уговорки/.
В касационната жалба се навеждат оплаквания, че решението е неправилно, поради наличието на всички визирани в разпоредбата на чл.281 т.3 ГПК пороци, подробно аргументирани. Моли се за неговата отмяна и постановяване на такова по същество, с което да бъде уважен един от евентуално предявените искове. В откритото съдебно заседание жалбата се поддържа, претендират се разноски. Касаторът оспорва основните изводи на съда за валидно прекратяване на договора от 25.08.2010 г., настъпило на 31.01.2010 г., въз основа писмено изявление на ответника от същата дата, както и относно нищожността на клаузата на чл.9.4 от договора, с оглед уговорения размер на неустойката, поради противоречието й с добрите нрави. Поддържа, че същите са неправилни – необосновани и противоречащи на нормите на материалния закон и съдопроизводствените правила. Конкретно твърди допуснато от съда нарушение на чл.269, изр.2 ГПК, поради произнасяне извън оплакванията във въззивната жалба; навежда нарушение на чл.154 ал.1 ГПК в прилагането на правилата за разпределение на доказателствената тежест при изграждане на извода за нищожност на договорната клауза по чл.9.4; както и пълно необсъждане на доводите на ищеца по този въпрос. Сочи наличието на допуснато противоречие с нормата на чл.20 ЗЗД при формиране на преценката за възможността за едностранно прекратяване на договора от ответника, чрез тълкуване на неговите клаузи. Позовава се на смесване на фактическите състави на чл.82 и чл.92 ЗЗД. Твърди неточно прилагане на критериите на т.3 от ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС при осъществяване на преценката за противоречие на клаузата за неустойка с добрите нрави, както и необоснованост на свързаните с нея изводи.
Ответникът по касационната жалба – М. К. Богданов, чрез процесуалните си пълномощници, оспорва нейната основателност и моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – в сила. Счита, че делото е попълнено с относимите доказателства, които въззивният съд надлежно е обсъдил, без да нарушава разпределената между страните доказателствена тежест, както и не е излязъл извън предмета на спора, очертан с въззивната жалба. Изводите на съда са в съответствие с т.3 на ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС при изследване на критериите относно нищожността на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави и са обосновани. Липсва нарушение на материалния закон при прилагане на чл.20 ЗЗД. Излага и други подробни доводи по съществото на спора, с оглед доказателствата по делото. Поддържа становището си, че при дължимата касационна проверка следва да бъде взето предвид наличието на втори договор между страните с подобен предмет и идентични клаузи, сключен с него на същата дата, но в качеството му на артист – изпълнител. В условия на евентуалност моли да бъде разгледано и уважено възражението му за прекомерност на неустойката, на основание чл.92 ал.2 ЗЗД.
За да се произнесе с оглед заявените основания за касиране на решението, съгласно чл.290 ал.2 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното:
Въззивният съд от фактическа страна е приел за безспорно установено сключването на 25.08.2010 г. на договор между страните, по силата на който ищецът, в качеството му на продуцент, е възложил на ответника, в качеството му на автор, участие в подготовката, създаването и заснемането на телевизионно предаване с работно заглавие „Конферентна връзка” /„К. – директно”/, излъчвано ежеседмично, срещу възнаграждение в размер на 350 лв. на предаване. Уговорени са допълнителни възнаграждения на страните и съответни неустойки. Първоначалният срок на договора до 31.07.2011 г. е продължаван с последващи анекси до 31.07.2014 г. С писмо от 31.01.2013 г. ответникът е уведомил ищеца, че едностранно предсрочно прекратява действието на договора, считано от същата дата.
На 25.08.2010 г. между страните е сключен втори договор във връзка със същото предаване и при същите условия /и неустойки/, но в качеството на ответника на артист – изпълнител.
На 10.08.2010 г. между ищеца и [фирма] като телевизионен оператор бил сключен договор, с който ищецът е предоставил на третото за спора лице изключителни права за национално излъчване на телевизионно предаване със същото заглавие за 38 бр. до 31.07.2011 г., срещу основно възнаграждение за ищеца в размер на 12 020 лв. без ДДС на брой, заедно с добавка в зависимост от постигнатия резултат, като с анекси този договор също е бил продължен до 31.07.2014 г. Договорът е бил развален от третото лице, считано от 04.02.2013 г., поради виновно неизпълнение на ищеца /в резултат на преустановяване на отношенията му с ответника и произтеклите във връзка с това последици/. За срока на действието му, ищецът е получил възнаграждения в общ размер 1 643 181 лв., а за времето до края на срока би получил сумата 1 119 333 лв. или 1 146 327.33 лв. с ДДС, в зависимост от пазарния дял.
На 30.01.2013 г. между трети за спора лица – [фирма], като телевизионен оператор и [фирма], представлявано от ответника, като продуцент, е сключен договор за реализиране и предаване на телевизията за излъчване на седмично ТВ предаване с работно заглавие „Предаването на К.” и „Фронт”, с водещ и лице на предаването – ответника, срещу уговорено възнаграждение.
По основния спорен въпрос – дали с изявлението на ответника е прекратен договорът между страните от 25.08.2010 г., въззивният съд е приел, че независимо от изрично предвидените в чл.8.1 основания за прекратяване на облигационната връзка, сред които не фигурира право на ответника за предсрочно едностранно прекратяване на договора, то той е бил прекратен от него, считано от 31.01.2013 г. Този извод е основан на клаузата на чл.9.4, в която е посочено, че ответникът дължи неустойка в размер на 300 000 лв. в случай, че прекрати предсрочно едностранно договора, като правото на ищеца да стори това с предизвестие също е скрепено с неустойка, видно от чл.8.1. С оглед тези уговорки съдът е приел, че правото на едностранно предсрочно прекратяване на договора принадлежи на всяка от страните, т.к. смисълът на двете клаузи бил еднакъв, независимо от различната им формулировка.
По главния иск – за заплащане на неустойка в размер на 300 000 лв. по т.9.4 от договора за случая, в който в нарушение на поетото задължение по чл.5.2 ответникът е взел участие в създаването и реализацията на сходно телевизионно предаване, съдът е приел, че с оглед надлежно осъщественото, считано от 31.01.2013 г., прекратяване на действието на договора от ответника, то той не е имал задължение да спазва забраната по чл.5.2 от същия и искът по чл.92 ал.1 ЗЗД е неоснователен.
По първия евентуален иск – за заплащане на неустойка по чл.9.4 от договора в размер на 300 000 лв. за това, че ответникът е прекратил предсрочно договора, без да има такова право, решаващият съдебен състав е приел за основателно възражението на ответника за нищожност на уговорената неустойка, като излизаща извън пределите на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, преценени към момента на сключване на договора и анексите към него. Това становище е основано на извършената от съда съпоставка с паричния еквивалент на задължението, чието изпълнение се обезпечава – дължимата в полза на ответника престация, която до края на срока на договора би възлизала максимално на 36 400 лв., и уговореното възнаграждение от 14 133 лв. без ДДС на предаване по договора на ищеца с [фирма]. Посочено е, че възнаграждението на ищеца безспорно не е съразмерно на неговата печалба, т.к. покрива и всички разходи за производството на продукта – техника, наеми, поддръжка, осигуровки, данъци и пр. Формиран е извод, че при тези стойности участието на ответника в ползите на ищеца е незначително, т.е. прекратяването на договора от страна на ответника не е от съществено значение за крайния резултат. Същевременно, вредите за ищеца, с оглед уговорената неустойка по договора с телевизионния оператор в размер на 50 000 лв. и евентуално пропуснатата печалба като част от предвиденото възнаграждение /без съдът да сочи нейния размер/, явно не съответстват на размера на неустойката от 300 000 лв., и то при така установения принос на ответника за изготвяне на предаването, което доказва надвишаване пределите на неустоечните функции и води до извод за нищожност на тази клауза.
По последния евентуално съединен иск за неустойка по чл.9.3 от договора – за непредаване на броя, предвиден за излъчване на 02.02.2013 г., мотивите на съда са, че неоснователността му е пряко следствие на прекратяването на договора, считано от 31.01.2013 г., с оглед на което не се установява соченото от ищеца неизпълнение.
По правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, становището на съда произтича от следното:
Относно предпоставките за нищожност на неустоечна клауза и критериите, които следва да се преценяват при произнасяне по въведено в процеса правоизключващо възражение от ответника, е приложимо даденото разрешение в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според задължителните за съдилищата указания, неустойката следва да се прецени като нищожна, когато единствената й цел излиза извън присъщите функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Преценката относно валидността на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на договора, съобразно всеки конкретен случай, при спазване на примерно изброените в тълкувателното решение критерии – естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; наличие на други обезпечения на същото задължение; вид на уговорената неустойка и на съответното неизпълнение; съотношение на неустойката с очакваните вреди от неизпълнението. В мотивите на ТР № 1/2009 г. е застъпено разбирането, че съдът следва и служебно да преценява дали клаузата за неустойка съответства на добрите нрави и на принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Тези постановки последователно са прилагани в последваща практика на ВКС, част от която е приложена по делото. Изразеното в ТР разбиране е доразвито и в решение № 223 от 19.04.2016 г. по т.д. № 3633/2014 г., І т.о., в което, при извършено съпоставяне между прекомерност на неустойката и нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, е прието, че въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори. Такива са свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Настоящият съдебен състав възприема практиката в цитираното решение на І т.о. на ВКС, като съответстващо напълно на характеристиката на примерно изброените в ТР 1/2009 г. ОСТК критерии и момента, към който съдът дължи преценка дали уговорената неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави.
По въпроса, свързан с правилата относно доказателствената тежест в процеса, следва да се има предвид следното:
Разпределението на доказателствената тежест се извършва съобразно нормата на чл.154 ал.1 ГПК, според която всяка страна носи доказателствена тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици и които претендира като настъпили, основавайки на тях своите искания и възражения. Разпределението на доказателствената тежест следва непосредствено от материалноправните норми, като при приложение на общото правило на чл.154 ал.1 ГПК е без значение качеството на страната в процеса. В този смисъл са и приложените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение по гр.д. № 673/2009 г., І г.о.; решение по т.д. № 679/2012 г., ІІ т.о.; решение по гр.д. № 771/2010 г., ІV г.о. Съобразно с разпределението на доказателствената тежест, ищецът, претендиращ спорното право, следва да проведе главно и пълно доказване относно правопораждащия това право факт, а относно фактите, на които ответникът основава своите възражения срещу иска, в т.ч. и правоизключващите, може да проведе насрещно доказване.
Предвид общото правило на чл.154, ал.1 ГПК следва да се приеме, че при предявен осъдителен иск за заплащане на неустойка и надлежно въведено от ответника възражение за недължимост на същата поради нищожност на неустоечната клауза, на основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, това правоизключващо възражение следва да бъде установено именно от ответника. Независимо от обстоятелството, че при възражение за нищожност на уговорена неустойка поради противоречие с добрите нрави, не следва да се събират доказателства за действително претърпените от кредитора вреди, предвид момента, към който се осъществява преценката за валидност на неустоечната клауза, ответникът трябва да установи фактите, на които основава своето възражение и които са относими към релевантните критерии за надлежно реализиране на тази преценка.
Предвид горното, отговорът на поставения правен въпрос е в следния смисъл: Разпределението на доказателствената тежест се извършва съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК, според което всяка страна носи доказателствена тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици. При предявен осъдителен иск за заплащане на неустойка, ответникът следва да докаже правоизключващото си възражение за недължимост на договорената неустойка, поради накърняване на добрите нрави.
По въпроса за критериите по чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорни клаузи, отговор се съдържа в трайната и непротиворечива практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК. В приложените по делото решения по т.д. № 523/2008 г., ІІ т.о.; т.д. № 666/2010 г., І т.о.; гр.д. № 856/2009 г., ІV г.о.; т.д. № 761/2008 г., І т.о. е указано, че на тълкуване подлежи неясна или двусмислена договорна клауза и такава, по която има спор между страните, като съдът при тази си дейност е длъжен да се съобрази с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното съдържание. При издирване на действителната обща воля, отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една от тях в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Настоящият състав възприема изцяло цитираната практика, последователно прилагана и в последващи съдебни актове – така например, решение по т.д. № 1843/2013 г., решение по т.д. № 317/2014 г., І т.о., решение по т.д. № 2483/2014 г., ІІ т.о. и др.
С оглед отговорите на правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване, следва да се приеме, че въззивното решение е неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила и нарушения на материалния закон, довели до необоснованост на изведените от съда изводи.
Неправилно са приложени правилата на чл.154 ал.1 ГПК относно разпределението на доказателствената тежест в процеса. Въведеното от ответника правоизключващо възражение за нищожност на неустоечните клаузи, като накърняващи добрите нрави, следва да се установи именно от него, доколкото той извлича благоприятни правни последици от същото. Респективно, недоказаните факти при формиране на преценка с оглед критериите за недействителност не могат да се ценят в ущърб на ищеца. Противното би обезсмислило нормата на чл.92 ЗЗД, една от целите на която е именно освобождаване на изправната страна от задължението да доказва вредите, настъпили от неизпълнението на неизправната.
Изводите за нищожност на неустойката по чл.9.4 от договора поради накърняване на добрите нрави, въззивният съд е изградил в нарушение на указанията, дадени в т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, като е игнорирал съществена част от примерно посочените и относими критерии, а в същото време е съобразявал други, неотносими такива – например размера на възнаграждението, което ответникът би получил, ако не бе преустановил сам изпълнението по договора. Така съдът е отдал значение на приетия от страните паричен еквивалент на дължимата от ответника престация, съотнесен към размера на възнаграждението, получавано от ищеца по договор с трето лице, на когото предоставя изготвения с участието на ответника продукт /ТВ предаване/. В случая естеството на обезпечените посредством неустойката задължения не предполагат подобна преценка, т.к. договорът е сключен с оглед личността на ответника, а дължимата от него престация като автор е непарична, обстоятелства, които изобщо не са отчетени от въззивния съд. Изводите му в тази връзка са и необосновани, доколкото „приносът” на ответника в изготвянето на „крайния продукт” изобщо не може да се измерва по приетия в решението начин, нито на тази база да се констатира незначителност на неизпълнението, имащо значение за недействителността на неустоечната клауза. Необоснован се явява и изводът за явно несъответствие между обема на очакваните вреди към момента на сключването на договора и анексите, от една страна, и размера на неустойката, от друга, доколкото съдът е приел, че неполучената от ищеца печалба съставлява част от тези вреди, без размерът й да е бил установен по делото, за да служи като база на извършената преценка. При отчитане на релевантните съобразно ТР № 1/2009 г. критерии в тяхната съвкупност е видно, че клаузата за неустойка по чл.9.4 от договора изпълнява всички възложени й от закона функции – стимулира точното изпълнение по договора, служи за обезщетяване на вредите от неизпълнението и санкционира поведението, предприето в нарушение на най-съществените, с оглед целта на договора, задължения, поради което не може да бъде направен извод за договарянето й извън добрите нрави.
При тълкуване на договорната клауза по чл.9.4, предл. 2 вр. чл.8 съдът е допуснал отклонение от съвпадащите становища на страните, че клаузата има предвид фактическото преустановяване на изпълнението по договора от страна на ответника, а не разширяване на предвидените в чл.8 от същия основания за неговото прекратяване. Извън горното, изводът на съда за извършено от страна на ответника надлежно прекъсване на договорната връзка въз основа направеното тълкуване на посочените две клаузи противоречи и на останалите изисквания на чл.20 ЗЗД, т.к. не е правилно оценена връзката между отделните уговорки, систематичното им място в договора, неговата цел, специфика и пр., включително и гаранционния му характер спрямо договора между ищеца и третото лице – телевизионен оператор. Съобразеното със закона тълкуване на договора води до констатацията, че възможност за предсрочното му прекратяване само по волята на ответника страните не са предвидили.
С оглед изложеното до тук, решаващите изводи на въззивния съд се преценяват като незаконосъобразни и необосновани, поради което следва да се приеме, че неустоечната клауза по чл.9.4. в размер на 300 000 лв. не е недействителна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД – поради накърняване на добрите нрави, както и че е осъществено непозволено едностранно предсрочно прекратяване на изпълнението на договора от страна на ответника.
Горното налага разглеждането на заявеното евентуално възражение с правно основание чл.92 ал.2 ЗЗД за намаляване на неустойката, поради нейната прекомерност. Ответникът поддържа, че извършването на тази преценка предполага съобразяване не само с неустоечните клаузи на процесния договор, но и с тези по договора от 25.08.2010 г., сключен от него в качеството му на артист – изпълнител в същото ТВ предаване. По делото не е обсъдено изобщо възражението за наличието на връзка между посочените два договора – от една страна и реално претърпените от ищеца вреди – от друга, в контекста на претенцията по чл.92 ал.2 ЗЗД, а това не може да бъде сторено за първи път от касационната инстанция. Служебно известно на съда е, че производството по идентичния спор, основан на втория договор, е висящо пред Софийския апелативен съд /върнато за ново разглеждане на въззивната жалба против решението по т.д.№ 1160/2013 г. на СГС с решение на ВКС по т.д.№ 1907/2015 г., ІІ ТО/.
Предвид изложеното и на основание чл.293 ал.3 ГПК, след касиране на решението, делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд, при което се следва произнасяне и по разноските за водене на делото пред настоящата инстанция.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1809/11.08.2015 г. по в.т.д.№ 918/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, ІХ състав в частите, с които са отхвърлени евентуално съединените искове за заплащане на неустойка, както следва: 1/ в размер на 300 000 лв., на основание чл.9.4 предл. 3, вр. чл.5.2 от сключения на 25.08.2010 г. между страните договор; 2/ в размер на 300 000 лв., на основание чл.9.4 пр.2 от същия договор; 3/ в размер на 20 000 лв., на основание чл.9.3 от договора, ведно със законната лихва върху главниците, и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: