4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 159
С., 16.02..2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 26.01.2011 две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело №1159/2010 година
Производството е по член 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от Г. Б. М. от[населено място] против решение №105/20.05.2010г. на Благоевградски окръжен съд,постановено по гр.д.№607/2009г. по описа на същия съд.
В изложението си,приложено към касационната жалба,касаторът заявява,че съдът се е произнесъл по „съществени за спора материалноправни и процесуалноправни въпроси,които обуславят изхода на делото и които са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и други влезли в сила решения на съда и същите са от значение за точното прилагане на закона,както и за развитието на правото”,основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,съгласно член 280 ал.1 т.1 ,т.2 и т.3 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба, С. Б. М. и Л. Д. М.,в писмения си отговор,считат че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и молят същото да не се допуска.
В точка първо римско от изложението си,касаторът поставя въпроси,свързани със предвиденото в разпоредбите на член 146,266,267 и 268 от ГПК,относно разпределението на доказателствената тежест в процеса,преклудиране на правата на страните за представяне на доказателства при липса на указания по реда на член 146 ал.1 т.5 от ГПК и по ал.2 от същия,задължена ли е въззивната инстанция да следи служебно за наличие или липсата на доклад на първоинстанционния съд,както и дали съществува задължение за последната при непълнота на процесуалните действия на съда или на страните да направи нов доклад или да допълни направения от пърноинстнационния съд и дали съществува задължение за тази инстанция да даде указания на страните за събиране на нови доказателства за конкретни обстоятелства,неизяснени в първоинстанционното производство.Касаторът твърди,че „Това са все въпроси,по отношение на които съществува неяснота в теорията и липса на разработки,които да дават насоки за приложението на член 146,266,267 и 268 от ГПК.По същите липсва тълкувателно решение или друг акт на ВКС,с който да бъдат дадени указания за прилагане на цитираните текстове”В изложението следват като аргументи за поставените въпроси оплаквания за неправилно изготвяне на определението по член 146 ал.1 от ГПК от районния съд,както и че и двете инстанции в производството по делото не са изпълнили задълженията си в пълен обем,поради което делото са” допуснати съществени процесуални нарушения,изразяващи се в липса на надлежно извършен доклад,делото е останало неизяснено от фактическа страна”,след което се и цитират установени по делото факти и обстоятелства свързани със статута на изградените на таванския етаж самостоятелни обекти /стаи/.
Съгласно т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело ,разрешен с въззивното решение,е този,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело.Касаторът е длъжен за изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение.Видно от съдържанието в точка първо римско на депозираното по реда на член 284 ал.3 т.1 от ГПК изложение на касатора,липсва такъв точно и ясно формулиран правен въпрос,а се навеждат касационни оплаквания по смисъла на член 281 т.3 от ГПК за допуснати нарушения на материалния закон и на съществени процесуални нарушения.
За да е налице хипотезата на член 280 ал.1 т.3 от ГПК,за допускане на касационно обжалване е необходимо,съгласно т.4 на горепосоченото тълкувателно решение на ВКС, когато разглеждането на правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело допринася за създадена поради неточно тълкуване съдебна практика,или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото когато законите са неясни,непълни или противоречиви,за да се създадена съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена,предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени,като точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на член 280 ал.1 т.3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване.В настоящия случай,освен позоваването на горната разпоредба на ГПК,липсата на ясно формулиран правен въпрос,от касатора единствено се твърди,наред с изложението касационни оплаквания,че цитираните разпоредби от ГПК,отнасящи се до изискванията на закона във връзка с провеждане на съдебни заседания от първоинстанционния съд и съответно предвидената такава за въззивното обжалване,че липсват насоки за приложението на тези разпоредби,които твърдения и аргументи не могат да бъда свързани с наличие на предвиденото в член 280 ал.1 т.3 от ГПК,като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Ето защо,касационният съда намира,че не е налице това сочено от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В точка второ римско от изложението си касаторът посочва,че съдът с атакуваното решение е приел за установено,че земята,представляваща процесния поземлен имот,е обща част на жилищната сграда,построена в същия имот,тъй като същата е в режим на етажна собственост,възникнала през 1975г. със договор за дарение в полза на С. М.,съгласно нотариален акт №169/1975г.В тази връзка,касаторът заявява,че съдът се е произнесъл по правен въпрос относно „Представлява ли във всички случаи земята обща част на сграда в режим на етажна собственост,към кой момент се определя това и зависи ли наличието или липсата на договор за суперфиция за строителството на отделните обекти в сградата”,които въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираните и приложени от касатора решения на ВКС,постановени по реда на отменения ГПК.
С мотивите си въззивният съд е констатирал,че страните са наследници на родителите си –Б. С. М.-починал през 2007г. и М. М.-починала през 1992г.,които приживе по време на брака си,придобили правото на собственост върху процесното дворно място,по силата на договор за покупко-продажба от 1967г от бащата на М. М.,като построили в същото двуетажна жилищна сграда.Съгласно представените по делото писмени доказателства,съдът е установил,че впоследствие родителите на ищеца Г. М. са му отстъпили право да надстрои трети етаж на съществуващата двуетажна жилищна сграда,построена в собственият имот,съгласно нотариален акт №150 от. 05.04.1978г.,който е бил реализиран,а преди това, с договор за дарение ,обективиран в нот.акт №109 от 26.03.1975г. М. М. ,със съгласието на съпруга си Б. М. даряват на сина си С. М.-настоящия ответник,целия първи жилищен етаж от жилищната сграда,построена в описаното двороно място,който етаж е застроен на 74 кв.м,като по-късно М. М. и Б. М. с договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане,съгласно нотариален акт №113 от 16.07.1992г.,са прехвърлили на внука си Б. С. М. правото на собственост на апартамент от 74 кв.м,състоящ се от кухня,спалня,детска стая,представляващ втори етаж от триетажната жилищна сграда,построена в описаното дворно място-парцел V,имот пл.№12 в кв.85 по плана на[населено място].С оглед на тези факти и обстоятелства,въззивния съд е приел,че в поземления имот е създадена етажна собственост към 1975г.,когато родителите М. и Б. М. са дарили на сина си С. М. първия етаж от сградата,представляващ самостоятелно жилище,през 1978 г. е учредено право на надстрояване на Г. М. и строежа е реализиран,а през 1992г. първоначалните собственици на дворното място прехвърлят и притежавания от тях към този момент втори жилищен етаж.В резултат на това,въззивният съд е стигнал до извода,че при така създадената етажна собственост,важи разпоредбата на член 38 ал.1 и ал.2 от ЗС,поземленият имот,представляващ двора на сградата е обща част и принадлежи на всички етажни собственици,с оглед извършените прехвърлителни сделки посочени по-горе съпрузите Митови не са запазили собствеността върху същото,като в случая е неприложима разпоредбата на член 63 ал.2 от ЗС.
В приложеното към изложението решение№1106 от 28.11.2008г. по гр.д.№4750/2007г. по описа на ВКС,ІІго,се приема,че земята не във всички случаи е обща част,тъй като собствеността върху етажи ли части от тях може да бъде прехвърлена и без земята,а само с право на строеж-член 63 ал.2 от ЗС,като в този случай земята остава изцяло на прехвърлителите,въпреки,че е учредена етажна собственост,и следователно законът допуска създаване на етажна собственост върху сградата,при който собствениците на етажите не са собственици на земята,тъй като същата не е обща част на такава етажна собственост.
С оглед изложеното, касационният съд намира,че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,в частта му,с която е отхвърлен иска на Г. Б. М. за признаване за установено по отношение на С. Б. М. и Л. Д. М.,че Г. Б. М. ,на основание завещание и наследствено правоприемство е собственик на 5/6 идеални части от дворно място ,описано в същото,както и за отмяната на нот.акт №172,том.І,рег.№2246,дело №162/2007г. на нотариус Д. А.,рег.№474 на нотариалната камара,с район на действие-Благоевградски районен съд,на основание член 280 ал.1 т.2 от ГПК.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №105/20.05.2010г. на Благоевградски окръжен съд,постановено по гр.д.№607/2009г. по описа на същия съд,в частта му,с която е отхвърлен иска на Г. Б. М. против С. Б. М. и Л. Д. М.,че Г. Б. М. е собственик на основание завещание и наследствено правоприемство на 5/6 идеални части от дворно място/поземлен имот/,представляващо УПИ V,имот пл..№12 в кв.85 по плана на[населено място],съобразно посочените в решението идентификатори на имота и съседи,както и за отмяна на нот.акт №172,т.І,рег.№162/2007г. на нотариус Д. А. с рег.№474 на нотариалната камара.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в останалата му обжалвана част.
ОСТАВЯ БЕЗ ДВИЖЕНИЕ касационната жалба,като указва на касатора Г. Б. М. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 90,91 лева по сметка на ВКС.
Делото да се докладва след изтичане на срока.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: