Р Е Ш Е Н И Е
№ 328
гр. София, 21.10.2015 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ГАЛИНА ТОНЕВА
при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор КИРИЛ ИВАНОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 777/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.2 от НПК по жалби на подсъдимите Х. А. В. и Е. Р. М. чрез защитниците им – адв.Й. и адв.Е. срещу присъда № 7 от 24.02.2015 година по ВНОХД № 66/2015 г. по описа на Хасковския окръжен съд, наказателна колегия.
В касационната жалба на подсъдимия В. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като към ВКС е отправено искане за отмяна на въззивната присъда. В допълнителното писмено изложение адв.Й. е направила подробен анализ на доказателствените материали, на базата на който е обосновала тезата си за неправилност и необоснованост на постановената от ОС Хасково нова присъда, с която касаторът е признат за виновен и осъден за престъпление по чл.129 ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК. Наред с това оплакване, което не е касационно основание по смисъла на чл.348 от НПК, защитникът е изложил доводи и за допуснато процесуално нарушение в доказателствената дейност на въззивния съд, изразило се в погрешен анализ на събраните доказателства, избирателното им кредитиране и игнориране на някои от тях, което е довело до неправилни фактически изводи. Сочи се още, че като последица от тези нарушения неправилно е приложен материалния закон, включително и относно наличието на съучастие между двамата подсъдими при липса на доказателства за съществуване на общност на умисъла в действията им.
В касационната жалба на подсъдимия М. също са залегнали всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, но конкретни доводи не са формулирани. Към жалбата не е представено и допълнително писмено изложение.
В съдебното заседание пред ВКС подсъдимите В. и М. не се явяват, редовно призовани и не излага допълнителни доводи в подкрепа на жалбите си. Техните защитници адв.Й. и адв.Е. поддържат исканията си, изложени в жалбите и молят подзащитните им да бъдат оправдани.
Гражданският ищец М. А., редовно призован, не се явява лично. Не се явява и повереникът му адв.М., от който е постъпила молба за разглеждане на делото в отсъствието и на двамата. В същата молба е изразено становище за правилност и законосъобразност на присъдата на въззивния съд, за съответствието й със закона и морала, поради което се моли същата да бъде оставена в сила, като в полза на гражданския ищец бъдат присъдени разноските пред касационната инстанция.
Представителят на ВКП намира жалбите на подсъдимите за неоснователни, а присъдата на окръжен съд Хасково за правилна, законосъобразна и справедлива както в наказателната, така и в гражданско-осъдителната й част, поради което предлага да бъде оставена в сила.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 39 от 17.12.2014 г., постановена по НОХД № 450/2014 г. Свиленградският районен съд е признал подсъдимите Е. Р. М. и Х. А. В. за невинни в това, на 02.09.2012 г. в [населено място], обл.Хасково, в съучастие като съизвършители помежду си да са причинили средна телесна повреда на М. С. А., изразила се в открито счупване с разместване на долната челюст вдясно и счупване в левия й ъгъл, довело до затруднение в дъвченето и говоренето в рамките на срока за пълното възстановяване, като ги оправдал по повдигнатото им обвинение за престъпление по чл.129 ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК.
С присъдата си РС Свиленград е отхвърлил и предявените от гражданския ищец на основание чл.45 от ЗЗД граждански искове срещу подсъдимите.
По протест на прокурора от РП Свиленград и жалба на гражданския ищец А. чрез повереника му адв.М. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 66/2015 г. по описа на ОС Хасково, като с присъда № 7 от 24.02.2015 г. въззивният съд на основание чл.336 ал.1 т.2 вр.чл.334 т.2 от НПК отменил изцяло присъдата на Свиленградския районен съд и постановил нова, с която осъдил подсъдимите Е. М. и Х. В. по предявеното им обвинение по чл.129 ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК за причинена средна телесна повреда на М. А., като при условията на чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК им наложил наказание „пробация“ при следните пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от 8 месеца и „задължителни срещи с пробационен служител“ за срок от 8 месеца за всеки един от двамата.
Със същата присъда двамата подсъдими били осъдени да заплатят в полза на гражданския ищец А. обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на по 1500 лв., като до пълния им размер от 2000 лв. гражданските искове били отхвърлени.
В тежест на подсъдимите били възложени и разноските по делото.
Касационните жалби на подсъдимите М. и В., депозирани чрез защитниците им са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.1 вр.чл.319 ал.1 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.2 от НПК.
Разгледани по същество, касационните жалби на защитниците на подсъдимите Е. М. и Х. В. са основателни.
Макар в жалбите да са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, това което се извежда от съдържанието им като водещо е оплакването за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила в осъществената от окръжния съд доказателствена дейност. И тъй като възраженията на защитниците за погрешен анализ на доказателствата, избирателното им кредитиране и игнориране на част от тях са аналогични по съдържание, те могат да бъдат разгледани едновременно.
Настоящият касационен състав намира за основателна критиката на начина, по който въззивният съд е формирал своето вътрешно убеждение относно правно-релевантните факти, включени в предмета на доказване по чл.102 от НПК.
В атакувания съдебен акт е прието от фактическа страна, че на 01.09.2012 г. група младежи, сред които подсъдимите и св.К. се събрали в дома на подсъдимия В., за да се повеселят, а около полунощ отишли в нощен бар „Р.“. Там се забавлявали без произшествия до около 04,00 ч. на 02.09.2012 г., когато подсъдимият М. тръгнал към тоалетната. Излизайки във фоайето на бара срещнал пострадалия А. и св. П., които били видимо повлияни от алкохол. Последният заговорил подсъдимия М., като отправил обидни реплики към него, а в последствие и посегнал да го удари. Подсъдимият се отдръпнал и на свой ред ударил св.П. в главата, който паднал на земята. Възприемайки случилото се, пострадалият А. незабавно се насочил към подсъдимия М., но преди да успее да стори каквото и да е, също получил удар от подсъдимия с юмрук в предната част на лицето, в резултат на който паднал на земята.
Цялата ситуация била възприета от св.Б. – портиер и охрана на заведението, който също се намирал във фоайето. Той незабавно се намесил, като издърпал подсъдимия М. настрани и застанал между него и св.А., за да ги раздели. В този момент от вътрешността на бара излезли подсъдимият В. и св.К., които възприели инцидента със своя приятел и решили да му се притекат на помощ. Те се нахвърлили върху опитващият се да се изправи пострадал и отново го съборили на земята. Двамата били издърпани от св.Б., който и тук се намесил, през което време пострадалият успял да се изправи и да приседне на фотьойл в сепаре, находящо се във фоайето. Ръцете му били отпуснати на коленете, а главата му наведена. В този момент подсъдимият В. минал зад охранителя, чието внимание било насочено към другия подсъдим, отишъл при пострадалия А. и отскачайки му нанесъл удар с юмрук отново в лицето. Тогава се намесили още двама от охранителите в заведението – свидетелите Н. и Ш., с което инцидентът бил овладян, подсъдимите и тяхната компания били изведени отвън и предадени на полицейски служители.
След инцидента пострадалият имал кръв по лицето, почувствал силни болки в областта на челюстта си. Откаран бил в болнично заведение, където му било проведено специализирано лечение по лицево-челюстна хирургия.
Назначената в хода на досъдебното производство съдебномедицинска експертиза дала заключение, че при описания инцидент на пострадалия А. било причинено открито счупване с разместване на долната челюст вдясно и счупване в левия ъгъл на долната челюст, остро кръвотечене.
При така установената фактология на събитията въззивният съд е приел, че подсъдимите М. и В. са извършили престъплението по чл.129 ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК – в съучастие като съизвършители причинили средна телесна повреда на пострадалия А., изразяваща се в счупване на челюстта, причинило му трайно затруднение на дъвченето и говоренето.
Атакуваният пред касационната инстанция съдебен акт не съответства на стандарта на разпоредбата на чл.339 ал.3 от НПК, съгласно която при постановяване на нова присъда въззивната инстанция следва да спазва изискванията на чл.305 от НПК, включително и на ал.3 от цитираната процесуална норма. В мотивите към присъдата на ОС Хасково липсват съображения по основни фактически положения, правилното установяване на които е в основата на законосъобразността на правните изводи на съда.
На първо място в мотивите към обсъжданата присъда липсват конкретни съображения по въпроса защо съдът е приел, че деянието е извършено от двамата подсъдими в съучастие и то при формата на съизвършителство. Единственият обективен факт в тази връзка, надлежно установен по делото е, че и двамата подсъдими са нанесли по един удар в областта на лицето на пострадалия А.. Останалите съображения, изложени от съда не се основават на безспорни доказателства. От една страна възприетото обстоятелство, че и двамата подсъдими са нанесли ударите си с юмрук в предната част на лицето на пострадалия е изведено от показанията на св.Б., единственият незаинтересован очевидец на събитието, какъвто факт обаче в това гласно доказателствено средство не се съдържа. Тъкмо обратното, свидетелят нееднократно е сочил, че не е сигурен дали подсъдимият М. е ударил пострадалия с юмрук. От друга страна действието на подсъдимите в съучастие е обосновано с краткия период от време, в който се е разиграл инцидентът, както и с факта, че подсъдимият В. и св.К. се намесили в него тъй като възприели, че приятелят им има неприятности – т.е. със съзнанието, че последващите им действия заедно с подсъдимия М. имат обща насоченост към причиняване увреждане на пострадалия.
Тези изводи, отнесени към поведението на подсъдимия М. почиват на недопустими предположения. Това е така, защото по делото не е установено нито едно обективно доказателство, сочещо че към момента, когато е нанесъл удари на св.П. и пострадалия А., подсъдимият М. е имал формирано очакване неговите приятели да се намесят в инцидента, а още по-малко – конкретно подсъдимият В. да нанесе на пострадалия удар, годен да му причини съставомерното увреждане. Тъкмо обратното. Когато е излязъл във фоайето, подсъдимият М. е знаел, че приятелите му остават във вътрешността на бара. Пререканията между него и св.П. най-напред, а след това и с пострадалия А., които завършили с нанесени от подсъдимия по един удар на всеки от свидетелите, били приключени след намесата на охраната в лицето на св.Б., който издърпал М. настрани, отстранявайки го от останалите участници в конфликта. С това разправията била преустановена към момента, когато подсъдимият В. и св.К. излезли от вътрешността на бара. При така установените фактически обстоятелства изводът, че подсъдимия М. е имал формирано съзнание за действие в съучастие с другиго за причиняване на съставомерния резултат, няма никаква доказателствена основа. Липсата на такава въззивният съд недопустимо е заместил с цитиране на изобилна практика на ВКС, възприемаща общност на умисъла при извършване на аналогични престъпления под формата на съизвършителство – без значение кой от дейците какви конкретни съставомерни последици е причинил, в какъв интервал от време са действали съизвършителите, хипотези на осъществяване елементи от изпълнителното деяние от един от съизвършителите в отсъствие на другите съучастници, щом са имали съзнание за причиняване на общия престъпен резултат. Тези изводи, залегнали в посочените решения на ВКС, безспорно се възприемат в съдебната практика, но те се отнасят към конкретни фактически обстановки и не могат да се пренасят декларативно към всяка ситуация, без тя да съдържа същите фактически положения, а не могат и да преодолеят липсата на доказателства, тъй като не са източник на такива. Съществено различното в обсъждания казус, различаващ го от тези, по повод на които са постановени цитираните решения на ВКС е обстоятелството, че участието на подсъдимия М. в конфликта със свидетелите П. и А. фактически е било приключило преди появата на подсъдимия В. и св.К., поради което в неговото представно съдържание е липсвало съзнанието за действие съвместно с други лица за постигането на престъпния резултат, който да е искал или допускал да настъпи. Вярно е, че дейността на съизвършителите може да се осъществи не само едновременно, но и последователно, даже с известен интервал от време, но в такъв случай е необходим предварителен общ умисъл за всички извършители. Защото не може да е съизвършител един последващ деец с предшестващ такъв, ако не е имало обективна и субективна връзка между тях, макар да се е стигнало до фактическо възползване на единия от проявата на другия Н. Н. Наказателно право на Народна Република България Обща част. С.: Наука и изкуство, 1972, с.398. До извод в обратния смисъл съдът е стигнал поради грешна оценка на събраните по делото доказателствени материали, което сочи на процесуално нарушение в осъществената от него доказателствена дейност.
Изхождайки от казаното до тук, настоящият състав на ВКС намира, че поради допуснатото нарушение на правилата по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата, окръжният съд не е изяснил в необходимата степен съпричастността на всеки един от подсъдимите към причиняване на съставомерния резултат. В тази връзка констатира, че доколкото въззивната инстанция се е задоволила да приеме тезата, че когато престъплението е извършено в условията на съучастие е без значение конкретният каузален принос на всеки от съизвършителите, тя не е проявила необходимата процесуална активност за изясняване обективната истина по делото, с което е допуснала нарушение и на основните принципи в наказателния процес, регламентирани в чл.13 и чл.14 от НПК, изискващи обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелства, значими за нейното установяване.
Конкретно внимание изисква позоваването на съдебномедицинската експертиза, въз основа на която първоинстанционният съд е постановил присъда с обратен знак – оправдал е и двамата касатори по повдигнатото им обвинение. Необходимо е да се отбележи, че както районният, така и окръжният съд са се отнесли безкритично към несъответствието на писменото заключение на назначената на досъдебното производство съдебномедицинска експертиза с изискванията на чл.152 ал.1 от НПК. Вместо това са се позовали на устните разяснения на експерта – съдебен медик, дадени в съдебното заседание пред първата инстанция. Така за основните въпроси, които е следвало да се изяснят по експертен път и двете съдебни инстанции по същество не са разполагали с писмено заключение. Това обстоятелство, освен че сочи на процесуално нарушение досежно изискванията, на които следва да отговаря експертното заключение, е довело до необходимостта съдилищата да се позоват на отговори на вещото лице при изслушването му в съдебно заседание по въпроси, които не са му били поставяни като задачи при назначаването на експертизата. В тази връзка върховната инстанция е имала възможността нееднократно да подчертае, че заключението трябва да е писмено и в случаите, когато изводите и резултатите от изследванията съществено се различават от първоначалното заключение или се дава ново заключение по задачи, които не са били поставяни Р-40-1981-ОСНК на ВС; Р 190-2014-II н.о.ВКС.
Макар посоченото процесуално нарушение да е допуснато още в хода на досъдебното производство, същото е могло да бъде отстранено от въззивната инстанция при разглеждане на делото. Като не е проявил необходимата процесуална активност, ОС Хасково е пропуснал да изясни по надлежния процесуален ред чрез писмено експертно заключение изявленията на в.л. д-р Ел. пред първоинстанционния съд относно механизма на причиненото на пострадалия А. телесно увреждане – посоката на удара, от който е настъпило увреждането; неговата сила; позицията на ръката при нанасянето му (юмрук или по друг начин); разположението на лицата едно спрямо друго; броя на ударите, от които е настъпил съставомерния резултат; възможно ли е увреждането да се получи при наслагващи се удари; за постигане на резултата необходимо ли е извършителят да е нанесъл удар със силната си ръка или може това да стане и с по-слабата; кога се появява кървене – веднага или след известно време; в конкретния случай кървенето резултат на счупването ли е или на друго нараняване; колко време след удара се усеща болката и кога визуално може да се възприеме счупване на челюстта като това, предмет на делото. Отговорите на всички тези въпроси са от ключово значение за правилното решаване на делото, тъй като застъпеното от експерта становище, за това че ако счупването на челюстта на пострадалия А. е настъпило от удара на подсъдимия М., то при последващ удар от подсъдимия В. резултатът би бил съвършено различен (раздробяване на челюстта на парчета, отломъчно счупване с повече отломки) е в противоречие с възприетата от въззивната инстанция теза, че е възможно ударът на всеки един от подсъдимите да е допринесъл за настъпване на съставомерния резултат. Освен че отговори на всички тези въпроси липсват, писменото заключение, налично по делото се основава единствено на епикризата от болничното заведение, където е проведено лечението на пострадалия А. – УМБАЛ [фирма] – Пловдив, Клиника по лицево-челюстна хирургия и показанията на св.Б., без да са обсъдени останалите доказателствени материали по делото.
Като не е установил по надлежния процесуален ред посочените обстоятелства, които в противен случай не биха могли да се обсъждат при постановяване на съдебните актове, въззивният съд е нарушил основни принципи в наказателния процес, регламентирани в чл.13 и чл.14 от НПК, тъй като не е изяснил обективно, всестранно и пълно всички обстоятелства, значими за разкриване на обективната истина. А като последица от това неговото вътрешно убеждение, формирано при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, е незаконосъобразно.
Отстраняването на така констатираните касационни основания налага отмяна на проверявания въззивен съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на втората инстанция.
Предвид установеното основание за отмяна на присъдата на ОС Хасково, липсва необходимост от обсъждане на останалите релевирани основания в касационните жалби – за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложените наказания на подсъдимите.
Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.3 т.2 вр.ал.1 т.4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло присъда № 7 от 24.02.2015 г., постановено по ВНОХД № 66/2015 г. по описа на Хасковски окръжен съд, Наказателна колегия.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на ОС Хасково.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.