Р Е Ш Е Н И Е
№ 29
С о ф и я, 05 ф е в р у а р и 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 20 я н у а р и 2014 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
ПЛАМЕН ПЕТКОВ
при секретар Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Антони Лаков
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
наказателно дело № 2164/2013 година.
Делото е инициирано с касационна жалба от защитника на подсъдимата М. С. Х. от [населено място], област С. адв.Й.Х. от АК-Варна и има за предмет решението от 25.09.2013 г., постановено по ВНОХД № 190/2013 г. от Варненския апелативен съд, което се оспорва с доводи по чл. 348, ал.1, т.1-3 от НПК. Иска се отмяната му и оправдаване на подсъдимата и по двете предявени й обвинения.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Касаторката Х., чрез защитника си адв.Тр.С. от АК-С. поддържа оплакванията си и моли жалбата да бъде уважена.
Частните обвинители П. М. П. от [населено място], област Добрич и В. М. К. от [населено място], област С., редовно призовани, не се явяват да вземат участие в касационното производство, лично или чрез повереника си и не са изразили становище по жалбата.
Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 16 от 11.04.2013 г., постановена по НОХД № 66/2013 г. на Окръжен съд-Силистра подсъдимата М. С. Х. от [населено място], област С. е призната за виновна в това, че на 26.03.2011 г. в С., при управляване на МПС – лек автомобил “Мерцедес”, модел „А-160” с рег.№ СС-07-39-СК е нарушила правилата за движение и по непредпазливост е причинила смъртта на М. И. К. от същия град и на основание чл.343, ал.1, б.”в” вр. чл.342, ал.1 от НК при условията на чл.58а, ал.1 вр.54 от НК й е наложено наказание от 2 години лишаване от свобода.
Призната е за виновна и в това, че по същото време и място съзнателно се е ползвала от неистински официален документ – свидетелство за управление на МПС, като за самото му съставяне не може да й се търси наказателна отговорност и на основание чл.316 вр.чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК при условията на чл.58а, ал.1 вр.чл.54 от НК й е наложено наказание от 1 година лишаване от свобода.
На основание чл.23, ал.1 от НК така наложените наказания са групирани и е наложено общо най-тежко наказание от 2 години лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор.
На основание чл.68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение наложеното на подсъдимата Х. наказание от 3 месеца лишаване от свобода по НОХД № 322/2008 г. на районен съд-С., в чийто изпитателен срок са извършени двете престъпления, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор.
Разпоредено е с вещественото доказателство по делото – неистинското свидетелство за управление на МПС е отнето в полза на държавата на основание чл.53, ал.1, б.”а” от НК и са присъдени в тежест на подсъдимата направените по делото разноски в размер на 3 520,89 лева.
Присъдата да е била обжалвана от защитника на подсъдимата адв.Тр.С. от АК-С. с доводи за незаконосъобразността й поради осъждането й при недоказаност на обстоятелства от обективната страна на престъплението по транспорта и на субективната страна при документното престъпление и алтернативно заради явната несправедливост на наложеното й поотделно и по съвкупност реално търпимо наказание с искане за отмяната й и постановяване на нова оправдателна и по двете предявени й обвинения.
С въззивното решение обжалваната присъда е потвърдена изцяло.
В касационната жалба защитникът на подсъдимата Х. навежда отново същите оплаквания за неправилност и на въззивното решение, като се прави искане за отмяната му и постановяване на решение от ВКС за пълното й оневиняване.
Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение намира касационната жалба за подадена в законния срок, от страна, имаща право на жалба, срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл.346, т.1 от НПК и като такава за допустима, но по съществото си за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
Всички възражения на защитника, визиращи вече касационните основания по чл.348, ал.1 от НПК, са правени и пред въззивния съд, който им е дал подробен и убедителен отговор.
В проведеното по реда на чл.373, ал.2 и 3 вр.чл.372, ал.4 вр.чл.371, т.2 от НПК съкратено съдебно следствие жалбоподателката е признала, а съдът с основание се е съгласил признатите факти по обстоятелствената част на обвинителния акт да се подкрепя от събраната на досъдебното производство доказателствена маса и ги е вложил в постановената осъдителна присъда, което се оспорва в настоящето производство поради незаконосъобразното, според защитника, използване от съда на „доказателствена информация” от друго съдебно производство, последвано от неправилното приложение на материалния закон и несправедливото й осъждане въобще при липса на елементи от обективната страна на състава на престъплението по транспорта и на такива от субективната страна на второто предявено й обвинение за документно престъпление. Оплакванията са неоснователни и не са съответни на изложените от въззивния съд съображения.
Относно „събраната доказателствена информация” (заключение на тройна СМЕ) в производството пред районен съд-С. първоинстанционният окръжен съд я е обсъждал дотолкова, доколкото отречената от нея пряка причинна връзка между причинените при ПТП на починалия пешеходец М.К. средни телесни повреди (счупването на двата долни крайника) и смъртта му е била причината първоначално обвинението срещу подс.Х. да е по чл.343, ал.1, б.”б” от НК, но която е била оборена от назначената при допълнителното разследване петорна СМЕ, научно доказала тази връзка и е преценена както от прокурора, така и от съдилищата по фактите като компетентна и достатъчна за ангажиране на отговорността й за причинения по-тежък вредоносен съставомерен резултат. От друга страна, за съставомерността на деянието като престъпление по чл.343, ал.1 от НК е необходимо и от доказателствените материали е установена пряката причинна връзка между допуснатите от нея нарушения на правилата за движение и настъпилото ПТП с причинените на възрастния пешеходец травми. Без значение е обсъжданото от експертите от тройната АТЕ ограничение на скоростта в процесния участък от пътя дали е било 50 км в час или 70 км в час (последното прието в обвинителния акт), след като е изчислена реалната скорост на управляваното от подсъдимата МПС при възникване на опасността за движението й – около 55 км в час. И в случая обвинението не е за движение с превишена, а с несъобразена със създадената от възрастните пешеходци опасност за движението й скорост, на чиято база са изчисленията и изводите на експертите от АТЕ за техническата възможност при тази скорост тя да предотврати настъпването на ПТП при изпълнение на задълженията, възложени й като водач на МПС с разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП – да намали или спре, което тя е могла технически да стори. Именно защото не се е съобразила със създадената опасност и не е изпълнила тези си задължения подсъдимата е допуснала виновно настъпването на ПТП и съставомерния вредоносен резултат. Утвърдена е съдебната практика, включително ППлВС № 1/1983 г., ТР № 28/28.11.1984 г. по н.д.№ 10/1984 г.-ОСНК-ВС и много други, според която случайно деяние ще е налице при престъпление по транспорта, само когато водачът не е допуснал каквото и да е нарушение на правилата за движение по чл.20 от ЗДвП относно скоростта в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП със съставомерен вредоносен резултат, което в случая не е налице и затова законосъобразно е ангажирана наказателната отговорност на жалбоподателката. Голословно е оплакването за липса на доказателства относно „фактите, посочени в обвинителния акт” при признаването им в проведеното съкратено съдебно следствие и още по-малко е имало основание за такова оплакване както пред въззивния съд, така и пред настоящата инстанция. Както бе посочено по-горе, автоекспертите компетентно са защитили изводите си относно скоростта на управлявания от нея автомобил, начина на придвижване на К. и изминатия от него път, точката на съприкосновение спрямо отложените на пътното платно спирачни следи от МПС и накрая – че и при бърз ход на пешеходеца (на 75 години) при така установената скорост на автомобила пострадалият не е попадал в опасната за спиране зона и водачката е имала техническата възможност да предотврати увреждането му, но до ПТП се е стигнало заради забавените й реакции. А към това отношение е имало и липсата въобще на правоспособност при нея да управлява МПС, а не само конкретното. В крайна сметка, правилно доводите на защитата са били отхвърлени от двете инстанции като несъстоятелни, с което ВКС се солидаризира и не смята за необходимо да преповтаря.
ВКС намира, че правно релевантните факти са установени надлежно чрез допустими и достатъчно доказателства и доказателствени средства, които са анализирани в тяхната взаимовръзка, без да е пренебрегната доказателствената стойност на някои от тях. Това е станало и като са били разгледани и получили обоснован отговор всички доводи и оплаквания на защитата на подсъдимата, поради което въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл.339, ал.2 от НПК в пълнота и не е налице наведеното оплакване за процесуални нарушения от вида на визираните в чл.348, ал.3, т.1 от НПК, а оттам и касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на въззивното решение.
Не е налице и касационно основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК, като съществените по делото факти от кръга на тези по чл.102 от НПК законосъобразно са вложени при очертаване наличието на обективните и субективни признаци на престъплението по чл.343, ал.1, б.”в” от НК. Допуснатите от Х. нарушения на правилата за движение в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП и увреждането на пешеходеца К. законосъобразно са били коментирани от съда и съобразени с трайната практика на съдилищата, поради което ангажират наказателната й отговорност и законът е правилно приложен.
И оплакването за субективна несъставомерност на ползването на неистинското свидетелство за управление на МПС е несъответно на събраните доказателства – подс.Х. нито е била в САЩ, нито има данни да е провела курс на обучение и съответно да е положила успешно изпит за добита правоспособност да управлява МПС, а категорично установено е, че представеното на контролния орган такова е неистинско. Всичко останало са само нейни твърдения, които са доказателствено незащитени и правилно са били отхвърлени. Още повече, че съобразно изискванията на чл.162, ал.1 от ЗДвП подс.Х. е имала право да ползва инкриминираното свидетелство в срок до 3 месеца от датата на влизането й в страната и да го замени с българско след успешно полагане на изпит съгласно ал.5 на същата законова разпоредба, което се извършва след проверка за валидността на предоставеното от нея свидетелство за управление на МПС, но тя не е сторила това, очевидно, съзнавайки неговата неистинност.
Няма изложени конкретни доводи за явна несправедливост на наложените поотделно и по съвкупност наказания на подс.Х. за извършените от нея престъпления, но ВКС дължи произнасяне, доколкото се настоява за оправдаването й поради несправедливото й осъждане въобще. Съдът е съобразил всички относими за отговорността й обстоятелства и правилно е приел, че не са налице нито многобройни, нито изключително смекчаващо отговорността й обстоятелство, което при наличие на изискването за несъразмерност и на минимално предвиденото за престъпленията наказание на извършеното, да налага приложението на чл.55, ал.1, т.1 и 2 от НПК. На тази основа правилно е приел за престъплението по чл.343, ал.4 вр.ал.3, б.”б” от НК й е определил наказание от 3 години лишаване от свобода, намалено с 1/3 на 2 години. Наказанието за документното престъпление правилно е индивидуализирано при същите условия на 1 година лишаване от свобода, като е съобразено, че то е пряко свързано с нарушаване на изискване, относимо към безопасността на движението по пътищата. Не е налице очевидно несъответствие на наложените наказания на обществената опасност на деянията и дееца и в крайна сметка е определено общо наказание, което е и под минимума на предвиденото за по-тежкото престъпление и не е налице касационно основание по чл.343, ал.5, т.1 вр.ал.1, т.3 от НПК за корекция на атакуваното решение. При наличие на предишно осъждане на жалбоподателката и в чийто изпитателен срок на „условно” наложеното й наказание лишаване от свобода тя е извършила двете деяния, едното от които е умишлено престъпление от общ характер, то е безсмислено обсъждането на въпроса за приложимостта на чл.66, ал.1 от НК, след като и формално условията за това не са налице.
Правилно е определен и първоначалният режим за изтърпяване на общото наказание лишаване от свобода като строг в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, доколкото определящото за приложението на чл.61, т.2 вр.чл.60 от ЗИНЗС е осъждането й по чл.316 вр.чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК, изключващо разпоредбата на чл.59, ал.1 от същия закон и наложило отделното изтърпяване на основание чл.68, ал.1 от НК на предишно наложеното на подс.Х. наказание от 3 месеца лишаване от свобода за умишлено престъпление по НОХД № 322/2008 г. на районен съд-С., в чийто изпитателен срок тя е извършила инкриминираните деяния в реална съвкупност.
С оглед на изложените съображения ВКС намира, че обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила, а жалбата на защитника на подсъдимата следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решението от 25.09.2013 г., постановено по ВНОХД № 190/2013 г. от Варненския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :