Р Е Ш Е Н И Е
№ 113/2016 г.
гр.София, 24.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 6146 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.
С определение № 171 от 18.04.2016 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване по касационната жалба, подадена от С. В. А. и А. В. П. чрез адвокат С. П. С. от АК – Л. срещу въззивно решение № 213 от 21.07.2015 г., постановено по в.гр.д. № 122/2015 г. по описа на Ос – Ловеч, ГК в частта, в която е обезсилено като недопустимо решение № 561 от 30.12.2014 г. по гр.д.№ 616/2013 г. на РС – Ловеч, в частта, в която е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Г. Т. Г., Г. П. Г., М. Ф. М. и Й. Ф. К., че С. В. А. и А. В. П. са носители на правото на ползване върху незастроена част от Поземлен имот с идентификатор № 43952.512.83 по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-10 от 17.04.2007 г. на Изпълнителния директор на АГКК, съответстваща на правото им на строеж и е прекратено производството в тази му част.
Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „При установителен иск за правото на ползване върху незастроената част на парцел – общинска собственост, отреден за индивидуално жилищно строителство, който е предявен за разрешаване на възникнал между суперфициарните собственици спор за наличието на това право, необходимо ли е Общината да участва като страна в производството и неучастието й обосновава ли извод за липса на правен интерес от този иск ?”.
В жалбата и в откритото заседание касаторките С. В. А. и А. В. П., чрез адвокат С. С., поддържат, че въззивното решение е неправилно и молят то да бъде отменено, като намират, че не съществуват пречки ВКС да постанови решение по съществото на спора. Претендират присъждането на разноски за всички инстанции.
Ответниците по касация Г. Т. Г. и Г. П. Г. са подали отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, както и писмена защита чрез адвокат Г. С. от САК, с които поддържат, че [община] има качеството необходим другар в производството, отсъства правен интерес от предявяването на заявения от касаторите установителен иск за защита на правото на ползване, който освен недопустим, е и неоснователен по същество. Молят въззивното решение да бъде потвърдено в допуснатата до касация част, а ако бъде отменено – то ВКС да постанови решение по съществото на спора, като отхвърли установителния иск и върне делото на окръжния съд за произнасяне по предявения евентуален иск за разпределение на ползването.
Ответниците по касация М. Ф. М. и Й. Ф. К. не са подали писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК и не са изразили становище в рамките на касационното производство.
Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, ОС – Ловеч е обезсилил като недопустимо съдебно решение № 561 от 30.12.2014 г. по гр.д.№ 616/2013 г. на РС – Ловеч, в частта, в която е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Г. Т. Г., Г. П. Г., М. Ф. М. и Й. Ф. К., че С. В. А. и А. В. П. са носители на правото на ползване върху незастроена част от Поземлен имот с идентификатор № 43952.512.83 по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-10 от 17.04.2007 г. на Изпълнителния директор на АГКК, съответстваща на правото им на строеж и е прекратил производството в тази му част. Това произнасяне е предмет на настоящия касационен контрол.
Освен това ОС – Ловеч е потвърдил решението на РС – Ловеч в останалата му част, в която е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Г. Т. Г., Г. П. Г., М. Ф. М. и Й. Ф. К., че С. В. А. и А. В. П. са собственици по наследство и давностно владение на навес и тоалетна, намиращи се в североизточната част на Поземлен имот с идентификатор № 43952.512.83 по КККР на [населено място]. В тази част не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение и същото е влязло в сила на 18.04.2016 г.
Релевантните за настоящото решение обстоятелства по делото са следните:
Ищците-касаторки С. В. А. и А. В. П. са наследници по закон /дъщери/ на В. А. В., починал на 18.06.2005 г. С Договор за отстъпване правото на строеж върху държавна земя от 27.05.1960 г. на ответника /по исковете и по касация/ Г. Т. Г. (през време на брака му с Г. П. Г.) и на Ф. М. Ф. (починал и наследен от ответниците М. Ф. М. и Й. Ф. К.) е отстъпено възмездно правото на строеж върху държавно дворно място от 378 кв.м. – парцел VІІІ в кв.115, в [населено място] – за построяването на жилищна сграда съобразно одобрен архитектурен план. На гърба на договора изрично е посочено, че съгласно приложена декларация към преписката по отстъпено право на строеж към ГНС, Ф. Ф. ще застрои и ще владее източната част на парцела, а Г. Г. ще застрои и ще владее западната част на парцела. Последвало е сключването на писмен Договор за покупко-продажба на недвижим имот с дата 21.12.1960 г., страни по който са Г. Т. Г. (продавач) и бащата на ищците-касаторки (купувач), предмет на който са втория етаж от западния близнак, заедно с мазанска стая към северната страна на къщата. Записано е, че продавачът дава на купувача дворно място от страната на Ф. Ф. с ширина 3,35 м., което няма да плаща отделно на продавача, а купувачът се е задължил да направи помийна яма, клозет с две отделения и навес /сушина/, ограда с портичка, плочата /терасата/ над входа на продавача. Уговорено е продавачът да снабди купувача „със законните актове” до края на 1962 г. Собствеността върху втория етаж от западния близнак е прехвърлена с нотариален акт, оформен на 30.12.1962 г., в който е записано, че Г. Г. продава на В. В. западната половина от втория етаж на двуетажната жилищна сграда, заедно със северозападната маза и ј ид.част от таванските помещения на цялата къща, застроена върху 130 кв.м., двуетажна, находяща се в кв.115, парцел VІІІ, пл.№ 1860. С нотариална покана от 24.09.1963 г. Г. Г. уведомил В. В., че разваля договора от 21.12.1960 г. по вина на купувача, тъй като последният не е извършил докрай видовете работи, за чиято направа поел задължение, а именно: помийна яма, клозет с две отделения и навес, ограда с портичка, плочата над входа за етажа на продавача и стълбището към таванското помещение. Липсват данни за извънпроцесуалното поведение на Г. Г. и В. В. в периода 24.09.1963 г. – 18.06.2005 г., но видно от приобщените по делото документи около 2009 г. отношенията между ищците и ответника Г. Г. са се изострили, като са налице множество подадени от него сигнали (до Общината, до районната прокуратура и др.) с твърдения, че двете сестри извършват незаконни СМР. В тези сигнали ответникът е оспорвал и изцяло отричал С. В. А. и А. В. П. да имат права върху терена, в частност –право да ползват незастроената част от земята. Мотивирани от това негово поведение, касаторките сезирали районния съд с главен иск да бъде признато за установено, че притежават право на ползване върху незастроената част от терена, както и евентуален иск с искане да се разпредели ползването на терена между страните по делото в качеството им на суперфициарни собственици. Предявеният втори главен иск е да бъде признато за установено, че ищците са собственици по наследство и давност на второстепенните навес и тоалетна, който е уважен с влязлото в сила като недопуснато до касация въззивно решение.
Произнасяйки се по първия главен иск, РС – Ловеч се е позовал на чл. 15, ал. 3 ЗС в редакцията след ДВ, бр. 87 от 1974 г., която норма разширява правата на суперфициарните собственици с учредено право на строеж върху държавна земя в сравнение с правата на суперфициарните собственици по чл. 64 ЗС, въз основа на което е признал за установено, че ищците притежават (квази-) право на ползване на незастроената част от терена (като акцесорно на правото на строеж, което за разлика от хипотезата на чл. 56, ал. 1 ЗС няма самостоятелен характер). Районният съд е посочил, че с такова право разполага всеки приобретател на правото на строеж, включително тези, на които правото на строеж е отстъпено преди изменението на чл. 15, ал. 3 ЗС. Такова право е придобил Г. Г. през 1960 г. и идеална част от същото е прехвърлил заедно с продажбата на втория етаж от западния близнак, независимо от липсата на подобно изявление в НА от 30.12.1962 г., тъй като правото на собственост върху жилището имплицитно и по подразбиране включва в себе си и право на строеж върху терена, дори и да не е записано изрично в нотариалния акт.
Сезиран с въззивна жалба от Г. и Г. Г., ОС – Ловеч е приел, че по отношение на положителния установителен иск за правото на ползване върху поземления имот не е налице правен интерес от предявяването му. Поземленият имот е безспорна частна общинска собственост – собственик на дворното място е [община], която не участва в производството. Страните по делото – и ищците, и ответниците, не са собственици на дворното място, а въпреки дадената възможност ищците не са обосновали правния интерес от защита с положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК спрямо ответниците – несобственици на дворното място. При това положение е направен извод, че този установителен иск е недопустим.
По основанието за допускане на касационното обжалване:
В доктрината и съдебната практика неотклонно се приема, че правният интерес от търсенето на съдебна защита произтича от наличието на правен спор. Едновременно с интереса, съдържанието на гражданскоправния спор определя и надлежните страни, които са легитимирани да участват в производството. Когато друго не произтича от разпоредба на Закона или от естеството на засегнатото от спора право, именно спорещите лица са тези на които принадлежи правото на иск : на страната на ищеца – претендиращият да го притежава (в хипотезата на положителен установителен иск, по осъдителните и конститутивните искове) и отричащият съществуването на правото за насрещната страна (в хипотезата на отрицателен установителен иск), а на страната на ответника – субектът, предизвикал и/или поддържащ спора относно претендираните/отричани от ищеца права.
По основателността на касационната жалба:
Предвид дадения отговор на значимия за спора правен въпрос, въззивното решение се явява постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, което се е отразило на крайния изход.
Видно от множеството събрани писмени доказателства ответникът Г. Г. пред държавни и местни институции, органи на власт не само е оспорвал, но и изцяло е отричал касаторките да имат права върху терена, в частност – претендираното от тях право да ползват неговата незастроена част. Спорът е именно между разполагащия с титул за отстъпено право на строеж (с акцесорното към него квази-право на ползване върху терена) Г. Г., а на основание § 4, ал. 1 СК във връзка с чл. 21, ал. 1 СК – и неговата съпруга, – от една страна, а от друга страна – претендиращите да са придобили такова в наследство от баща си С. В. А. и А. В. П. (така и в молбата с вх.№ 1905 от 20.03.2015 г.). Доколкото право на строеж върху терена притежават и универсалните правоприемници на Ф. Ф., макар да не поддържат позицията на ответника Г. (което подлежи на съобразяване при прилагането на чл. 78 ГПК), вече конституираните като ответници М. Ф. М. и Й. Ф. К. имат право да участват в производството при условията на чл. 215, т. 2 ГПК. В предявения за разрешаване правен спор несъмненият собственик на земята ( [община]) не участва, следователно – този субект не е процесуално легитимиран да е страна в производството по главния установителен иск и неучастието му не лишава ищците от право на иск поради липса на правен интерес.
Правният интерес на ищците не може да се постави под въпрос и по наведения от ответника Г. аргумент, обоснован с цитат от исковата молба. Обстоятелството, че поведението на ответника евентуално би могло да обоснове интерес и от предявяване на владелчески иск, не лишава С. и А. В. от правото да потърсят защита с установителния иск при условията на чл. 111, ал. 1 ЗС. Изборът на средството за защита зависи от преценката им за степента на засягане на правата им в резултат от извънпроцесуалното поведение на ответника, в която посока не може да им се налага ограничение. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, от волята на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си материално право има нужда при възникналия правен спор.
Ето защо въззивното решение следва да бъде отменено в допуснатата до касация част.
След отменяването му, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Ловеч с указания да се произнесе по съществото на предявения главен установителен иск, както и по въпроса как следва да се разпредели отговорността за разноските за защита по този иск, включително тези, направени за защитата пред ВКС (чл. 294, ал. 2 ГПК). При новото разглеждане следва да се има предвид, че макар при условията на чл. 271, ал. 2 ГПК предходният състав на въззивния съд да е разполагал с правомощието да се произнесе по евентуалния иск за разпределяне ползването на терена, той не е сторил това. Пропускът му е подлежал на отстраняване при условията на чл. 250 ГПК. Молба с такова съдържание не е депозирана от ищците нито самостоятелно, нито дори е инкорпорирана в касационната жалба. Ето защо, считано от 29.08.2015 г. за ищците се е погасило процесуалното право да получат произнасяне по иск с правно основание чл. 32, ал. 2 ЗС в рамките на настоящото гражданско дело, независимо от съдържанието на новото въззивно решение. Това е и причината релевираната от ответника Г. практика (Решение № 421 от 19.05.2010 г. по гр.д.№ 581/2009 г. на ВКС, І г.о.) да бъде преценена като неотносима към случая.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА въззивно решение № 213 от 21.07.2015 г., постановено по в.гр.д. № 122/2015 г. по описа на Ос – Ловеч, ГК в частта, в която е обезсилено като недопустимо решение № 561 от 30.12.2014 г. по гр.д.№ 616/2013 г. на РС – Ловеч, в частта, в която е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Г. Т. Г., Г. П. Г., М. Ф. М. и Й. Ф. К., че С. В. А. и А. В. П. са носители на правото на ползване върху незастроена част от Поземлен имот с идентификатор № 43952.512.83 по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-10 от 17.04.2007 г. на Изпълнителния директор на АГКК, съответстваща на правото им на строеж и е прекратено производството в тази му част
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Ловеч.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: