Решение №147 от по търг. дело №1097/1097 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
№ 147
 
гр. София, 23.12..2008 г.
 
 
 
            Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети декември две хиляди и осма година в състав:
 
                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
                                                         ЧЛЕНОВЕ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
                                                                       ЗДРАВКА  ПЪРВАНОВА
                                                                                 
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3386/08г.  и за да се произнесе взе предвид следното:
            Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 77 от 29.04.08г., постановено по в.гр.д. № 1089/07г. на Русенския окръжен съд е отменено решение № 130 от 07.08.07г. по гр.д. № 5893/06г. на Русенския районен съд и вместо него е признал за установено по отношение на ЗПАД “ДЗИ”, гр. С. и “К”ООД, гр. С., че община Р. е собственик на УПИ № 639 в кв.89 с площ 2127 кв.м., заедно с построената в него масивна сграда със застроена площ 1061 кв.м. и е осъдил втория ответник да предаде на ищеца владението на имота. Със същото решение въззивният съд е отменил нотариален акт за собственост №/04г. и нотариален акт за покупко-продажба № 179/06г. Прието е, че процесният имот е бил собственост на З. дружество “България”АД до 1946г., когато е бил одържавен със ЗДЗИ от същата година и предаден на Д. застрахователен институт, който до 1950г. е осъществявал оперативно управление. След това имотът е предаден на СП”Ж”Русе на основание ПМС № 2187/50г., а от 1960г. до 1997г. е ползван безвъзмездно от Министерство на вътрешните работи (РДВР Р. ), след което е предаден на О. Р.. На 11.06.04г. ЗПАД”ДЗИ” се е снабдило с констативен нот.акт № 29/04г. за собственост на процесния имот и същият е записан в баланса му, а с нот. акт № 179/06г. е продало същия на втория ответник. За да уважи предявените искове въззивният съд е приел, че О. Р. е придобила правото на собственост върху имота през 1991г. по силата на § 7, т.6 ПЗР на ЗМСМА и че първият ответник не е могъл да прехвърли собствеността на втория, който го владее без основание. Наред с това е прието, че одържавените по ЗДЗИ от 1946г. имоти са включени изрично в приложното поле на ЗВСОНИ и по силата на реституционния закон същите по принцип стават собственост на бившите акционери на прекратеното а. дружество, респ. на техните наследници.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ЗПАД ”ДЗИ” и “К”ООД с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон. Поддържа се, че имотът никога не е бил държавна собственост за да може да стане общински по силата на § 7, т.6 ПЗР на ЗМСМА, а от 1946г. и към 1991г. е бил частна собственост на ДЗИ, чийто универсален правоприемник е ЗПАД ”ДЗИ”.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи, въззивният съд се е произнесъл по съществени правни въпроси – дали по силата на ЗДЗИ от 1946г. отчуждените имущества на прекратените застрахователни предприятия са станали държавни или са придобили статут на частна собственост в полза на ДЗИ; дали по силата на ПМС № 2187/50г. тези имущества са били отнети от държавата или са били предоставени за стопанисване и управление на други публични лица при запазване на частната собственост в полза на ДЗИ и дали, ако частната собственост е била на ДЗИ, ЗВСОНИ реституира тази собственост в полза на правоимащите лица по този закон, които въпроси имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, когато по него няма съдебна практика (нито задължителна, нито незадължителна) или когато има съдебна практика (задължителна или непротиворечива незадължителна), но тя не е правилна и трябва да бъде променена. В разглеждания случай релевантни доводи в тази насока не са изложени. Посоченото основание за допускане на касационно обжалване изисква произнасянето от съда по поставените въпроси да е свързано с непълноти или неясноти на правната уредба, с оглед изясняването й по пътя на тълкуването, а в случая непълнота или неяснота на правната уредба не е налице. Освен това първите два поставени въпроса не са съществени, тъй като разрешаването им по един или друг начин не би повлияло на съдържанието на решението, а същественият материалноправен въпрос, който е поставен и в самата касационна жалба, е дали към момента на влизане в сила на § 7, т.6 ПЗР на ЗМСМА през 1991г. процесният имот е бил държавна собственост. По този и по третия поставен въпрос съществува константна съдебна практика в смисъл, че отчуждените от държавата по различни закони имоти са били държавна собственост (разделянето на същата на публична и частна е направено едва със ЗДС от 1996г.) и че предоставеното от държавата на държавните учреждения (каквото е бил тогава Д. застрахователен институт) имущество не е било тяхна собственост, а същите са упражнявали единствено правото на оперативно управление. С оглед на това, дори и през 1950г., държавата като собственик е могла да предоставя това право от едно учреждение, респ.предприятие на друго според неговите нужди. Одържавеното имущество, което се включва в предметния обхват на ЗВСОНИ (вкл.отчуждените имоти по ЗДЗИ от 1946г.) се възстановява на лицата, от които е било отнето, респ.на посочените в реституционния закон лица – чл.3, ал.1 и 2, а не на държавните учреждения, респ.предприятия, на които е било предоставено първоначално това имущество от държавата. Ето защо разглеждането на настоящия казус от ВКС с нищо няма да допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
С оглед изложеното подадената от ЗПАД ”ДЗИ” и “К”ООД касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане. Не е налице соченото в нея основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Независимо от изхода на делото в случая разноски в полза на ответника по жалбата не следва да се присъждат, тъй като липсват данни такива да са били направени от него. Съгласно чл.78, ал.3, вр.ал.1 ГПК на същия по принцип се дължат само заплатените разноски, а не и договорено адвокатско възнаграждение, т.е. за възнаграждение което същият е поел задължение да заплати за в бъдеще.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
 
О П Р Е Д Е Л И:
 
 
Н е д о п у с к а касационно обжалване на решение № 77 от 29.04.08г., постановено по в.гр.д. № 1089/07г. на Русенския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
 
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
 

Оценете статията

Вашият коментар