Решение №818 от 41583 по търг. дело №1068/1068 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 818

С., 05.11.2013 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:

Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова

като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д № 2013 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ПК
Образувано е по касационната жалба на ответника М. С. М. срещу Решение №І-183/15.01.2013г. по въззивно гр.д.№ 1985/2012г. на ОС Бургас, с което след отмяна на решението на РС Айтос по гр.д.№ 206/2011г. е прието за установено, на основание чл.240,ал.2 ГПК, по отношение на ответниците Л. А. М. и М. С. М., че ищецът Г. Р. О. има вземане към Л. М. в размер на 20 000лв. по запис на заповед от 20.12.2009г.
Посочените касационни основания са по т.3 на чл.281 ГПК. В изложението па чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа твърдение за произнасяне по правен въпрос за новите писмени доказателства по смисъла на чл.240,ал.2 ГПК- въззивният съд не обсъдил в цялост доказателствата, създадени при проверка от НАП, без да изясни какви са били каузалните правоотношения между издател и поемател и дали паричната сума е била реално предадена, при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК- противоречие с Решение № 69 от 24.06.2011г. по гр.д.№ 584/2010г. на ІІІ г.о. на ВКС и Решение № 78 от 17.07.2009г. по т.д.№ 29/2009г. на І т.о. на ВКС. Въззивният съд, в противоречие с Решение № 300 от 04.01.2012г. по гр.д.№ 136/2011г. на ІІ г.о., Решение № 844 от 15.02.2011г. по гр.д.№ 1802/2009г. на ІVг.о. и Решение № 8 от 28.04.2010г. по т.д.№ 1108/2009г. на ІІ т.о. игнорирал изискването на закона при въведени с исковата молба твърдения за новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства да обсъди дали действително те не са били известни или ищецът не е могъл да узнае за тях при полагане на дължимата грижа. Материалноправният въпрос относно установяването на несъществуване на вземане по запис на заповед бил разрешен във въззивното решение в противоречие с Решение № 21 от 15.03.3012г. по т.д.№ 1144/2010г. на І т.о., Решение № 517 от 17.12.2009г. по в.т.д. № 1311/2009г. на ОС-Варна. Не били обсъдени възраженията, че декларацията не е ново доказателство и не били изложени мотиви за взаимовръзката й с другите доказателства – противоречие Решение № 31 от 05.04.2012г. по т.д.№ 55/2011г. на ІІ т.о. При допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1,т.3 ГПК като се поддържа, че въззивният съд не съобразил фактическата обстановка по делото и обосновал противоречащи на правната доктрина и съдебна практика правни изводи, са посочени като правни въпроси и: допустимо ли е в производството по чл.240,ал.2 ГПК частен документ, създаден в производството по ДОПК за установяване несъответствие в декларирани приходи и финансово състояние, представен и изхождащ от заинтересована страна, която черпи благоприятни последици от него, да се приема за ново писмено доказателство, още повече че същият е съществувал преди завеждането на делото, по което е постановено неприсъствено решение и непредставилата го страна по никакъв начин не е обосновала по-късното му представяне. Може ли да има самостоятелна доказателствена стойност декларация, изхождаща от заинтересовано лице и създадена по повод проверка по реда на ДОПК, с която е прието за установено несъответствие на декларираните приходи и финансовото му състояние, без обсъждане на връзката й с останалите доказателства и обстоятелства по делото; допустимо ли е в тази връзка да се цени констатация в хода на данъчната проверка, деклариране или не на доходи,без същите да са отразени в годишната данъчна декларация на заемателя и заемодателя. Допълнителната предпоставка е обоснована с оскъдна практика по приложението на чл.240,ал.2 ГПК и настъпилите промени в обществените условия.
От насрещната страна Г. О. е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване. Претендира се заплащането на разноски.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима, но предпоставките за допускане на касационното обжалване не са налице.
Съдилищата са сезирани със спор по чл.240,ал.2 ГПК за установяване съществуването на отречено с неприсъствено решение право в полза на ищеца Г. О. срещу Л. М.. С неприсъствено решение № 461 от 03.02.2011г. по гр.д.№ 782/2010г. на ОС Бургас, образувано по искова молба от 05.05.2010г. на М. С. М. срещу Г. Р. О. и Л. А. М. с правно основание чл.124 във вр. с чл.464 ГПК, е уважен искът на взискателя за оспорване на вземането на присъединения кредитор, като е прието за установено, че Л. М.-длъжник в изпълнителното производство не дължи на присъединения по изпълнителното дело кредитор Г. О. сумата 22 376 лв., за която е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ по чл.417,т. 9 ГПК- запис на заповед от 20.12.2009г. за сумата 20 000лв. с падеж 20.01.2010г. За да уважи иска, окръжният съд е приел, че ищецът излага факти, че записът на заповед обезпечава договор за заем и установява твърденията си, че Г. О. не е подавал данъчна декларация за 2009г., в която да декларира дадените в заем суми и поемателят е привиден кредитор на издателя.
Въведеното с исковата молба по чл.240,ал.2 ГПК оспорване на отреченото с неприсъственото решение материално право е основано на твърдение за новооткрити писмени доказателства, установяващи факти, възникнали преди постановяване на решението: признаването на съществуването на вземане в полза на ищеца Г. О. от неговия длъжник-издателя на записа на заповед Л. М. чрез плащане на част от дълга на 30.05.2011г. и 10.06.2011г., удостоверено с две разписки и отразяване задължението в подадена от М. на 26.02.2010г. декларация пред НАП Б., за който документ ищецът разбрал при извършена проверка. Към исковата молба е приложена декларация с дата 26.02.2010г., изходяща от Л. М., адресирана до ТД на НАП-Б., в която „по повод искане за предоставяне на сведения” е посочил, че „има заеми –получени от лица в страната- сумата 20 000лв. по запис на заповед от 20.12.2009г. от Г. Р. О. и сумата не е изплатена“. Първоинстанционният съд е изключил, на основание чл.193,ал.2 ГПК от доказателствата по спора двете разписки -след оспорването им ищецът не е заявил че ще се ползва от тях. Във връзка с декларацията, подадена от М. пред НАП е приел, че ищецът не установява, че това доказателство не е могло да му бъде известно, тъй като данъчната ревизия е приключила преди образуването на съдебното производство по гр.д.№ 782/2010г. на ОС Бургас и информацията от ревизията е публична. Въззивната инстанция е счела, че представените от ищеца писмени доказателства, адресирани до НАП по повод извършена ревизия на Л. М. през 2010г. за установено несъответствие между декларирани приходи и финансово състояние на това лице имат характера на нови, тъй като не са били достояние и не са могли да бъдат известни на Г. О. по време на висящността на производството по гр.д.№ 782/2010г. на ОС Бургас. Този извод е мотивиран с възприетото, че събираната по време на извършването на проверката информация не е публична. Въззивният съд се е позовал на отговора на издадено съдебно удостоверение до НАП с искане за предоставяне на информация: защо е поискана и какъв е поводът за подаване на декларацията от 26.02.2010г. от Л. М.; кога е била входирана в НАП; имало ли е образувана данъчна проверка; достъпна ли е за трети лица подадената декларация. Съгласно отговора- писмо изх.№ 94-М-566-1/14.11.2011г. на НАП декларацията, изисквана от М. е по повод на проверка за установяване на съответствие между доходи и притежавано имущество; задълженото лице е имало образувана проверка и ревизия; информацията, предоставена от него не е достъпна за трети лица и е данъчно осигурителна по смисъла на чл.72 ДОПК. Мотивирано е, че с оглед на тази данни представените от ищеца доказателства са такива по смисъла на чл.240,ал.2 ГПК, а от друга страна установяват наличието на спорното вземане- с декларация от 26.02.2010г. по повод на данъчна проверка през 2010г., ревизираното лице е заявило получаването на заем по запис на заповед в размер на 20 000лв. и това обстоятелство е било признато от органите на НАП. Така е обоснован решаващ извод, че сумата 20 0000лв. е реално получена от М. и вземането в полза на ищеца Г. О. съществува, в какъвто смисъл е и постановеното решение.
При така формираните изводи на въззивната инстанция искането за допускане на касационното обжалване по поставените в изложението въпроси е неоснователно.
Първият поставен като правен въпрос за новите писмени доказателства, релевантни за производството по чл.240,ал.2 ГПК е общ и не е ясно формулиран. Аргументацията за излагането му е основана изцяло на твърденията за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата, който довод е относим към правилността на решението и не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване.
Като правен въпрос е поставен такъв по фактите и необсъждането им от въззивната инстанция- дали декларацията от 26.02.2010г. е могла да бъде известно доказателство за страната, която се позовава на нея по предявения иск с правно основание чл.240,ал.2 ГПК. В ТР № 1/10.02.2010г. на ОСГТК на ВКС ясно са разграничени предпоставките, които могат да послужат за допускане на касационното обжалване от основанията за проверка за законосъобразността на постановения акт. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно за недопускане до касационно обжалване, като ВКС не може да извежда правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства.
Липсва ясна и точна формулировка и по поставения като правен проблем относно установяване несъществуване на вземането по запис на заповед. Излагането му не е обосновано с конкретно разрешен от въззивната инстанция въпрос, от който да е обусловен изхода на спора, а е формално твърдение за противоречие с неотносими към предмета на делото съдебни решения.
Поставените като трета група въпроси са свързани отново с характера на писмените доказателства, на които може да се основава исковата защита по чл.240,ал.2 ГПК. Искането е касационната инстанция при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК да даде отговор дали това може да бъде документ, създаден в ревизионното производство по ДОПК, който по преценката на касатора е „изходящ от заинтересовано лице“. Последният довод е относим към кредитирането на доказателствата и към правилността на изводите на въззивната инстанция, които не подлежат на преценка в производството по чл.288 ГПК. Основанията на иска по чл.240,ал.2 ГПК покриват хипотезата на отмяна по чл.303,ал.1,т.1 ГПК. Последователна е практиката на ВКС, че непълнотата на фактическия или доказателствен материал, разкрита след влизане в сила на решението, чиято отмяна се иска, може да бъде подкрепена както с официални документи, така и с частни такива, стига те да са нови /потвърдени с документ обективно съществували, но новооткрити от страната обстоятелства и новооткрити или новосъздадени документи относно факти, които са били твърдени през висящността на процеса, но не са могли да бъдат доказани поради липсата им/ -страната да не е знаела за тях или да не е била в състояние да се снабди. Поради това неоснователно твърдението на касатора за „оскъдна съдебна практика“ относно характера и вида на писмените доказателства, при наличието на които е възможно провеждането на иска по чл.240,ал.2 ГПК. Не е аргументирано позоваването на „промени“ в обществените условия, които да налагат тя да бъде осъвременена или преодоляна.
При формулирането на въпросите, свързани с вида на доказателствата, въз основа на които при постановено неприсъствено решение страната може да предяви иск за същото право или да го оспори, касаторът не поставя такива, релевантни към изложените от въззивната инстанция подробни съображения, с които е аргументиран изводът, че декларацията, с която издателят на записа на заповед е признал както връзката на записа с поето задължение по договор за заем, така и задължението си по каузалното правоотношение, е съществувала към датата на предявяване на иска, по който е постановено неприсъственото решение, но като изготвена за нуждите на ревизионното производство, не е било достъпна за трети лица, т.е. и за ответника.
С оглед изхода на настоящото производство, касаторът следва да заплати на Г. Р. О. доказаните и поискани разноски- сумата 1 700лв. за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховния касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение:

О П Р Е Д Е Л И :

Не допуска касационно обжалване на Решение №І-183/15.01.2013г. по въззивно гр.д.№ 1985/2012г. на ОС Бургас.
Осъжда М. М. С. да заплати на Г. Р. О. сумата 1 700лв. разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.