Р Е Ш Е Н И Е
№ 285
гр. София, 23.06.2009 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети април две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
при участието на секретаря Т. Кьосева, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 651 по описа за 2008 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по параграф 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. “б” и сл. от ГПК /отм./.
С решението от 17.08.2007 год. по гр. д. № 2114/2006 год. Софийският апелативен съд, като въззивна инстанция, е отменил решението от 6.02.2006 год. по гр. д. № 1919/2005 год. на първоинстанционния Софийски градски съд и вместо това е постановил друго, с което отхвърлил изцяло предявените в субективно съединяване от М. Н. Т. срещу С. с. с. и Прокуратурата на Р. Б. искове с правно основание чл. 2, т. 1 ЗОДВПГ, сега ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 лв.
Въззивното решение е обжалвано от ищецът М. Н. Т., чрез пълномощника му адвокат Й. В. , с к. жалба, подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./. Оплакванията са за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила и искане за неговата отмяна, като вместо това предявеният иск бъде уважен, със законннте последици от това.
Представителят на В. к. п. оспорва жалбата и счита въззивното решение за правилно, поради което и следва да се остави в сила.
Върховният касационен съд на РБ, състав на ІІ гражданско отделение, като обсъди релевираните в жалбата касационни основания във връзка с данните по делото и на основание чл. 218ж ГПК /отм./, приема следното:
По делото е установено по несъмнен начин, че с влязла в сила на 19.07.2000 год. присъда по НОХД № 123/94 год. на Софийски градски съд ищецът, сега касатор е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 252, ал. 1, пр. 2, във вр. с чл. 195, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 2 НК и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, изтърпяването на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата. На основание чл. 59, ал. 1 НК е зачетено предварителното задържане от 11.07.92 год. до 14.09.94 год. по взетата в хода на предварителното производство мярка за неотклонение.
Поддържаното от ищеца твърдение за незаконност на задържането му под стража, като мярка за неотклонение, обуславя като правилна дадената от въззивния Софийски апелативен съд правна квалификация на исковете за обезщетяване на неимуществени вреди по чл. 2, т. 1 ЗОДОВ /редакция преди изм. Д. в. бр. 43/2008 год./.
За да отхвърли същите, въззивният съд приел, че по делото не е установено мярката за неотклонение на ищеца да е била незаконна, като неотговаряща на изискванията на чл. 152 НПК /отм./, нито да е била отменена, с оглед данните в наказателното дело за произнасянето на съда по молбите на ищеца за отмяната й. В тази връзка се е позовал и на обстоятелството, че е налице и влязла в сила осъдителна присъда по отношение на ищеца, поради което и приел, че не са налице предпоставките на закона за реализиране от ответниците на отговорността им за обезщетяване на твърдените неимуществени вреди.
Изводите са правилни и обосновани, а оплакванията на касатора – неоснователни. За да бъде ангажирана отговорността на държавата, в лицето на органите на предварителното производство за обезщетяване на вреди от незаконно задържане под стража, вкл. и като мярка за неотклонение, какъвто е настоящия случай, законът предпоставя нейната отмяна поради липса на законно основание. Такава отмяна на взетата по отношение на касатора мярка за неотклонение в случая не е налице, напротив наказателният съд неколкократно е отхвърлял подадените от касатора, подсъдим в наказателното производство, молби за нейната отмяна. В настоящето производство ищецът не се позовава на отмяна на мярката за неотклонение, а поддържа становище, че с оглед определеното с присъдата наказание, с отлагане на изтърпяването му за определен срок, задържането му под стража представлява всъщност ефективно изтърпяване на същото, поради което и е незаконно, и то надвишаващо с два месеца срока на определеното наказание. Доводът е неоснователен и не може да обоснове отговорността на ответниците в настоящето производство, тъй като определянето на наказанието за извършено престъпление е дейност на съда при спазване на предвидените в закона правила за това. Мотивите на наказателния съд за определяне на конкретното наказание на ищеца и неговата индивидуализация се съдържат в присъдата по наказателното дело, и видно от тях съображението за условно осъждане е приетото от съда като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство дългият период на продължилия наказателен процес. Така определеното наказание не може да се обсъжда в настоящето производство, нито да обуслови правото на ищеца да се позовава на незаконно задържане като мярка за неотклонение, взета с оглед наличието на основания за това в наказателното производство. При липса на данни за отмяната й поради липса на законно основание, искът се явява неоснователен, както правилно е приел и въззивният съд.
Без значение е и постановеното с присъдата зачитане на предварителното задържане на периода от вземане мярката за неотклонение до изменянето й в съдебното производство, тъй като то произтича от закона – чл. 59, ал. 1 НК. Правилно касаторът счита, че ефективното му зачитане би било налице при определено ефективно наказание лишаване от свобода, но неправилно поддържа, че в обратната хипотеза, каквато е настоящата – с отлагане изтърпяването на наказанието, предварителното задържане следва да се счита за незаконно. Незаконността на мярката за неотклонение предпоставя липса на предпоставките на закона при постановяването й, обуславящо нейната отмяна, каквато не е настоящата хипотеза. В този смисъл са и указанията досежно приложното поле на чл. 2, т. 1 ЗОДОВ, дадени в т. 13 от ТР № 2/2004 год. на ОСГК на ВКС за отговорността на държавата на това основание независимо от развитието на досъдебното и съдебното производство. В настоящия случай определеното с присъдата наказание не обуславя незаконността на взетата мярка за неотклонение, за да бъде ангажирана отговорността на прокуратурата.
Ирелевантен за спора е и фактът дали в изпитателния срок касаторът е извършил друго престъпление, за да се обсъжда зачетеното с присъдата предварително задържане като мярка за неотклонение. За отговорността на ответниците по настоящия иск не са налице предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, поради което и въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон. Доводите в касационната жалба за задържане в срок, над определения такъв на наказанието, са неотносими към предявения против настоящите ответници иск, който е с предмет претендирано обезщетение от незаконно задържане, като мярка за неотклонение.
По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК /отм./, настоящият състав на ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 88 от 17.08.2007 год. по гр. д. № 2114/2006 год. на СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданска колегия, 2 състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.