5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№277
С., 17.06.2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 3449 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. И. И. чрез пълномощника й адвокат К. Б. против решение от 6.03.2014 г., постановено по гр.д. № 6 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Монтана в частта, с която след отмяна на решение от 25.11.2013 г. по гр.д. № 303/2013 г. на Районен съд-Монтана е отхвърлен иска на И. И. И. против Д. К. А. по чл.108 ЗС в осъдителната му част за предаване владението върху ползваната от Д. К. А. част от собствените на И. И. И. 293/879 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 48489.12.376 по кадастралната карта и кадатралния регистър на [населено място], придобити по договор за продажба на недвижим имот от 24.08.2004 г., като на ответника са присъдени разноски за първоинстанционното производство в размер на 366.50 лв. и за въззивното производство в размер на 226.50 лв.
Ответникът по касационната жалба Д. К. А. счита, че същата е недопустима съгласно чл.280, ал.2 ГПК, евентуално, че е неоснователна, но в подадения писмен отговор не е взел становище по наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е процесуално допустима. Неоснователна е тезата, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като ищцата извежда активната си легитимация като собственик на 1/3 част от терена от договор за сумата 2050 лв., а паричната стойност на предмета на спора е по-малко от 1000 лв. Чл.280, ал.2 ГПК свързва необжалваемост на въззивните решение с цената на иска, а по иска за собственост цената се определя при условията на чл.69, ал.1, т.2 ГПК – от данъчната оценка на правото или от пазарната му цена, ако липсва данъчна оценка. В случая са представени доказателства /лист 12 от първоинстанционното дело/, че данъчната оценка на правото на собственост, предмет на защита в исковото производство /293/879 ид.ч. от поземления имот/ е 7660.50 лв., а следователно цената на иска е над посочения в чл.280, ал.2 ГПК размер.
Преди да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав съобрази следното:
В. решение в частта, с която е признато, че ищцата И. И. И. е собственик на 293/879 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 48489.12.376 по кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място] въз основа на договор за продажба от 24.08.2004 г., е влязло в сила, като необжалвано. В. съд е приел за установено и, че ответникът Д. К. А. е суперфициарен собственик на жилище в построената в имота сграда, че ползването на дворното място е разпределено още през 1962 г., като на праводателите на жилищния обект на ищцата е дадена средната третина от дворното място, а по споразумение с тях Д. А. ползвал част от тази третина, като построил и барака /навес за отоплителни материали с ламаринен покрив, ограден с мрежа и долепен до съседна тухлена сграда, видно от заключението на вещото лице/, до която направил бетонна пътека. Ползваната от ответника част е 98 кв.м., като според свидетелите навесът е ползван като маза за складиране на вещи.
За да отхвърли иска за предаване владението на ползваната от ответника площ от имота, въззивният съд е приел, че ответникът има правно основание за осъществяваното ползване, тъй като съгласно чл. 64 от ЗС собственикът на постройка може да се ползва от земята, доколкото е необходимо за използване на постройката според нейното предназначение . Същите права има и собственик на самостоятелен обект в жилищна сграда. Като собственик на самостоятелен обект – жилище в построената в имота сграда, ответникът на основание чл. 64 от ЗС има право да ползва земята, доколкото е необходима за ползване на жилището му. По делото е установено, че постройката от около 40 кв. метра се ползва от ответника за складиране на дърва, бурета и други свързани с бита вещи, за задоволяване на обикновени домакински нужди, поради липса на избени и складови помещения, прилежаща част към жилището му, поради което и това ползване е свързано с жилищното предназначение на собствения му самостоятелен обект в сградата. Счетено е, че като суперфициарен собственик на жилище в сградата, ответникът има правата по чл. 64 от ЗС да ползва и част от дворното място, доколкото е необходимо за ползване на жилището, поради което и осъществяването от него ползване се базира на правно основание, не е неоснователно и представлява тежест върху мястото, която изключва възможността за уважаване на иск за предаване на владението, като собственикът на земята е длъжен да търпи това ограничение на правата си. Изложени са съображения, че по делото не е установено ползваната от ответника част от дворното място да надвишава необходимата такава според правилото на чл. 64 от ЗС, като не са наведени твърдения в тази насока от ищцата по делото.
К. поставя въпроса: „ правото по чл.64 ЗС на суперфициарния собственик на самостоятелен обект в сграда, етажна собственост, включва ли не само право да ползва част от незастроения терен, върху който се намира сградата, респективно обекта в сградата, но и право да застрои и да ползва застроената от него площ като склад или за други битови нужди, щом към собствения му обект липсват прилежащи избени, складови или други обслужващи помещения”. Счита, че по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 363 от 17.10.2011 г. по гр.д. № 663/2010 г., ВКС, І г.о. /съгласно което ако в акта, с който е отстъпено правото по чл. 63 ЗС, не е постановено друго, правото на собственика на постройката се ограничава само до правомощията, установени с чл. 64 ЗС – ползуване на такава част от мястото, върху което е построена сградата, която му осигурява нормален достъп до сградата, включително до входа й, и за поддържането й в нормално и годно за ползуване състояние. Осигуряването на това ползуване във всички случаи предполага и съдействие от страна на собственика на земята, който следва да търпи определени ограничения, като при наличие на пречки от негова страна суперфициарният собственик може да осъществи правата си и по реда на чл. 109, ал. 1 ЗС. Определящото обаче е това, че правата на собственика на отделен обект в сградата по отношение на дворното място са такива по чл. 64 ЗС, а не права на собственик, поради което незастроената част от мястото не може се ползва за такива дейности, които биха лишили от съдържание правото на собственика на земята /например за създаване и поддържане на тревна площ и цветя и др. п./; решение № 730 от 25.07.2011 г. по гр.д. № 1140/2009 г., ВКС, І г.о. /съгласно което суперфициарният собственик може да се ползува от незастроената част, доколкото това е необходимо за ползуването на постройката/ и решение № 1010 от 24.03.2010 г. п о гр.д. № 2734/2008 г., ВКС, ІІ г.о. /според което собственикът на правото на строеж става собственик на изградената в имота сграда, като същия има право да ползва мястото, но това негово ползване е ограничено – само доколкото това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение./чл.64 ЗС./ Ползването не може да засяга правата на собственика и да превръща суперфициарния собственик в собственик на мястото. Собственикът на постройка в чужд имот може да ползва такава част от имота, която му осигурява нормален достъп до сградата. Същият не следва с действията си да създава по-големи ограничения от необходимото на собственика на земята. Когато суперфициарният собственик с действията си ограничава правата на собственика на земята, същият прави това без правно основание/.
Посочената практика на ВКС не дава отговор на поставения въпрос дали суперфициарен собственик може да застрои складово помещение в незастроената част на имота и да го ползва, щом към самостоятелния му жилищен обект няма складово помещение, поради което не е удостоверено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касационното обжалване следва да се допусне за проверка допустимостта на въззивното решение за отхвърляне на ревандикационния иск в частта за предаване владението с оглед преценка наличието на надлежна индивидуализация на конкретната площ от поземления имот по отношение, на която се е произнесъл съдът.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 6.03.2014 г., постановено по гр.д. № 6 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Монтана в частта, с която е отхвърлен иска на И. И. И. против Д. К. А. по чл.108 ЗС в осъдителната му част за предаване владението върху ползваната от Д. К. А. част от собствените на И. И. И. 293/879 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 48489.12.376.
В едноседмичен срок от съобщението касаторът И. И. И. да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 38.30 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва при изпълнение на указанията или при изтичане на срока.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: