Решение №82 от 9.9.2019 по нак. дело №269/269 на 3-то нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

Р Е Ш Е Н И Е

№ 82

София, 09 септември 2019 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
МИЛЕНА ПАНЕВА

при секретаря Невена Пелова
и в присъствието на прокурора Николай Любенов
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 269/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на адв. Б. Б. и допълнение, изготвено от адв.И. Т., защитници на подсъдимия Г. И. Р., срещу въззивна присъда № 1 от 10.01.2019г., постановена по в.н.о.х.д. № 426/18г. по описа на Апелативен съд – Варна.
В жалбата се сочат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Допуснатите съществени процесуални нарушения се аргументират с ограничено право на защита на подсъдимия, поради непредоставена възможност за участие в хода на съдебните прения пред въззивния съд, липса на мотиви, непрочетен предявен граждански иск, нарушение на чл.276, ал. 3 от НПК. В допълнението се твърди, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.58, б.”а” от НК, приемайки, че постановената осъдителна присъда е в условията на чл.373, ал.2 от НПК. В подкрепа на заявеното нарушение на материалния закон се излагат доводите, че неправилно съдът не е приел, че правилната правна квалификация на деянието е по чл. 118 от НК. Релевираното касационно основание по чл.348, ал. 1, т. 3 от НПК се мотивира с твърдението, че съдът не е отчел раздразненото състояние на подсъдимия като смекчаващо обстоятелство при определяне на наказанието. Иска се отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно изменение на въззивния съдебен акт с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и налагане на по-леко наказание или наказание при условията на чл. 66 от НК.
В съдебното заседание пред Върховния касационен съд представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна. Изтъква аргументи за липсата на допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, както и за явна несправедливост на наложеното наказание. Моли касационната жалба да бъде оставена без уважение.
Частният обвинител и граждански ищец М. М. Д. не се явява, редовно призован. Депозирал е писмено възражение срещу подадената касационна жалба.
Подсъдимият Г. Р., редовно призован, не се явява, представлява се от упълномощения си защитник – адвокат Б., който поддържа изцяло касационната жалба по изложените в нея съображения, с изключение на твърдението, че присъдата е постановена при съществено нарушение на закона с оглед приложението на чл. 58а от НК. Излага подробни съображения в подкрепа на заявените касационни основания.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното:
С присъда № 17 от 27.09.2018 г., постановена по н.о.х.д. № 78/18 г., Окръжен съд – Силистра е признал подсъдимия Г. И. Р. за виновен в това, че на 12.04.2017г. в [населено място] е направил опит умишлено да умъртви М. М. Д., чрез нанасяне на удар с метална тръба в лявата теменна и слепоочна област на главата и опитът е останал недовършен, поради независещи от дееца причини, като деянието е извършено в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие и тежка обида, поради което и на основание чл.118, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, като на основание чл.66 от НК е отложил изпълнението за срок от пет години. Съдът е оправдал подсъдимия по първоначално повдигнатото обвинение за престъплението по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК.
Със същата присъда подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец М. Д. сумата от пет хиляди лева, представляваща обезщетение за причинените му от деянието имуществени вреди и сумата от 40 000лева – обезщетение за причинените му неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от момента на извършване на деянието – 12.04.2017г. до окончателното плащане на всички дължими суми, като гражданският иск в останалата му част до сумата от 50 000лева е отхвърлен като неоснователен.
Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, дължимата се държавна такса върху уважения граждански иск и е възложил в тежест на подсъдимия деловодните разноски.
С въззивна присъда № 1 от 10.01.2019г., постановена по в.н.о.х.д. №426/18 г., Апелативен съд – Варна, НО, 3-ти въззивен състав е отменил първоинстанционната присъда в наказателно-осъдителната й част, и вместо това е признал подсъдимия за виновен в това, че на 12.04.2017 г. в [населено място] е направил опит умишлено да умъртви М. Д., и опитът е останал недовършен, поради независещи от дееца причини, поради което и на основание чл.115, вр. чл.18, ал.1 вр. чл.58, б.„а“ и чл.55 ал.1, т.1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от осем години при първоначален строг режим. В останалата й част първоинстанционната присъда е потвърдена.
Касационната жалба е допустима, но неоснователна.
Релевираното в допълнението към касационната жалба/изготвено от адв.Т./ оплакване за нарушение при постановяване на въззивната присъда във връзка с приложението на чл.58а от НК, не се поддържа от адв.Б., тъй като счита, че такова нарушение не е допуснато. Независимо, че споделя изразената от защитника позиция, настоящият състав намира за необходимо само да отбележи/без да навлиза в проблематиката/, че определеното от въззивната инстанция наказание е при предпоставките на чл. 58, б.”а” от НК, а не при тези по чл.58а от НК/две независими и различни хипотези/.
Въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорената пред него присъда, дал е своята оценка относно доказателствената дейност на предходната инстанция и е направил самостоятелен анализ на наличния по делото доказателствен материал. В рамките на аналитичната си дейност, Варненският апелативен съд не е допуснал превратна интерпретация на доказателствената съвкупност, подценяване или надценяване на едни доказателства за сметка на други, а е оценил последните според действителното им съдържание и значение. Не е игнорирано нито едно доказателство или доказателствено средство. Доказателственият анализ, направен във въззивния съдебен акт, е правилен и в пълен унисон с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Делото не страда от доказателствен дефицит, който да е попречил на апелативния съд да установи по надлежен ред фактите, подлежащите на доказване. Приетата фактическа обстановка е резултат от вярна интерпретация на данните, установени с годни доказателствени средства. При тези констатации, настоящата инстанция намира за неоснователни твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения при събирането и оценката на доказателствата и доказателствените средства.
Изцяло неоснователна се явява претенцията на защитата за неспазване изискването на разпоредбата на чл. 276, ал. 1 от НПК, както и че съдържанието на прочетения от прокурора обвинителен акт не е било отразено в протокола. Видно от материалите по делото на 11.07.2018 г. е проведено открито съдебно заседание, като в протокола е отбелязано, че след даване ход на съдебното следствие „Прокурорът чете обвинителния акт“. Възражението, че не е възпроизведено цялостното съдържание на обвинителния акт в протокола е несъстоятелно. В процесуалния закон не съществува императивна норма, която да предписва задължително възпроизвеждане на съдържанието на обвинителния акт в съдебния протокол. Действащата към 11.07.2018 г. редакция на чл. 276, ал. 1 от НПК (изм. – ДВ, бр. 63 от 2017г.) предвижда, че съдебното следствие се ръководи от председателя на състава и започва с прочитане на заключителната част на обвинителния акт при дела от общ характер. Освен това липсва и процесуална необходимост от изрично отразяване в протокола на съдържанието на прочетения в цялост или само диспозитивната част на обвинителния акт. Правото на защита на подсъдимия в настоящото дело е била осигурена в максимална степен. Съдът е изпълнил задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл.276, ал.1 и ал.3 от НПК. В проведеното на 18.04.2018г. разпоредително съдебно заседание, подсъдимият изрично е заявил, че е получил препис от обвинителния акт и знае в какво е обвинен (л. 23 от н.о.х.д. №78/2018). В тази връзка, следва да се отбележи, че е изцяло голословно твърдението на защитата, че подсъдимият не е бил попитан дали разбира в какво се обвинява. Видно и от двете проведени заседания на 18.04.2018г. и на 11.07.2018г. подсъдимият недвусмислено и категорично е заявил, че е бил запознат с обвинението и е получил препис от обвинителния акт. Противно на твърдението на защитата, че не му е била предоставена възможност да вземе отношение по предявеното му обвинение след прочитане на обвинителния акт, подсъдимият е дал обяснения в разпит, проведен в съответствие с разпоредбата на чл. 277 от НПК.
Въпреки че приетият от съда граждански иск не е бил прочетен, това процесуално нарушение освен, че не е от категорията на абсолютните, в конкретния случай не се явява съществено, какъвто довод навежда защитата. В хода на разпоредителното заседание, проведено с личното участие на подсъдимият и негов упълномощен защитник, съдът е докладвал молбата на пострадалия с искане да бъде конституиран като частен обвинител и граждански ищец. След становище на страните, първоинстанционният съд е приел за съвместно разглеждане предявения граждански иск от М. Д. срещу Г. Р. за сумата от 50 000лв неимуществени вреди и 5 000лв. имуществени вреди, като е конституирал пострадалия в качеството му на частен обвинител и граждански ищец. Подсъдимият е бил наясно и напълно запознат с предявената гражданска претенция, поради което непрочитането на гражданския иск в следващото съдебно заседание, не е ограничило правото му на защита в степен, изискваща отмяна на атакувания въззивен акт и връщане на делото за ново разглежгдане.
Напълно неоснователно се явява оплакването, че в хода на проведеното въззивно производство е било нарушено правото на лична защита на подсъдимия, тъй като не му е била дадена възможност да изрази личните си съображения по повдигнатото му обвинение. С определение от 28.11.2018г. апелативният съд след извършена служебна проверка и предвид липсата на направени от страните доказателствени искания е преценил, че не е налице необходимост от допускането на такива, и поради това не е било проведено същинско съдебно следствие. Видно от протокола от проведеното съдебно заседание на 10.01.2019 г. след даване ход на делото, председателят на състава е докладвал делото и е дал ход по същество, където по време на съдебните прения са взели отношение прокурорът, адв. Н. – повереник на частния обвинител и граждански ищец и адв. Н. – упълномощен защитник на подсъдимия. След което, въззивният съд в съответствие с разпоредбата на чл. 297, ал. 1 от НПК е предоставил на подсъдимия правото на последна дума, като последният е заявил, че “никога не е искал да нарани никой, камо ли да убия някой, както и че все още не знаел какво се случило и не искал да го удря по главата”. В действителност въззивният съд в хода на съдебните прения не е дал възможност на подсъдимия лично да изложи съображенията си по постановената присъда и по същество на обвинението, това нарушение на чл. 333, ал. 1 от НПК в настоящия случай не се явява съществено, тъй като не е ограничило възможността на подсъдимия за надлежна защита. Въззвиното производство е било образувано по жалба на подсъдимия и протест на прокуратурата, връчен на подсъдимия. Въззивната инстанция не е провела въззивно съдебно следствие и се произнесла само в рамките на доказателствената съвкупност, събрана от първата инстанция/по която подсъдимият е имал възможност за становище пред първия съд/. Подсъдимият е бил защитаван от избран от него процесуален представител, който в хода на съдебните прения е изложил становището си по обвинението и е аргументирал защитната позиция на доверителя си. Изразеното от подсъдимия становище в последната му дума пред въззивната инстанция сочи на предоставена възможност да изрази становище по същество на обвинението. Горното обуславя извод за охраняване в необходимата стенен на правата на подсъдимия, визирани в разпоредбата на чл.55 от НПК.
Постановеният от въззивната инстанция съдебен акт е нова въззивна присъда. Относно нейното съдържание е приложима разпоредбата на чл.339, ал.3 от НПК, препращаща към нормата на чл.305 от НПК. Принципно положение е, че мотивираността на съдебния акт следва да обективира вътрешното убеждение на съда. Мотивите на въззивната присъда следва да съдържат фактически обстоятелства, такива каквито са били приети за установени, анализ и преценка за допустимостта и относимостта на доказателствените материали, правните съображения за взетото решение и отговор на направените от страните възражения. Наведените доводи за липса на мотиви при индивидуализацията на наказанието лишаване от свобода, са неоснователни. Спазвайки всички принципни положения и съобразно чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305 от НПК апелативният съд е изложил ясни аргументи във връзка с индивидуализацията на наказанието, като правилно и законосъобразно при определянето му е приложил нормата на чл. 58, б. „а“ от НК. Цитираната разпоредба визира възможност за приложението на чл.55 от НК при опит – поради недовършеност на престъплението, което принципно не изключва нито един от видовете опит /довършен и недовършен/, като съществува задължение за съда да съобрази и обстоятелствата по чл.18, ал.2 от НК. В случая деянието е приключило във фазата на опита, налице е довършен опит към убийство, като по независещи от волята на дееца причини не се е стигнало до целения от него резултат – летален изход за пострадалия, поради това съобразно разпоредбите на закона въззивният съд правилно е приложил разпоредбата на чл.58, б. „а”, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, като е отчел и смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства.
Наведената претенция, че апелативната инстанция не е отговорила на възраженията на защитата относно това дали деянието, извършено от подсъдимия, не представлява неизбежна отбрана, е неоснователна. Подобен довод не е релевиран нито с въззивната жалба, нито е заявен в хода на съдебните прения от защитата, поради това и в мотивите към съдебния акт липсват аргументи в тази насока. Независимо от това следва да се отбележи, че първоинстанционният съд в мотивите си по категоричен начин е отхвърли хипотезата за наличие на неизбежна отбрана.
Неоснователно е оплакването за допуснати процесуални нарушения при анализа и оценката на експертните заключения, като изложените аргументи в жалбата сочат на твърдения за необоснованост на въззивния акт – защитата е изложила своята интерпретация на експертните заключения. Относно състоянието и поведението на подсъдимия към момента на извършване на деянието следва да се посочи, че вещите лица по СППЕ с необходимата категоричност са дали заключение, че подсъдимият Р. не е бил в състояние на силно раздразнение, нито в състояние на друго подобно емоционално състояние, пряко предизвикано от пострадалото лице. От заключението на КСППЕ е установено, че по време на извършване на деянието подсъдимият не се е намирал в такова психично състояние с вегатативни симптоми/които да са външен израз на силните афективни преживявания/, което би могло да се определи като физиологичен афект, за който е характерно краткотрайно избухване, при което волята и поведението на дееца са изцяло подчинение на това силно чувство, водещо в изпълнението на намерението да се постигне целения резултат. Следва да се посочи, че двете експертизи – СППЕ и КСППЕ не са необосновани, нито пък са налице съмнения относно тяхната правилност, тъкмо обратно – дали са ясни и научнообосновани отговори на поставените им въпроси в рамките на професионалната компетентност на вещите лица.
Правилната оценъчна дейност на решаващите съдилища е обусловила вярно установяване на фактическите положения, което е довело и до правилно приложение на материалния закон. Крайните правни изводи на съда за това, че с действията си подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл.115, вр. чл.18 от НК са правилни и съответни на релевантната фактология. Експертните заключения по СППЕ и КСППЕ са категорични, че личността на подсъдимия е подчертано дисхармонична, с благоприятно завишена самооценка, занижен самоконтрол, конфликтен, импулсивен с вербална и телесна агресивност. Паралелно с това е констатирано, че подсъдимият е емоционално хладен, с нарушен самоконтрол над импулсите и стремеж към задоволяване на желанията без съобразяване с нищо и никого. Поведението му е оценено като целенасочено, а за състоянието му не са отразени вегетативни симптоми, силна отпадналост, дезорганизация, които да са външен израз на силни афективни преживявания, характеризиращи предпоставки за наличието на физиологичен афект. В крайните си изводи вещите лица категорично сочат, че не са налице клиничните медицински критерии на състоянието на силно раздразнение в момента на възникналия конфликт, като липсват и данни за друго особено емоционално състояние у подсъдимия, пряко предизвикано от пострадалия. Показанията на свидетелите-очевидци са в същата насока, а именно за липсата на значимо противоправно поведение от страна на пострадалия към подсъдимия и са категорични, че не са възприели провокация от пострадалия, от която да са настъпили или да са могли да настъпят тежки последици за подсъдимия и която да го е довела до състояние на силно раздразнение. Емоциите, които е изпитвал подсъдимият преди и по време на извършване на деянието, са били от категорията на обикновената раздраза, без да преминават в силно раздразнено състояние. За да бъде осъществен състав на престъпление по чл. 118 от НК, не е достатъчно наличието единствено на предшестващо или вече преустановено агресивно и провокативно поведение на пострадалия, притежаващо характеристиките на насилие, тежка обида или клевета, или на друго тежко противозаконно действие, засягащо или застрашаващо интересите на подсъдимия или негови ближни. Необходимо е да бъде установено, че деецът се е намирал в особеното психическо състояние на силно раздразнение, обусловено от действията, визирани в правната норма. В настоящия казус, не са налице и двете предпоставки, изискуеми се за приложението на чл. 118 от НК. Въззивният съд подробно е обсъдил и правилно е приел липсата на късосъединителна реакция при подсъдимия, като аргументацията му се споделя от настоящият състав, който не намира за необходимо да преповтаря изложените съображения.
Преценката на предходната инстанция относно субективната страна на деянието е изведена от обективните данни по делото. Практиката и доктрината са категорични в разбирането си, че за умисъла като форма на вината при престъплението „убийство” следва да се съди от средството, с което е извършено деянието, от насоката и силата на ударите, от мястото на нараняването, от разстоянието, от което се посяга на жертвата. В контекста на изложеното, въззивният съд е обсъдил всички конкретни данни, значими за извеждане на прекия умисъл за умъртвяване на пострадалия. Този състав на касационната инстанция изцяло споделя изводите и подкрепящата ги аргументация.
Не се констатира размерът на наложеното наказанието „лишаване от свобода“- осем години, да не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на чл. 36 от НК, каквото възражение релевира защитата на подсъдимия. Наказанието правилно е индивидуализирано при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и е определено под предвидения от закона минимум за престъплението, предвид обстоятелството, че деянието е приключило във фазата на опита, като не са налице никакви нови обстоятелства, които следва да бъдат отчетени от касационната инстанция във връзка с точното му отмерване. Въпреки установените по отношение на Г. Р. смекчаващи обстоятелства – чистото му съдебно минало и младата му възраст, както и отегчаващите такива – причинения вредоносен резултат, довел до реална опасност за живота на пострадалия, преодоляна единствено поради бързата и висококвалифицирана медицинска помощ, проявеното безразличие и безотговорност към състоянието на пострадалия, настоящият състав напълно споделя извода на контролираната инстанция за справедливост на отмереното наказание. Наведеният от защитата довод, че съдът не е отчел „раздразненото състояние” на подсъдимия като смекчаващо обстоятелство при определяне на наказанието, е несъстоятелен. Това не е обстоятелство, което би могло да се счете за смекчаващо отговорността, още повече, че в случая иницииращия конфликта е бил именно подсъдимия, а не пострадалия. Определената на подсъдимия Р. санкция от осем години „лишаване от свобода“ е справедлива, съответна на обществената опасност на деянието и на дееца, като всяка проява на по-голямо снизхождение би била неоправдана и не би допринесла за изпълнението на целите на специалната и генерална превенции.
При гореизложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не са налице релевираните в жалбата касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК, поради което въззивната присъда на Варненския апелативен съд следва да бъде оставена в сила.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховния касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 1 от 10.01.2019г., постановена по в.н.о.х.д. № 428/18г. по описа на Апелативен съд – Варна, Наказателно отделение, 3 въззивен състав.
Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: