12
Р Е Ш Е Н И Е
№ 4
Гр. София, 06 февруари 2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на седемнадесети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
М. ЦОНЕВА
С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Генчев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1250/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. М., защитник на подс. С. М. М., против присъда № 151/13 09. 2016 год., постановена по в. н. о. х. д. № 138/2016 год. по описа на Апелативен съд – Бургас.
В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Защитникът изтъква, че деянието е несъставомерно, тъй като парите – предмет на подкупа не са преминали във фактическата власт на подсъдимия. Счита, че не са изпълнени указанията в предходното отменително решение на ВКС и не е извършен задълбочен анализ на гласните доказателствени средства и предлага собствен такъв. В тази връзка изразява несъгласие с изводите на апелативния съд за достоверност и убедителност на показанията на свид. Й.. Намира, че въззивното производство е приключило с неоправдана бързина. Излага доводи за наличие на изключителни и многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, обосноваващи приложение на чл. 55 от НК. С оглед тези съображения поддържа искане за отмяна на въззивния съдебен акт и за оправдаване на подсъдимия, а като алтернатива – за изменение на присъдата в санкционната ? част и за намаляване на наказанието.
В съдебно заседание защитникът поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения.
Подс. С. М. се солидаризира с аргументите на защитника си и моли касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 1-3 от НПК.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира въззивната присъда да бъде оставена в сила.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:
С присъда № 60/14. 07. 2015 год., постановена по н. о. х. д. № 114/2015 год., Ямболският окръжен съд е признал подс. С. М. М. за невиновен в това, че в качеството си на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение – старши разследващ полицай при РУП „Тунджа“ към ОД на МВР-Ямбол, чрез изнудване посредством злоупотреба със служебното положение през втората половина на месец юли 2014 г. поискал и на 01. 09. 2014 год. в служебния си кабинет № /номер/ на етаж /етаж/ в сградата на РУП „Тунджа“ приел дар – 200 лева от Й. Ч. Й., който не му се следва, за да не извърши действие по служба – да не привлече Й. като обвиняем по досъдебни производства №№ 208/2014 год., 209/2014 год., 210/2014 год. и 212/2014 год. по описа на РУП Тунджа, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 302, т. 1, предл. последно и т. 2, б. „а” вр. чл. 301, ал. 1 от НК.
Първоинстанционният съдебен акт е проверен по протест на прокурора и с присъда № 183/30. 11. 2015 год. е отменен, а подсъдимият е признат за виновен по повдигнатото му обвинение и е осъден на лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване е отложено на основание чл. 66 от НК за срок от пет години от влизане на присъдата в сила, както и на лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК – да заема длъжността старши разследващ полицай, както и да упражнява разследваща дейност в държавно учреждение за срок от три години. На подсъдимия е наложено и кумулативното наказание глоба, чийто размер е определен на 2 000 лева.
Съдът се е произнесъл по разноските и веществените доказателства по делото.
По жалба на подсъдимия във ВКС е образувано к. н. д. № 219/2016 год. по описа на първо наказателно отделение. С решение № 76/08. 06. 2016 год. въззивната присъда е отменена поради наличието на съществени нарушения на процесуалните правила и делото е върнато на апелативния съд за ново разглеждане.
С присъда № 151/13 09. 2016 год., постановена по в. н. о. х. д. № 138/2016 год., Апелативният съд – Бургас отново е отменил първоинстанционния съдебен акт и е признал подс. М. за виновен по повдигнатото му обвинение като го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил на основание чл. 66 от НК за срок от пет години от влизане на присъдата в сила, както и на глоба в размер на 2 000 лева и на лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК – да заема длъжността старши разследващ полицай и да упражнява разследваща дейност в държавно учреждение за срок от три години.
Касационната жалба е частично основателна.
По доводите за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила:
Преди всичко следва да бъдат разгледани възраженията на касатора за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, защото от тяхната основателност зависи доколко ще бъдат обсъждани останалите аргументи за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание.
На първо място, несъстоятелни са възраженията, че въззивното производство се развило с „неоправдана бързина на произнасяне на съдебния акт”. Контролираната инстанция е разгледала делото при спазване на изискванията на чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи без приключването му в разумен срок да е станало за сметка на задължението за разкриване на обективната истина. Апелативният съд е проявил дължимата процесуална активност и в изпълнение на указанията на предходния състав на ВКС е провел съдебно следствие за изясняване на противоречията между свидетелските показания. Единственото доказателствено искане на защитата, което е оставено без уважение, е това за допускане на съдебно-психиатрична експертиза за свидетелската годност на Й. Й., но вследствие отказа на въззивната инстанция не са останали неизяснени правно значими обстоятелства и правото на защита на подсъдимия не е било нарушено. При положение, че са отсъствали обективни данни, внасящи съмнение относно способността на свидетеля правилно да възприема фактите и да ги възпроизвежда, съдът законосъобразно е отхвърлил искането на адв. М. за допускане на експертиза.
Преобладаващата част от възраженията в касационната жалба са посветени на несъгласието на подсъдимия и защитата му с фактическите констатации в мотивите на обжалваната присъда и с изводите на апелативния съд относно достоверността на свидетелските показания. Тези доводи не са съобразени с естеството на касационното производство и не отчитат какви са правомощията на касационната инстанция. Бидейки съд по правото, последната не може да установява нови фактически положения, нито да пререшава въпроса за достоверност и убедителност на доказателствата и доказателствените средства, а се произнася съобразно фактическите рамки, поставени от долустоящите съдилища. Именно поради това и необосноваността не е самостоятелно касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1 от НПК. Обхватът на проверката, която може и следва да осъществи настоящият съдебен състав, е ограничен единствено до спазване на процесуалните правила за формиране на вътрешното убеждение.
Внимателният прочит на материалите по делото води до извод, че не са допуснати претендираните от защитата нарушения на тези правила. Изводите на съда са изградени върху доказателства, събрани и проверени по надлежния ред, а показанията на свидетелите са интерпретирани съобразно действителния смисъл, вложен в тях.
Контролираната инстанция е изпълнила указанията, дадени от ВКС при предходното разглеждане на делото, и е провела подробен и задълбочен разпит на свид. Й. Й., приобщила е към доказателствената съвкупност по съответния процесуален ред както показанията му от досъдебното производство, така и тези, депозирани пред предшестващия въззивен състав, след което в мотивите към постановената осъдителна присъда ги е подложила на внимателен и обстоен анализ. Съобразено е било, че твърденията на Й. за настоятелно поискани му от подсъдимия 200 лева, за да запази процесуалното си качество на свидетел и да не бъде привличан като обвиняем по четирите досъдебни производства за кражба на колове от землището на [населено място], са останали непроменени по време на цялото наказателно производство. Именно с оглед евентуалната му заинтересованост предвид угрозата да бъде привлечен към наказателна отговорност долу стоящият съд е потърсил потвърждение на заявеното от него в други доказателствени източници и е установил, че Й. еднопосочно и безпротиворечиво е пресъздавал по различно време инкриминираните събития пред различни лица – Д. Ф., Г. Й., Т. В., И. Ж., М. И. и Д. К.. Съдът не е оставил без внимание родствените връзки на Й. с Ф. и Й., но в същото време е съобразил, че той не се намира в приятелски или служебни отношения с останалите свидетели, които освен всичко друго са и колеги на подсъдимия, поради което с основание е приел, че може да се довери на всички тях и да ползва показанията им като контролно доказателство за проверка на посоченото от свид. Й..
Съществен аргумент в подкрепа на извода, че следва да бъдат кредитирани показанията на Й. Й., а не обясненията на подсъдимия за провокация или постановка от страна на свидетеля, въззивната инстанция е открила и в още няколко обстоятелства. Твърденията на Й., че е трябвало да предаде на разследващия полицай парите след 15. 08. 2014 год., са съпоставени с приложените по делото справки от мобилните оператори и е установено, че именно след този момент М. интензивно е търсил свидетеля по телефона. Отчетено е, че подсъдимият не е потърсил съдействието на колегите си – свидетелите П. М. и П. Н., за осигуряване явяването на свид. Й. за процесуални действия по четирите досъдебни производства, при положение, че именно те са го свързали с Й.. Това обстоятелство е обсъдено в съвкупност с липсата на призовки или постановления за принудително довеждане на Й. и убедително е защитено заключението, че настоятелността на подсъдимия не е свързана с изпълнение на служебните му задължения, а е пряко насочена към получаване на поискания подкуп.
Апелативният съд е проявил същия професионален подход и по отношение на събитията от 01. 09. 2014 год., когато подс. М. е получил от свид. Й. сумата от 200 лева. Особено внимание е отделено на възраженията, че кутията от цигари с намиращите се в нея пари, иззети при претърсването на кабинета на подсъдимия, са подхвърлени от свид. Й., докато разследващият полицай присъствал на ежеседмичната оперативка, а свид. М. била извън помещението. За да приеме, че не съществува надлежна доказателствена основа за подобен извод, въззивната инстанция е съобразила двойствената природа на обясненията на подсъдимия като доказателствено средство и основно средство за защита. Коментираният доказателствен източник е бил анализиран от гледна точка на пълнота, логичност и вътрешна съгласуваност и след като го е съпоставил с останалите гласни и писмени доказателства и доказателствени средства съдът аргументирано е приел, че поради нелогичността и вътрешната му противоречивост не може да се довери на заявеното от М.. Съображенията му са изложени на л. 31 – 32 от мотивите към присъдата и опровергават тезата на защитата за игнориране на това доказателствено средство.
В изпълнение на задълженията си за обективност, всестранност и пълнота при установяване на правно значимите обстоятелства и въпреки констатациите за неубедителност на обясненията на подсъдимия, контролираната инстанция е проверила и твърденията на свид. Й., че не е влизал в кабинета на подсъдимия в негово отсъствие. Заключението, че по време на престоя си в РУП Т. свидетелят е бил под непрестанно наблюдение на полицейски служители и обективно не е имал възможност да влезе сам в работното помещение на подсъдимия и да му подхвърли парите, е изведено след обсъждане показанията на свидетелите А. Б., Д. Д., П. М., М. М. и Т. Т., които са възприели Й. по различно време в периода от 8.30 до около 9.20 часа. За убедителността на този извод са допринесли и писмените доказателства, установяващи наличието на охранителна камера в коридора на районното управление.
Тук е мястото да се отбележи и несъстоятелността на възраженията за непоследователност и двойствен подход на въззивния съд при обсъждане показанията на свидетелките Г. Й., Д. Ф. и М. М. и кредитирането на заявеното от първите две въпреки родствените им отношения със свид. Й. и отказ да се довери на твърденията на последната за подхвърляне на парите по съображения, че работела в един кабинет с подсъдимия. Посоченото обстоятелство не е било нито единственото, нито водещото основание на съда при изграждане на заключението му за достоверност или неубедителност на тези доказателствени източници. Въззивната инстанция е коментирала не само отношенията и връзките на всяка от трите свидетелки с подсъдимия или със свид. Й., но и това доколко показанията им се намират в корелация с други доказателствени източници, респ., дали са опровергани от тях, след което е достигнала до извод, че, за разлика от заявеното от Й. и Ф., твърденията на свид. М. не намират подкрепа в показанията на останалите полицейски служители.
Не се подкрепя от материалите по делото и възражението на касатора за недопустимо предположение на въззивния съд относно времето, в което подсъдимият е напуснал оперативката. За да приеме, че М. си е тръгнал малко преди колегите си, контролираната инстанция е взела предвид показанията на свид. П. М. на л. 78, т. 2 от ДП, съгласно които това е станало около 9.15 часа, като е съобразила несигурността и липсата на спомен у останалите свидетели, присъствали в кабинета на началника на районното управление, относно този факт, който поначало не е бил значим както лично за тях, така и за предстоящите им през деня служебни задачи.
Не могат да бъдат споделени и доводите за игнориране на противоречията в показанията на свид. Й. при различните му разпити относно начина, по който е станало предаването на парите. Анализ на заявеното от свидетеля досежно това обстоятелство е извършен на л. 25 и 26 от мотивите към присъдата. Отчетено е, че първоначалният разпит, проведен на 01. 09. 2014 год. по реда на чл. 223 от НПК е относително схематичен, поне що се отнася до това обстоятелство, и едва впоследствие свидетелят е разказал подробно за начина, по който подсъдимият е установил фактическа власт върху предмета на престъплението. Съобразено е, че при всички последващи разпити свидетелят неизменно е поддържал, че М. е прибрал кутията, в която били поставени парите, придърпвайки я с лакът към чекмеджето на бюрото си.
Не са оставени без внимание, както неоснователно се поддържа в касационната жалба, и известните разминавания между твърденията на свидетелите Й. и Ф. относно обстоятелството по какъв начин първият от тях се снабдил с паричната сума от 200 лева, предоставена на 01. 09. 2014 год. на подсъдимия. Въззивната инстанция ги е обсъдила на л. 20 от мотивите и законосъобразно е приела, че поначало коментираният факт не е пряко свързан с предмета на доказване и за доказаността на обвинението, а оттам и за съставомерността на деянието, е ирелевантно дали свидетелят е имал парите в наличност, дали ги е взел назаем, дали ги е получил срещу залог на бижута, дадени от сестра му, или се е сдобил с тях по някакъв друг правомерен или неправомерен начин.
По доводите за неправилно приложение на материалния закон:
Несъстоятелни са аргументите за несъставомерност на деянието поради това, че подсъдимият не е установил свое владение върху предмета на престъплението. Доводите на касатора се основават на предложената от него фактическа обстановка, която съществено се различава от приетата от въззивния съд фактология. Както вече беше посочено, касационната инстанция няма правомощия да установява нови фактически положения, а проверява единствено дали материалният закон е приложен правилно спрямо правно значимите обстоятелства, приети от долустоящите съдилища. В мотивите на обжалваната присъда е посочено, че свид. Й. оставил кутията от цигари със сгънатите в нея 200 лева на бюрото на подсъдимия, а М. я придърпал със сгъната в лакътя ръка и я вкарал в най-горното чекмедже. Именно с последното действие подсъдимият е установил своя фактическа власт върху предмета на престъплението и, получавайки възможност да се разпорежда свободно и необезпокоявано с него, е осъществил формата на изпълнително деяние приемане на дар.
Следва да се отбележи, че дори и разследващият полицай да беше задържан още преди срещата със свид. Й., на която е получил инкриминираната парична сума, а не след предаването ?, то отново не би се стигнало до цялостно оправдаване на подсъдимия, защото той е обвинен не само за това, че е приел дар, но и за това, че е поискал такъв. Защитата се позовава на редица решения на Върховния съд на РБ, но не отчита, че те са постановени преди изменението на НК със ЗИДНК, обн. ДВ, бр. 92/2002 год., когато беше криминализирана дейността, предхождаща приемането на неследващ се дар. В настоящия казус събитията от 01. 09. 2014 год. са предшествани от настоятелната покана на подсъдимия към свид. Й. последният да му даде 200 лева, за да запази процесуалното си качество на свидетел и да не бъде привлечен като обвиняем по четирите досъдебни производства за кражба на бетонни колове край [населено място]. По естеството си това действие представлява искане за неследващ се дар и законосъобразно е квалифицирано от апелативния съд по чл. 301, ал. 1, пр. 1 от НК.
Тук е мястото да получи отговор възражението за провокация към подкуп, имплицитно съдържащо се в предложения от касатора собствен анализ на доказателствената съвкупност. Известно е, че провокацията към подкуп представлява преднамерено създаване на обстановка или условия, предизвикващи предлагане, даване или получаване на подкуп с цел изобличаване на съответното лице. Деянието се изразява в мотивиране на провокирания да приеме или да даде подкуп с цел да бъде изобличен в извършването на това престъпление. За разлика от провокацията при престъплението по чл. 301-302а от НК приемането на неследващия се дар е предшествано от предварително взето и съответно обективирано решение на длъжностното лице да получи подкуп, т. е., налице е активно поведение, изразило се в искане към насрещната страна за заплащане на определена парична сума или за предизвикване на друга благоприятна за него (за длъжностното лице) промяна в правната му сфера, което искане предшества самото даване на подкупа. За правилната преценка дали длъжностното лице е извършило престъпление по чл. 301 и сл. от НК или е било провокирано от предоставилия дара или имотната облага от значение е по чия инициатива е осъществен контактът между даващия и получаващия подкуп, упражнен ли е натиск и проявена ли е настоятелност и от кого от тях.
Съобразно приетата от въззивната инстанция фактическа обстановка активната страна в комуникацията между двамата е бил подс. М.. Той пръв е повдигнал въпроса за заплащане на инкриминираната сума и е обвързал евентуалното неизпълнение на така направеното искане с привличане на свид. Й. в качеството на обвиняем. Нещо повече, действията на разследващия полицай не са се ограничили до еднократна покана за даване на неследващ се дар, макар че и тя би била достатъчна за отхвърляне като несъстоятелна на тезата за провокация. Подсъдимият е продължил да търси контакт със свидетеля и упорито да изисква от него да му плати, за да не бъде променено процесуалното му качество по четирите досъдебни производства. Настоятелността му е ескалирала до степен да посети дома на свидетеля и да се държи предизвикателно и заплашително със съпругата му. Всички тези обстоятелства недвусмислено изключват версията на защитата за провокация по смисъла на чл. 307 от НК.
Въззивната инстанция е направила законосъобразен извод и досежно квалифициращите обстоятелства по чл. 302, т. 1, пр. последно и т. 2 от НК. С оглед заеманата от подс. М. длъжност – старши разследващ полицай, и произтичащите от нея служебни задължения наличието на първото квалифициращо обстоятелство е извън всякакво съмнение. В същото време настоятелността и упоритостта на подсъдимия са поставили свид. Й. пред избор или да даде поисканата му сума, или да бъде привлечен като обвиняем по четирите досъдебни производства с всички произтичащи от това неблагоприятни последици. Именно страхът, че ще бъде задържан под стража и впоследствие ще изтърпява ефективно наказание лишаване от свобода, е принудил свидетеля да изпълни поставеното от подсъдимия условие и да му даде поисканата парична сума, с оглед на което правилно е прието, че подкупът е осъществен чрез изнудване посредством злоупотреба със служебното положение.
Не могат да бъдат споделени обаче изводите на апелативния съд, че деянието е извършено от длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение.
Основният аргумент на въззивната инстанция е свързан със значимостта на действията на разследващия полицай за законосъобразното развитие на наказателния процес. За да се приеме обаче, че длъжностното лице заема отговорно служебно положение, не е достатъчно да се установи, че изпълняваните от него служебни функции са от съществено значение за правилното функциониране на държавния апарат и за нормалното развитие на определена сфера от обществения живот. И правната теория, и съдебната практика неизменно свързват отговорното служебно положение по чл. 302, т. 1, пр. 1 от НК с кръга от правата и задълженията на длъжностното лице и мястото му в служебната йерархия. По правило длъжностните лица, заемащи отговорно служебно положение, имат организационно-ръководни правомощия по отношение на други, по-низше стоящи длъжностни лица. Те управляват поверената им държавна структура или звено, организират дейността ? и ръководят подчинените им служители като издават властнически разпореждания и упражняват дисциплинарна власт спрямо тях. Наред с това, предвид по-високото им място в йерархичната стълбица те притежават повече правомощия и следователно имат по-голяма възможност да въздействат върху по-широк кръг от обществени задължения.
Внимателният прочит на длъжностната характеристика на подсъдимия не оставя място за съмнение, че той не отговаря на посочените критерии. Правата и задълженията на разследващия полицай са свързани със срочното и законосъобразно провеждане на досъдебното производство, но не го поставят на по-високо място в служебната йерархия и не му придават ръководни или управленски функции. Той работи под ръководството и надзора на прокурора, а организационно и дисциплинарно е подчинен на съответния ръководител в районното управление. Наименованието на длъжността – старши разследващ полицай не е достатъчно да се приеме, че подс. М. заема отговорно служебно положение, доколкото правата и задълженията му са абсолютно идентични с тези на младшия разследващ полицай и не дават основание да се счита, че двете длъжности се намират помежду си в отношения на власт и подчинение.
Аргумент в подкрепа на извода за отсъствие на коментираното квалифициращо обстоятелство може да бъде открит и при най-повърхностен исторически преглед на законодателната идея, вложена в чл. 302, т. 1 от НПК. Първоначалната редакция на цитираната разпоредба предвиждаше по-строга наказателна отговорност единствено за длъжностните лица, заемащи отговорно служебно положение, а доктрината и съдебната практика последователно приемаше, че редовите съдии, прокурори и следователи не попадат в тази категория. Впоследствие законодателят разшири приложното ? поле, като изрично предвиди, че субекти на престъплението по чл. 302, т. 1 от НК са и съдии, съдебни заседатели, прокурори, следователи, полицейски органи и разследващи полицаи. Необходимост от подобно изменение не би съществувала, ако посочените категории длъжностни лица попадаха сред субектите на този квалифициран престъпен състав.
С оглед тези съображения настоящият съдебен състав намира, че макар контролираната инстанция да е цитирала коректно относимата задължителна съдебна практика – ППВС № 8/81 год., неправилно е приела, че разследващият полицай попада в категорията длъжностни лица, заемащи отговорно служебно положение. Ето защо въззивната присъда следва да бъде изменена и подс. М. да бъде оправдан по обвинението за това квалифициращо обстоятелство.
По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание:
Не могат да бъдат споделени възраженията на защитата за неправилен отказ на въззивния съд да индивидуализира наказанието при условията на чл. 55 от НК, довел до явна несправедливост на наказанието.
Безспорно чистото съдебно минало, изградените трудови навици и преобладаващо положителната служебна характеристика на подсъдимия (същият е награждаван два пъти за образцово изпълнение на служебните задължения, но заедно с това му е налагано и дисциплинарно наказание) наред със семейното му положение и необходимостта да полага грижи за двете си деца характеризират С. М. като личност с ниска степен на обществена опасност. В същото време тези смекчаващи обстоятелства не представляват съществено отклонение от типичните случаи и не притежават онази изключителност, извънредност и необичайност, която законодателят изисква за приложението на чл. 55 от НК. Относително ниската стойност на поискания и получения подкуп също не удовлетворява това законово изискване и не води до извод за значително по-ниска степен на обществена опасност на конкретното деяние, особено като се има предвид упоритостта, с която подсъдимият е преследвал престъпната си цел и наличието на повече от едно квалифициращо обстоятелство дори и след корекцията, направена от ВКС. Именно последните две обстоятелства, наред с широкото разпространение на подобен род корупционни престъпления притежават характеристиките и значението на отегчаващи такива и следва да намерят отражение в размера на наложеното наказание. Наличието им изключва възможността смекчаващите обстоятелства да бъдат оценени като многобройни и мотивира касационната инстанция да се солидаризира с извода на апелативния съд, че и най-лекото наказание, предвидено за извършеното от С. М. престъпление, не се явява несъразмерно тежко.
Същевременно, макар да е изложил убедителни съображения относно приложимостта на условното осъждане, долу стоящият съд е подценил значението на смекчаващите обстоятелства при определяне продължителността на изпитателния срок по чл. 66 от НК. Последната е неразривно свързана с възможността за поправяне и превъзпитание на подсъдимия. Въпреки и независимо от демонстрираната упоритост при реализиране на престъпната цел като цяло С. М. не е личност със значителна обществена опасност. Чистото съдебно минало, добрите характеристични данни, трудовата му ангажираност и семейното му положение обосновават извод, че извършеното от него е по-скоро инцидентна проява, отколкото израз на трайно установен модел на поведение, поради което за постигане на индивидуалната превенция (която безспорно е водеща при прилагане института на условното осъждане) не е наложително да бъде определен максималният изпитателен срок от пет години. Като допълнителен аргумент в подкрепа на заключението, че целите по чл. 36 от НК ще се реализират и с по-кратък изпитателен срок следва да бъдат изтъкнати констатациите на настоящия касационен състав, че подсъдимият не е длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение. Това е така, защото личността на дееца намира своята проекция в извършеното деяние, а обществената опасност на последното зависи, наред с много други обстоятелства, и от наличието на квалифициращи обстоятелства и техния брой, вид и тежест.
С оглед тези съображения въззивната присъда следва да бъде изменена в санкционната ? част, като изпитателният срок по чл. 66 от НК бъде намален от пет на четири години.
В останалата му част проверяваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила, тъй като не бяха констатирани други основания, извън посочените, за изменението или отмяната му.
Така мотивиран Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ присъда № 151/13 09. 2016 год., постановена по в. н. о. х. д. № 138/2016 год. по описа на Апелативен съд – Бургас, като ОПРАВДАВА подс. С. М. М. по обвинението по чл. 302, т. 1, пр. 1 от НК – за това, че подкупът е извършен от длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение, и НАМАЛЯВА размера на определения изпитателен срок от пет на ЧЕТИРИ ГОДИНИ от влизане на присъдата в сила.
ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата ? част.
Решението не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.