Решение №44 от 42440 по нак. дело №1658/1658 на 2-ро нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

Р Е Ш Е Н И Е

№ 44

София, 11 март 2016 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Татяна Кънчева
ЧЛЕНОВЕ: 1.Елена Авдева
2. Красимира Медарова
при секретар Н.Цекова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 1658 /2015 г.

Производството е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалби на подсъдимия Д. И. А. и неговия защитник против решение № 235 от 09.07.2015 г. по внохд № 290/2015 г. на Софийския апелативен съд.
В жалбата на адвокат С. А. се сочи, че решението е „неправилно, необосновано и незаконосъобразно”. Твърди се, че обвинението и присъдата, потвърдена от въззивната инстанция, са постановени без изслушване на поискани от подсъдимия свидетели. Оспорват се и фактическите изводи на двете инстанции с аргумент за едностранчиво тълкуване на доказателства във вреда на подсъдимия. Защитникът акцентира върху липсата на преки доказателствeни източници и намира, че Д. А. е осъден единствено поради криминалното си минало. В заключение се отправя искане за отмяна на въззивното решение и ново разглеждане на делото от друг състав на въззивния съд.
В личната жалба на Д. А. вниманието на третата инстанция се насочва към показанията на свидетеля Х. Х.. Отделя се специално внимание на съдържащата се в тях информация за времето и начина, по който пострадалият е информирал полицията за грабежаq и се възразява срещу фактическите изводи на съда за авторството на деянието.
В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбите по изложените в тях съображения.
Гражданският ищец и частен обвинител възразява срещу основателността на жалбите .
Прокурорът пледира за отхвърляне на възраженията срещу обжалвания акт .
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
Софийският градски съд с присъда № 62 от 24.02.2015 г. по нохд № 2849/2014 г. признал подсъдимия Д. И. А. за виновен в това, че на 23.04.2014 г. в [населено място] отнел чужди движими вещи – парична сума от 300 лева от владението на Х. В. Х. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил заплашване и деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал.1, т.4 вр. с чл. 198, ал.1, вр. с чл. 29, ал.1, .”а” от НК и чл. 54 от НК му наложил наказание шест години лишаване от свобода, търпими в затвор при първоначален строг режим.
Със същата присъда подсъдимият бил осъден да заплати на гражданския ищец Х. Х. 300 лева, представляващи обезщетение за понесените имуществени вреди ведно със законната лихва от деня на увреждането до окончателното заплащане на сумата, както и сторените по делото разноски. В тежест на подсъдимия били възложени и дължимите държавни такси.
Софийският апелативен съд, наказателно отделение, осми въззивен състав, с решение № 235 от 09.07.2015 г. по внохд № 290 / 2015 г. потвърдил първоинстанционната присъда.
Жалбите срещу така постановения въззивен акт са основателни в частта, с която се навеждат аргументи за касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК – съществено нарушение на процесуалните правила. В останалите части, които се свеждат до твърдения за необоснованост, те са недопустими, поради което не са годен предмет на касационна проверка.
Основно доказателствено средство в настоящия процес са показанията на пострадалия Х. В. Х..
Двете предходни инстанции са приели, че в тях се съдържат убедителни доказателства както за извършеното посегателство, така и за неговото авторство. Решаващите състави са се позовали на тяхната последователност, житейска логичност и непротиворечивост. Въззивният съд се е спрял подробно на описаните от свидетеля „ време, място и начин на отнемане на инкриминираната сума” и е подчертал, че механизмът на престъплението позволил на жертвата да възприеме добре чертите на нападателя. С тези обстоятелства е свързана и процесуалната убедителност на разпознаването, извършено в сравнително кратък срок след грабежа. Веднага след тези разсъждения въззивният съд е открил все пак несъответствие между посочения от пострадалия час на позвъняване на тел.112 и писмените доказателства от Районния център 112 – София. Пострадалият е заявил, че непосредствено след инцидента, около 13 часа на 23.04.2014 г., се свързал с тел.112 чрез един от двата си телефона, чиито номера коректно съобщил на първата инстанция. По делото е приложено писмо от Районен център 112 – София, според което сигнал от лице , представило се като Х. Х., е постъпил в 15, 53 часа на 23.04.2014 г. от телефон, чийто номер не съвпада с нито един от посочените от пострадалия. Въззивният съд, отбелязвайки това противоречие , се е опитал да го обясни, като приел, че то „не е съществено и не е от естество да внесе съмнение в останалите съобщени и обсъдени обстоятелства, тъй като по делото е установено обаждането /от пострадалия/ на тел.112 на инкриминираната дата , а точният час за това е житейски логично да не следва веднага случилото се и да е бил необходим времеви период до 15.53 часа , когато е регистрирано обаждането, в който да е взето решение за това, като е напълно възможно свидетелят да няма точен спомен относно момента на обаждането.” Този пространен цитат илюстрира процесуално недопустимия подход, приложен от въззивната инстанция при проверка и анализ на доказателствата и доказателствените средства. Съдът не е положил усилия да установи чие е обаждането в 15.53 часа и изобщо не е коментирал факта, че то изхожда от телефон с номер, различен от съобщените от пострадалия. Няма данни съдът да се запознал с приложените към писмото на Районен център 112 – гр.София звукозапис и електронни картони, които биха хвърлил допълнителна светлина върху обсъжданите спорни обстоятелства.
Въззивният съд, на следващо място , не се е задълбочил в доказателственото значение на показанията на Х. от досъдебната фаза, а категорично е отрекъл необходимостта от приобщаването им към доказателствения материал, тъй като касаели „несъществени за обвинението факти”. Ако бе обърнал внимание на приложения на стр.19 протокол , би установил, че разпитът на свидетеля е осъществен на 23.04.2014 г., т.е. в деня на нападението, и продължил от 14 до 15 часа т.е., ако се следва логиката на въззивния съд пострадалият е уведомил по телефона полицията за грабежа почти два часа след като подробно го е описал в надлежна процесуална форма пред разследващ полицай. При тези данни поведението на основния свидетел, описано във въззивния съдебен акт, е крайно неубедително и житейски неправдоподобно по критериите, които апелативната инстанция сама е заложила в решението си. В мотивите на проверявания акт отбелязаното противоречие не е изследвано с необходимата всестранност, обективност и пълнота. Съдът е компенсирал дефицита на процесуална активност с предположения и е дал неясна и противоречива оценка на достоверността на показанията на пострадалия Х.. От една страна, той е ценен като последователен , прецизен и наблюдателен очевидец, а от друга – като колеблив и неуверен в спомените си свидетел. Този разбор на доказателствения материал, твърде ограничен по своя обхват в конкретния казус, е довел до опорочаване на вътрешното убеждение на въззивния съдебен състав по фактите. Налице е съществено нарушение на процесуалните правила , визирани в чл. 13, чл. 14 и чл. 107 , ал.2 от НПК, което налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. При повторната въззивна проверка съдебният състав следва да извърши цялостно и законосъобразно обсъждане на всички доказателствени материали и да събере допълнителни такива за отстраняване на посочените по-горе противоречия, като се възползва от предоставения му от НПК инструментариум за повторни разпити и изискване на допълнителна информация относно регистрираните сигналите към полицията, относими към предмета на доказване по делото.
Останалите оплаквания на жалбоподателите за съществени процесуални нарушение са неоснователни.
Правото на защита на подсъдимия не е ограничено чрез неоснователен отказ за събиране на гласни доказателствени средства. Въззивният съд е изслушал посочения в касационната жалба свидетел В. С. и правилно е отказал да призове идентифицирано само чрез лично име лице за обстоятелства, вече изяснени чрез други доказателствени източници. Не е вярно и твърдението, че тежестта за доказване е прехвърлена върху подсъдимия в нарушение на чл.103 от НПК. Непредубеденият прочит на решението показва, че съдът по никакъв начин не е задължил Д. А. да доказва, че е невинен. Напротив, възражението му за алиби е изследвано изцяло в рамките на заеманата процесуална позиция без да води до изводи във негова вреда поради недоказаност на направените възражения.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.3, т.2 и т.3 във вр. с чл. 348, ал.1, т.2 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № 235 от 09.07.2015 г. по внохд № 290/2015 г. на Софийския апелативен съд и връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2..

Оценете статията

Вашият коментар