Решение №193 от 43388 по тър. дело №1375/1375 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 193
гр. София, 15.10.2018г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

при участието на секретаря СИЛВИАНА ШИШКОВА като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 1375 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 47 и сл. ЗМТА.
Предявени са искове от Д. А. С. и К. Р. С. чрез пълномощника им адвокат В. за признаване нищожност, евентуално – за отмяна на решение № 667 от 25. 06. 2015 г., постановено по арбитражно дело № 667/2015 г. на арбитър Б. Г.. С решението Д. А. С. и К. Р. С. са осъдени солидарно да заплатят на „Профи Кредит България“ ЕООД – [населено място] сумата от 9962, 31 лв. ведно със законната лихва от постановяване на арбитражното решение до окончателното погасяване на задължението, както и сумата от 85 лв. разноски по арбитражното производство и сумата от 648, 49 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Ищците поддържат, че са узнали за арбитражното решение на 22. 01. 2018 г., когато по висящото между тях и ответника гр. д. № 21077/2016 г. на СРС на адвокат-пълномощника им В. бил връчен препис от молба, към която било приложено арбитражното решение. В исковата молба се сочи, че арбитражното решение противоречи на обществения ред на Република България, с което е нарушен чл. 47, ал. 1, т. 3 ЗМТА /отм./, тъй като не са спазени основните принципи на правопорядъка, а именно законност, установяване на истината, равенство на страните в процеса и състезателно начало, за което се излагат аргументи. Ищците поддържат, че е налице основанието за отмяна по чл. 47, ал. 1, т. 2 ЗМТА, тъй като арбитражното споразумение е нищожно като противоречащо на закона – ЗЗП, ЗЗД и Директива 93/13/ЕС. Наложената едностранно от ответното дружество арбитражна клауза противоречала на изискванията за добросъвестност и поставяла ищците в неравностойно положение. Клаузите от Общите условия, с които на ищците се налагали едностранно имената на арбитрите и се определял начинът на призоваване в арбитражното производство не били индивидуално уговорени. Арбитражното споразумение не съответствало на закрепения в чл. 9 ЗЗД принцип на свобода на договарянето. С предоставянето на възможност само една от страните – ответника да изключи компетентността на държавния съд и да определи арбитъра се накърнявали добрите нрави. Ищците излагат съображения, че арбитражната клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 16 ЗЗП. Изтъкват, че арбитражното споразумение е недействително по силата на чл. 3, ал. 4 ЗЗП. Позовават се и на разпоредбата на чл. 47, ал. 2 ЗМТА, която предвижда, че арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни. Претендират разноски. В проведеното открито съдебно заседание адвокат-пълномощникът на ищците Д. заявява, че не поддържа въведеното основание за отмяна на арбитражното решение поради противоречието му с обществения ред.
Ответникът по исковете „Профи Кредит България“ ЕООД прави възражение за недопустимост на исковете, тъй като спорът е решен със сила на пресъдено нещо с оглед постановяване на разпореждане по т. д. № 6223/2015 г. на СГС, ТО, с което е отхвърлена молбата на дружеството за издаване на изпълнителен лист въз основа на арбитражното решение по арб. д. № 667/2015 г. на арбитър Б. Г.. Твърди, че между страните е висящо и друго дело със сходен предмет – гр. д. № 21077/2016 г. на СРС, предмет на което били искове за прогласяване нищожност на сключения между страните договор за потребителски кредит. Поддържа възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на доводите на страните и на доказателствата по делото, приема следното.
По допустимостта на исковете:
Исковете са допустими. Предявени са от надлежни страни в рамките на тримесечния преклузивен срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, считано от узнаване на арбитражното решение. В приложеното арбитражно дело липсват доказателства арбитражното решение да е връчено на ищците. При липса на доказателства решението да е станало известно на ищците и те да са узнали съдържанието му преди твърдяната от тях дата – 22. 01. 2018 г., следва да се приеме, че тримесечният срок по цитираната разпоредба е започнал да тече от 22. 01. 2018 г., когато пълномощникът на ищците е получил препис от арбитражното решение като част от приложенията по връчената му по гр. д. № 21077/2016 г. на СРС молба вх. № 5188287/12. 12. 2017 г., подадена от ответното дружество. Депозирането на исковата молба във Върховния касационен съд на 19. 04. 2018 г. е в рамките на преклузивния срок.
Налице са процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Неоснователни са възраженията на ответника за недопустимост на искове. В случая не е налице отрицателна предпоставка за съществуването на правото на иск с оглед постановеното разпореждане по т. д. № 6223/2015 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлена молбата на ответника за издаване на изпълнителен лист срещу ищците въз основа на процесното арбитражно решение. Пречка за съществуването на правото на иск е силата на пресъдено нещо /чл. 299 ГПК/, която е присъща само на влезли в сила съдебни решения. Визираното разпореждане няма сила на пресъдено нещо и не установява с обвързваща страните такава сила дали арбитражното решение е засегнато от пороците, на които ищците се позовават в настоящия исков процес, поради което е изключен извод за твърдяното погасяване на правото на иск. Не може да се приеме, че е налице и отрицателна процесуална предпоставка, осуетяваща упражняването на правото на иск, с оглед висящото гр. д. № 21077/2016 г. на СРС, образувано по исковете на ищците срещу ответника иск за прогласяване нищожност на договора за револвиращ заем от 14. 11. 2011 г., при липсата на тъждество между това дело и настоящото.
По основателността на исковете:
Преди преценката дали са налице основанията за отмяна, на които ищците се позовават, Върховният касационен съд следва да се произнесе дали арбитражното решение е валидно, съответно по исковете, с които се оспорва валидността на арбитражното решение като нищожно съгласно чл. 47, ал. 2 ЗМТА.
По силата на § 6, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на ГПК /ДВ, бр. 8/2017 г./ производствата по неарбитрируеми спорове, какъвто е спорът, по който една от страните е потребител по смисъла на § 13, ал. 1 от ДР на Закон за защита на потребителите, съгласно изменената със същия закон разпоредба на чл. 19, ал. 1 от ГПК, се прекратяват. Прекратяването се извършва служебно от сезирания арбитраж. Съгласно действащата разпоредба на чл. 47, ал. 2 от ЗМТА /§ 8, т. 5 от ЗИД на ГПК – ДВ, бр. 8/2017 г./ арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни.
Според даденото от Конституционния съд тълкуване в т. 3 по конституционно дело № 15/2002 г. защитата в рамките на арбитражния процес в неговата цялост се осъществява в два стадия като производството пред арбитражния съд е първият стадий на процеса, а защитата по реда на чл. 47 ЗМТА е следващият стадий, който е факултативен. След като защитата срещу арбитражното решение е преминала в своя втори стадий и ВКС е сезиран от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА с иска за отмяна на арбитражното решение на някое от основанията по чл. 47, ал. 1 ЗМТА, валидността на решението следва да бъде преценявана съобразно изменените разпоредби на чл. 19, ал. 1 ГПК и чл. 47, ал. 2 ЗМТА, съобразно които разрешаването на потребителски спорове е изключено от компетентността на арбитража и арбитражните решения, постановени по спор с участие на потребител са нищожни. Във втория стадий на защитата в рамките на арбитражния процес на основание чл. 47, ал. 2 ЗМТА ВКС следва да прогласи нищожността на арбитражното решение, разрешаващо потребителски спор, който е неарбитрируем съгласно чл. 19, ал. 1 ГПК, без да разглежда по същество въведените с исковата молба основания за отмяна по чл. 47 ЗМТА. Нищожното арбитражно решение не поражда правни последици и при установяване на нищожността му не би могло да бъде предмет на отмяна по реда на чл. 47 и сл. ЗМТА.
Допълнителен аргумент, обосноваващ правомощието на ВКС да прогласи нищожността на арбитражното решение, може да бъде изведен и от новата ал. 5 на чл. 405 ГПК, създадена със ЗИД на ГПК /ДВ, бр. 8/2017 г./, съгласно която съдът отказва да издаде изпълнителен лист въз основа на нищожни по смисъла на чл. 47, ал. 2 ЗМТА решения. Нормата е процесуалноправна и има действие от влизането в сила на закона, което обуславя приложението й по отношение на постановени преди това арбитражни решения. С чл. 405, ал. 5 ГПК преценката за нищожност на арбитражното решение при молба за издаване на изпълнителен лист е възложена на окръжните съдилища. По аргумент за по-силното основание компетентен да констатира нищожността на решението е и ВКС, когато е сезиран с предявен в преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА иск за отмяна на арбитражното решение.
В настоящия случай с решението по арбитражно дело № 667/2015 г. на арбитър Б. Г. е разрешен спор за дължими от ищците суми по сключен между тях и ответника договор за револвиращ заем. Ищците имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, тъй като са физически лица, страни по договор за заем, сключен за задоволяване на личните им потребности /действат извън рамките на своята търговска или професионална дейност/. Спорът е потребителски и съгласно чл. 19, ал. 1 ГПК е неарбитрируем, а постановеното по него арбитражно решение е нищожно. По изложените съображения Върховният касационен съд следва да прогласи нищожността на решението, без да се произнася по поддържаните основания за отмяна по чл. 47, ал. 1 ЗМТА.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищците следва да бъдат присъдени направените разноски за настоящото производство в размер на 398, 49 лв. – заплатена държавна такса и 2000 лв. – адвокатско възнаграждение. Неоснователно е възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното като разноски адвокатско възнаграждение. Минималното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в производството по чл. 47 и сл. ЗМТА, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения е в размер на 850, 87 лв. Като съобрази фактическата и правна сложност на делото и обема на правната защита и съдействие, предоставени на ищците, съставът на ВКС намира, че при визирания минимален размер уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 2000 лв. не е прекомерно, съответно направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНО на основание чл. 47, ал. 2 ЗМТА решение № 667 от 25. 06. 2015 г., постановено по арбитражно дело № 667/2015 г. на арбитър Б. Г..
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В да заплати на Д. А. С., ЕГН [ЕГН] и К. Р. С., ЕГН [ЕГН], двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], вх. А, ет. 4, сумата от 2 398, 49 лв. /две хиляди триста деветдесет и осем лева и 49 стотинки/ разноски.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар