Решение №527 от 41737 по нак. дело №2025/2025 на 2-ро нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

17
Р Е Ш Е Н И Е

№ 527

гр. София, 8 април 2014 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА

при секретар ..………….…. КРИСТИНА ПАВЛОВА ……………… и с участието на прокурор ………………… ТОМА КОМОВ ……………………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 2025/2013 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на адв. К., защитник на подсъдимия М. Т. К., срещу решение № 145 от 14.08.2013 г. на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав, постановено по ВНОХД № 196/2013 г. по описа на същия съд.
В касационната жалба са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като към ВКС в условията на алтернативност са отправени искания да отмени атакуваното решение № 145 от 14.08.2013 г. на ПАС по ВНОХД № 196/2013 г. и потвърдената с него присъда № 1 от 14.01.2013 г. по НОХД № 784/2012 г. на Пловдивския окръжен съд в осъдителните й части и да оправдае подсъдимия К. по повдигнатите му обвинения по чл. 255, ал. 1, т. 2, пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, ал. 4, вр. ал. 1 от НК и по чл. 313, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, ал. 4, вр. ал. 1 от НК, или да върне делото за ново разглеждане.
В жалбата се твърди, че в мотивите на атакуваното въззивно решение не били обсъдени възраженията на защитата за неправилно осъждане на подсъдимия М. К. по предявените му обвинения, с което съществено било засегнато правото му на защита. Бланкетните норми на чл. 255, ал. 1, т. 2 от НК и чл. 313, ал. 2, вр. ал. 1 от НК били неправилно изтълкувани от съдебните инстанции, при което били игнорирани съображенията на защитата за действителните източници на доходите на подсъдимия К. през 2007 г. и 2008 г. С обвинителния акт на жалбоподателя били инкриминирани данъчни задължения за доходи от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ, което обвинение не било индивидуализирано в достатъчна степен, тъй като не било посочено за какъв именно вид доходи от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ той е избегнал установяване и плащане на данъчни задължения. Без такава конкретизация обвинението било неточно повдигнато, което правело невъзможно пълноценното осъществяване на защитата на подсъдимия. От друга страна, по делото било установено, че доходите на подсъдимия К. през инкриминирания период 2007 г. и 2008 г. били не от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ, а доходи от услуги, извършени с личен труд. Именно такива били по естеството си описаните доходи в обвинителния акт, първоинстанционната присъда и в мотивите на обжалваното въззивно решение. Доходите от извършени услуги били доходи от възнаграждения по извънтрудови правоотношения, уредени в чл. 29, т. 4 от ЗДДФЛ (в редакцията за 2007 г.) и в чл. 29, т. 2 от ЗДДФЛ (в редакцията за 2008 г.), за които се признавали съответни разходи, свързани с дейността. Такива разходи не се признавали за доходите по чл. 35 от ЗДФФЛ. Доходите от възнагражденията по извънтрудови правоотношения по чл. 29 от ЗДДФЛ следвало да бъдат декларирани в Приложение № 3 „Доходи от друга стопанска дейност” на годишната данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ, а доходите от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ – в Приложение № 6 „Доходи от други източници” на годишната данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ (за 2007 г. и 2008 г.). В последното приложение – № 6 на годишната данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ (за 2007 г. и 2008 г.), за което на подсъдимия М. К. е било повдигнато обвинение, той не бил длъжен да декларира нищо, тъй като не е получил доходи от други източници. Обвинение за придобити, но недекларирани доходи по Приложение № 3 пък подсъдимият не е имал.
По аналогичен начин било формулирано и обвинението срещу подсъдимия по чл. 313, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, която норма също била бланкетна и изисквала посочване по силата на кой закон се изисквала писмената декларация. Тъй като подсъдимият в действителност не бил реализирал доходи от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ, той нито потвърдил неистина, нито затаил истина в декларацията по чл. 124, ал. 3 от ДОПК.
Пловдивският апелативен съд не обсъдил направеното с допълнителната въззивна жалба възражение на защитата относно липсата на мотиви в обжалваната присъда № 1 от 14.01.2013 г. по НОХД № 784/2012 г. по описа на ПлОС по въпроса защо не се зачита изключителността на влязлата в сила присъда № 197/09.05.2012 г. по НОХД № 603/2012 г. на ПлРС, VІІІ наказателен състав, копие от която било представено по първоинстанционното дело, като било изискано и приложено и самото НОХД № 603/2012 г. на ПлРС, VІІІ наказателен състав. Съгласно чл. 413, ал. 2 от НПК влязлата в сила присъда била задължителна за всички учреждения, включително и за съда, по въпросите извършено ли е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Тази присъда била от значение за правилното решаване на настоящото дело, защото тезата на обвинението била, че подробно изброените дружества по ЗЗД били умишлено регистрирани от подсъдимия К. с неистински документи, за да придобие доходи, които да не декларира и да избегне установяване и плащане на данъчни задължения за тези доходи. Тази теза била възприета изцяло в мотивите на обжалваната първоинстанционна присъда, както и в решението на ПАС, които съдебни актове възпроизвеждали обстоятелствената част на обвинителния акт. С влязлата в сила присъда № 197/09.05.2012 г. по НОХД № 603/2012 г. на ПлРС, VІІІ наказателен състав, обаче подсъдимият К. бил оправдан за същите пълномощни и договори за учредяване на дружества по ЗЗД.
Защитникът изтъква, че ПАС не се произнесъл и по възражението му, че с присъдата неправилно било прието, че доходите на подсъдимия К. били формирани от таксиметрова дейност. Получените от него суми били за извършени услуги на таксиметровите шофьори, свидетели по делото, изразяващи се в оформянето и подмяната на пътните книжки на таксиметровите автомобили, монтиране, регистриране и поддържане на електронните таксиметрови апарати с фискална памет и др.
В касационната жалба е подробно развита тезата на защитника, че повдигнатите на подсъдимия К. обвинения по чл. 255, ал. 1, т. 2 от НК и по чл. 313, ал. 2, вр. ал. 1 от НК – за това, че е извършил престъпленията в съучастие като извършител с неизвестен извършител/помагач, който умишлено улеснил извършването на престъплението чрез подписването на инкриминираните данъчни декларации, чрез посредствени извършители, съответно, Г. В. и И. У. – имали изкуствена и юридически неиздържана конструкция. Не било ясно за какъв вид съучастие се касаело – за извършителство с неизвестно лице, което било помагач на подсъдимия, или обратното – неизвестното лице било извършител, а подсъдимият – негов помагач. Неяснотата се потвърждавала и от цифровия израз на посочената в обвинителния акт и приета и от двете съдебни инстанции квалификация във вр. чл. 20, ал. 2, ал. 4, вр. ал. 1 от НК, идентична с тази по обвинителния акт. От друга страна, св. Г. В. и св. И. У. не могли да бъдат посредствени извършители на престъпленията, тъй като били само съставители на текста на инкриминираните декларации, но не и техни автори. Субект на престъпленията можел да бъде авторът на декларациите – лицето, което ги е подписало, а то не било установено.
Защитникът възразява срещу аргументите на първоинстанционния съд, изцяло възприети и от въззивния съд, с които били отхвърлени обясненията на подсъдимия и свидетелите Ш., П. и К., че подсъдимият предавал на неустановеното лице М. П. 80% от получаваните от таксиметровите шофьори суми, а за него оставали 20%. Съдилищата приели, че било нереално неустановеното лице да е получавало 80% само защото е дало на подсъдимия пълномощните за дружествата по ЗЗД, които изводи почивали на предположения. След като твърденията на подсъдимия не са били опровергани от прокуратурата, следвало да се приеме, че обясненията му били истинни.
По отношение на обвинението по чл. 313, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, ал. 4, вр. ал. 1 от НК адв. К. е изложил доводи, че съдебните инстанции неправилно отхвърлили възраженията му, че съставянето на декларацията по чл. 124, ал. 3 от ДОПК се поглъщало от състава на престъплението по чл. 255 от НК. Потвърждаването на неистина и затаяването на истина в декларация като част от изпълнителното деяние по чл. 255, ал. 1 от НК не било свързано единствено и само с годишните данъчни декларации на данъчно задължените лица. Ревизията по ДОПК се извършвала с цел установяване на данъчни задължения, а процесната декларация по чл. 124, ал. 3 от ДОПК била изискана като елемент от ревизионното производство.
От мотивите на първоинстанционната присъда ставало ясно, че окръжният съд споделил обвинителната теза, че лицето, подписало годишните данъчни декларации за 2007 г. и 2008 г., било едно и също с лицето, подписало декларацията по чл. 124, ал. 3 от ДОПК. Подписите на годишните данъчни декларации били изпълнени от едно и също лице, но то не било същото, подписало и декларацията по чл. 124, ал. 3 от ДОПК. Въпреки че прокуратурата имала задължение да докаже твърдението си, доказателства в тази насока не били ангажирани. В допълнителната жалба на защитника пред апелативния съд такова възражение било направено, но останало необсъдено.
В касационната жалба е релевирана и претенция за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия К. наказание, мотивирана със съображения, че той е трябвало да бъде оправдан, а от друга страна – че наказанието му очевидно не съответствало на обществената опасност на деянието, както и на целите по чл. 36 от НК.
В съдебно заседание на касационната инстанция адв. К. поддържа подадената жалба по изложените в нея съображения.
Подсъдимият М. К. се присъединява към становището на защитника си. Моли съда да върне делото за ново разглеждане на прокурора, тъй като в обвинителния акт имало грешки.
Прокурорът дава заключение, че решението на ПАС е законосъобразно, постановено при липса на съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното на подсъдимия наказание – справедливо, поради което съдебният акт следва да бъде оставен в сила.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 1 от 14.01.2013 г., постановена по НОХД № 784/2012 г., Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия М. Т. К. за виновен в това, че през периода 21.04.2008 г. – 27.04.2009 г. в [населено място], област П., в изнесено работно място на ТД на НАП – [населено място], при условията на продължавано престъпление, в съучастие с неизвестно лице като помагач (който умишлено е улеснил извършването на престъплението чрез полагане подпис МК в годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ с вх. № 16213481/21.04.2008 г. и в годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ с вх. № 16212732/27.04.2009 г. – чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК), чрез посредствен извършител Г. Б. В., е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в големи размери – данък общ доход общо в размер на 10 604.53 лв., като е затаил истина и е потвърдил неистина в две декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ, подадени пред ТД на НАП – [населено място], както следва:
1. На 21.04.2008 г. в [населено място], област П., в годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ с вх. № 16213481 от 21.04.2008 г. за данъчен период 01.01.2007 г. – 31.12.2007 г., подадена пред ТД на НАП – [населено място] – изнесено работно място в [населено място], в „Част ІV – Изчисляване на данък върху общата годишна данъчна основа за 2007 г.” в т. 6 „Годишна данъчна основа за доходи от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ” е затаил истина за доходи от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ в размер на 58 100 лв., получени през 2007 г., а в т. 10 „Данък върху общата годишна данъчна основа” е потвърдил неистина, като е посочил, че данъкът върху общата годишна данъчна основа е 0, при дължим данък общ доход в размер на 7 211.90 лв., с което е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в размер на 7 211.90 лв. данък общ доход;
2. На 27.04.2009 г. в [населено място], област П., в годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ с вх. № 16212732 от 27.04.2009 г. за данъчен период 01.01.2008 г. – 31.12.2008 г., подадена пред ТД на НАП – [населено място] – изнесено работно място в [населено място], в „Част ІV – Изчисляване на данък върху общата годишна данъчна основа за 2008 г.” в т. 5 „Годишна данъчна основа за доходи от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ” е затаил истина за доходи от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ в размер на 54 195 лв., получени през 2008 г., а в т. 9 „Данък върху общата годишна данъчна основа” е затаил истина, че данъкът върху общата годишна данъчна основа е в размер на 3 392.63 лв., с което е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в размер на 3 392.63 лв. данък общ доход, поради което и на основание чл. 255, ал. 1, т. 2, вр. чл. 26, ал. 1, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 800 лева, като го е признал за невинен и го е оправдал по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 4, вр. ал. 1 от НК – данъчните задължения да са в особено големи размери – за разликата до 18 679.50 лв.
Със същата присъда съдът е признал подсъдимия К. за виновен в това, че на 01.06.2009 г. в [населено място], в съучастие с неизвестно лице помагач (който умишлено е улеснил извършването на престъплението чрез полагане подпис МК в декларация по чл. 124, ал. 3 от ДОПК), чрез посредствен извършител И. Х. Узаничева, в писмена декларация по чл. 124, ал. 3 от ДОПК в част V „Реализирани доходи”, която по силата на закон – ДОПК – се дава пред орган на властта при ТД на НАП – [населено място] – Л. Н. И. (старши инспектор по приходите при ТД на НАП – [населено място]) и Л. Х. Г. (инспектор по приходите при ТД на НАП – [населено място]) за удостоверяване истинността на някои обстоятелства – данни за имуществото, вида и размера на направените разходи, източници на доходи и участия в управителни и надзорни органи на юридически лица за финансовата 2007 г., е затаил истина относно доходи, реализирани от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ през данъчен период 01.01.2007 г. до 31.12.2007 г. – получени приходи в размер на 58 100 лв., с цел да избегне заплащането на дължим данък общ доход в размер на 7 211.90 лв., поради което и на основание чл. 313, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1, вр. чл. 2, ал. 2 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода, като го е признал за невинен и го е оправдал по първоначално повдигнатото обвинение за размера на дължимия данък общ доход от 7 211.90 лв. до 13 260 лв.
На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимия М. К. едно общо най-тежко наказание от определените за отделните престъпления, а именно две години лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от четири години, а на основание чл. 23, ал. 3 от НК – е присъединил изцяло наказанието глоба в размер на 800 лв. към наложеното общо най-тежко наказание две години лишаване от свобода.
В тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски в размер на 360 лева.
По протест на ОП – гр.Пловдив и жалба на защитника на подсъдимия К. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 196/2013 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, като с решение № 145 от 14.08.2013 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на ОС – гр.Пловдив.
Решението на ПАС е съобщено на подсъдимия М. К. по реда на чл. 340, ал. 2, пр. 2 от НПК на 21.08.2013 г., а на защитника му адв. К. – на 19.09.2013 г. Касационната жалба е подадена на 04.09.2013 г., поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок.
Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия М. Т. К. е основателна.
Атакуваното пред касационната инстанция въззивно решение не отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, съгласно която разпоредба при потвърждаване на присъдата съдът следва да посочи основанията, поради които е отхвърлил доводите в подкрепа на жалбата. В съдържанието на обжалваното решение не са включени съображенията на съда по редица изрични възражения на защитника на подсъдимия К. за необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционната присъда. Отсъствието на такива аргументи представлява липса на мотиви към въззивното решение и съставлява съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 НПК. От друга страна, в съдебния акт на въззивната инстанция (а и на първоинстанционния съд) се съзират вътрешнологически противоречия, които като краен резултат водят до невъзможност да се разбере действителната воля на съдилищата по отношение на съществени обстоятелства, релевантни за обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимия М. К.. Непълнотите и противоречията в съдържанието на проверяваното въззивно решение, пренесени от първоинстанционната присъда, накърняват правото на касационния жалбоподател да разбере ясно и недвусмислено съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е потвърдена първоинстанционната присъда, и го лишава от възможност пълноценно да аргументира възраженията си срещу въззивното решение в касационното производството. Не е обезпечена и възможността на касационния съд безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение.
На първо място, в мотивите на въззивното решение не е обсъдено основното възражение на жалбоподателя К. относно вида на получените от него доходи през 2007 г. и 2008 г. – че те са не са представлявали доходи от „други източници” по чл. 35 от ЗДДФЛ, поради което не е следвало да бъдат посочени в „Образец 2061: Приложение № 6 „Доходи от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ” (за съответните данъчни периоди), каквито конкретни обвинения са му били предявени. Въззивният съд не е разгледал твърденията на касатора за произхода на облагаемите му доходи от възнаграждения по извънтрудови правоотношения по чл. 29, т. 2, вр. чл. 10, ал. 1, т. 3 от ЗДДФЛ (изм., ДВ, бр. 113 от 2007 г.), като не е извършил преценка на доказателствената съвкупност в посочения контекст.
Залегналите в касационната жалба пространни съображения на защитника в тази насока са били изрично поставени на вниманието още на първата инстанция, като обаче не са намерили изричен отговор нито в мотивите на първоинстанционната присъда, нито във въззивния съдебен акт. Защитникът преди всичко е оспорил категоризацията на източника на недекларираните доходи на подсъдимия К., на което възражение съдът е дължал ясен отговор защо е приел обвинителната теза за произход на доходите от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ и поради какви основания е отхвърлил твърденията на защитата, че доходите на подсъдимия К. през инкриминирания период са били формирани от услуги, извършени с личен труд, представляващи доходи от друга стопанска дейност – от възнаграждения по извънтрудови правоотношения по Глава пета, Раздел ІІІ от ЗДДФЛ.
За да бъде ангажирана наказателната отговорност на дееца за престъпление по чл. 255, ал. 1, т. 2 от НК следва да се установи, че той, в качеството си на данъчно-задължено лице, е реализирал доход в определен размер, подлежащ на облагане съобразно конкретни разпоредби на съответните нормативни актове, в случая на ЗДДФЛ. В тази връзка съдилищата е следвало да конкретизират точно и ясно вида на фактическия източник на доходите на подсъдимия М. К. – да изведат констатации относно съдържанието и обема на конкретната дейност, от която са били получени доходите, за начина на образуване на доходите на подсъдимия М. К., както и за техния размер. След установяването на конкретния фактически механизъм на формиране на доходите на подсъдимия К., съдът е следвало да дефинира вида им според техния източник съобразно хипотезите на чл. 10, ал. 1 от ЗДДФЛ – да посочи дали тези доходи са генерирани от източници по чл. 35 от ЗДДФЛ, от извънтрудови правоотношения и т.н., като във всички случаи е трябвало да изложи изрични съображения защо приема едни или други фактически положения и правни изводи.
В разглеждания случай това не е било сторено от съдилищата.
Непосредствената задача на съда е била да изследва верността на залегналите в обвинителния акт твърдения по отношение на фактическия източник на доходите на подсъдимия К.. Вместо да се произнесе по този въпрос въз основа на собствената си аналитична и оценъчна дейност, в мотивите на присъдата си първоинстанционният съд се е задоволил да възпроизведе почти дословно съдържанието на обвинителния акт и да преповтори като свои изводите на обвинителната власт. (Разлика между обвинителния акт и присъдата се съзира единствено досежно конкретните стойности на данъчните задължения на подсъдимия, тъй като със съдебния акт придобитият доход е бил намален с разходи за дейността, поради което подсъдимият е бил оправдан за разликата в общия размер на дължимия данък общ доход от 10 604.53 лв. до 18 679.50 лв.). В мотивите на първоинстанционната присъда от л. 155 до л. 174 на НОХД № 784/12 г. на ПлОС са изложени фактически констатации, дублиращи твърденията на прокурора от л. 2 до л. 19 на обвинителния акт. На л. 174 (гърба) до л. 175 (гърба) от мотивите по НОХД № 784/12 г. окръжният съд е представил правната интерпретация на приетите фактически твърдения, която аргументация преповтаря залегналите в обвинителния акт на л. 19 (гърба) – л. 20 изводи. В мотивите на първоинстанционната присъда липсва собствената оценка на съда на съдържанието на обвинителния акт в контекста на отправените от защита възражения. Не е осъществена и аналитична проверка на доказателствата съгласно изискванията на чл. 107, ал. 5 и чл. 305, ал. 3 от НПК, които разпоредби задължават съда да обсъди доказателствените материали – не само да ги изброи, но и да ги изследва, провери и оцени.
Подходът на механично пресъздаване на тезата на някоя от страните не може да бъде споделен като законосъобразен. Съдът не е освободен от задължението да изведе и обоснове собствените си фактически и правни изводи, дори когато по същество се съгласява с аргументацията на определена страна в процеса. Самостоятелното изложение на фактическата обстановка и правната аргументация в съдебния акт не може да бъде заместено от буквален преразказ на обвинителната или защитната тези. Такъв прийом изяснява гледището на съответната страна в процеса, но не дава възможност да се разбере ясно и точно суверенното становище на решаващия орган.
Възприетият порочен способ при изготвянето на първоинстанционния съдебен акт е оставил без ясен отговор въпросите за характера на фактическия източник и начина на формиране на доходите на подсъдимия М. К. – дали е получавал възнаграждение за осъществена от него непосредствена самостоятелна дейност в изпълнение на постигнати от негово име и за негова сметка уговорки със свидетелите таксиметрови водачи, дали е извършвал работа от името и за сметката на неустановеното лице „М. П.”, за която дейност е получавал възнаграждение в размер на определен процент от събраните от таксиметровите водачи суми, дали свидетелите таксиметрови шофьори са заплащали на подсъдимия само за това, че при регистрацията и отчитането на касовите им апарати са използвали посочените им от подсъдимия фиктивни данъчно задължени лица дружества по ЗЗД „А. к.”, „А. т.”, „Е. 2007”, „Е. БГ” и „Г. ПД” или съдържанието на предоставяната от него услуга е включвало и цялостна дейност във връзка с оформяне, подмяна на пътните книжки на шофьорите, монтиране, регистриране и поддържане на електронните фискални апарати, снабдяване с документи, счетоводна поддръжка и т.н.
Отсъствието на критичен анализ на залегналите в обвинителния акт твърдения на прокурора и липсата на ясен отговор на въпросите относно фактическия механизъм на формиране на доходите на подсъдимия обяснимо са довели до известни несъответствия в тезата на първоинстанционния съд. Така, например, на л. 156 от мотивите е приета констатацията, че подсъдимият К. „решил да придобие приходи от таксиметровите шофьори, като им предложи услуга срещу заплащане при регистрацията и отчитането на касовите им апарати да използват данъчно задължено лице, което той ще им посочи”. На л. 172 – гърба на л. 172 е залегнал извод в същия смисъл – че в приложение № 6 към декларацията по чл. 50 от ЗДДФЛ „Доходи от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ” подсъдимият не посочил доходите, получени през 2007 г. и 2008 г., „от описаните свидетели таксиметрови шофьори, ползващи дружествата, регистрирани по ЗЗД като данъчно задължени лица”. На гърба на л. 157 – л. 158 и л. 174 – гърба на л. 174 от мотивите обаче съдържанието на предоставените от подсъдимия на водачите на таксиметрови автомобили услуги е описано с по-широк обем – освен посочването на фиктивното данъчно задължено лице, той им „съдействал да осъществяват контакт с обслужващата сервизна фирма, която въвеждала в експлоатация касовите апарати”, оказвал лично или чрез св. Х. помощ на таксиметровите водачи при попълване на пътните им книжки, когато те не можели да ги попълнят и приключат, вършил „цялостна дейност по организиране дейността на таксиметровите шофьори, включително и представянето им пред Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация”, а също и общината…”
На л. 158 от мотивите е посочено, че подсъдимият действал „в качеството си на пълномощник на съответното данъчно задължено лице”, докато при изложението на преобладаващата част от конкретните случаи на съглашения с таксиметровите шофьори съответните дружества по ЗЗД са описани като „фирми на К.” (напр. при договорките със свидетелите В. Ш. – л. 159, И. Ф. и К. К. – гърба на л. 159, В. Д., Н. Н., Я. К. – л. 160, А. Н. – гърба на л. 160, О. К. – л. 161, Г. Д., И. Б. – гърба на л. 161, П. В., Д. В. – л. 162, Р. Т., Н. Д. – гърба на л. 162, Г. Л. – гърба на л. 163, Н. Х., О. П., В. К. – на л. 164 и др.)
Изложените противоречия не позволяват да се установи еднозначно волята на съда по въпросите дали доходите на подсъдимия М. К. за 2007 г. и 2008 г. са били получени от него в лично качество за осъществената „цялостна дейност по организиране дейността на таксиметровите шофьори” или в качеството му на пълномощник на дружествата по ЗЗД заради ангажимента да бъдат използвани от таксиметровите шофьори като данъчно задължени лица.
Констатираните несъответствия, липсата на самостоятелен анализ на доказателствените материали и отсъствието на отговор на възражението на защитника за вида на получените от подсъдимия доходи през 2007 г. и 2008 г. са убягнали от вниманието на въззивния съд, който в мотивите на решението си, на свой ред, е преповторил фактическите констатации и доводите на първата инстанция, без също да даде отговор на оплакванията на жалбоподателя. По отношение на съдържанието на осъществяваната от подсъдимия дейност неяснотата дори е била задълбочена, тъй като в решението (гърба на л. 68 от ВНОХД № 196/13 г. на ПАС) е посочено, че доходите му били реализирани чрез личен труд, поради което на основание чл. 29, ал. 1 от ЗДДФЛ облагаемият му доход от стопанска дейност на физически лица, които не са търговци по смисъла на ТЗ, се определял като придобитият доход се намалявал с разходите за съответната дейност. С позоваването на чл. 29 от ЗДДФЛ въззивният съд на практика в значителна степен е споделил тезата на защитата, доколкото при определянето на облагаемия доход от други източници по Глава пета, Раздел VІ от ЗДДФЛ не се предвижда намаление на придобития доход с нормативно определени разходи за дейността, каквито са регламентирани по чл. 29, ал. 1 от ЗДДФЛ.
Изричните констатации на въззивния съд, че доходите на подсъдимия са били генерирани по реда на чл. 29, ал. 1 от ЗДДФЛ от стопанска дейност на физически лица, които не са търговци по смисъла на ТЗ, са в явно противоречие с изводите, залегнали на гърба на л. 64 – л. 65 от ВНОХД № 196/13 г. – че подсъдимият затаил истина относно доходите си в инкриминираните годишни данъчни декларации, като не посочил доходите си от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ в „Образец 2061: Приложение № 6 доходи от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ”. Ако доходите на подсъдимия са били формирани по реда на чл. 29 от ЗДДФЛ от възнаграждения от стопанска дейност на физически лица, които не са търговци по смисъла на ТЗ, той е следвало да ги посочи в „Образец 2031: Приложение № 3 доходи от друга стопанска дейност”, каквото обвинение не му е било повдигнато. Ако съдът е считал, че доходите на подсъдимия са произхождали от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ, в който случай е следвало да се попълни „Образец 2061: Приложение № 6 доходи от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ”, по каквото обвинение жалбоподателят К. е бил, в крайна сметка, признат за виновен и осъден, то няма как да бъдат споделени съображенията, залегнали на гърба на л. 68 от въззивното решение относно вида на доходите му.
На следващо място, когато се установи, че подсъдимият е данъчно задължено лице – че е реализирал подлежащ на облагане доход съобразно конкретните разпоредби на ЗДДФЛ, за правилното решаване на делото е необходимо да се установи по несъмнен начин и размерът на този доход.
В разглеждания казус е очевидно, че съдебните инстанции са приели, че всички парични средства, предоставени на подсъдимия К. от свидетелите таксиметрови шофьори, са постъпили реално в неговия патримониум, поради което са отчетени като негов придобит доход, подлежащ на облагане. Такова заключение не е мотивирано от първоинстанционния съд съгласно изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК, а от въззивния съд – съгласно указанията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Този извод не е изведен и по начина, указан от чл. 303, ал. 1 от НПК. За изясняването на размера на облагаемия доход на подсъдимия не е достатъчно да се констатира, че свидетелите таксиметрови шофьори са му предоставили съответните парични суми в изпълнение на постигнатите между тях уговорки за ползването на дружествата по ЗЗД като данъчно задължени лица и/или за комплексното обслужване на дейността им. Фактът, че посочените суми са били дадени от свидетелите на подсъдимия не обуславя автоматически несъмнен извод, че всички суми като цялостен сумарен сбор имат правна характеристика на облагаем доход на подсъдимия.
От мотивите и на двата съдебни акта се изяснява, че и двете съдебни инстанции са приели за установено (първоинстанционният съд – на л. 156, гърба на л. 170 от НОХД № 784/2012 г., а въззивният съд – на л. 52, л. 63 от ВНОХД № 196/2013 г.), че именно от това лице подсъдимият получил неистинските пълномощни, изготвени на негово име да регистрира дружества по ЗЗД и да ги представлява. В инкриминирания период подсъдимият се срещал с жената с неустановена самоличност в магазина си за фаянс и балатуми на [улица]в присъствието на продавача в магазина св. Ш., като по време на срещите й предавал различни парични суми. На един от случаите присъствали и свидетелите К. и П., на които подсъдимият обяснил, че това лице е собственик на фирмата, като й предава парите, а за себе си задържа комисионна.
Съдът обаче не е гласувал доверие на обясненията на подсъдимия в частта относно посоченото от него разпределение на получаваните от таксиметровите шофьори суми – 80% от постъпленията за неустановеното лице „М. П.”, а 20% – за него. Защитникът с основание е възразил срещу аргументите на първоинстанционния съд, изцяло възприети и от въззивната инстанция, с които са били отхвърлени обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите Ш., П. и К.. При установяването на това обстоятелство, относимо към предмета на доказване, съдебните инстанции не са спазили процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното им убеждение. В мотивите на съдебните актове е изразено становище (л. 174 – гърба на л. 174 от НОХД № 784/12 г. по описа на ПлОС, респ. л. 67 от ВНОХД № 196/2013 г. на ПАС), че било недостоверно неустановеното лице „М. П.” да е получавала 80% от постъпленията от таксиметровите шофьори, единствено защото е предоставила на подсъдимия пълномощните за съответните дружества по ЗЗД, а той да е п