Р Е Ш Е Н И Е
№ 442
гр. София, 30.07.2009 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети юни две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1474 по описа за 2008 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по параграф 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, във връзка с чл. 218и, вр. с чл. 218а, ал. 1, б. “а” и сл. от ГПК /отм./.
Образувано е по касационната жалба на Г. Г. Г. , чрез пълномощника й адвокат Г. М. , против въззивното решение от 18.12.2007 год. по гр. д. № 249/2007 год. на Врачанския окръжен съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 31.03.2005 год. по гр. д. № № 205/2003 год. на Оряховския районен съд. С него искът на касаторката против В. К. В. за собственост на имот, представляващ дворно място от 710 кв. м., съставляващо УПИ * – 374 в кв. 23 по плана на гр. М., ведно с находящата се в него паянтова жилищна сграда, е отхвърлен, като неоснователен.
Касаторката поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направените фактически и правни изводи и моли същото да бъде отменено и вместо това предявеният ревандикационен иск бъде уважен, като й бъдат присъдени всички направени разноски.
Ответницата В. К. В. оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд на РБ, в настоящият си състав на ІІ гражданско отделение, като обсъди заявените в нея основания във връзка с данните по делото и на основание чл. 218ж ГПК /отм./, приема следното:
Предмет на спора за собственост между страните е имот, представляващ УПИ *, с построената в него жилищна сграда, който ищцата поддържа да е придобили по давностно владение и наследство. Позовава се на сключен от наследодателя й Г. М. писмен договор от 1963 год. и осъществявано от него до смъртта му през 1967 год. владение, което тя продължила след неговата смърт, поради което и счита, че е собственик на имота. За този имот ответницата В. К. В. се легитимира като собственик с нотариални актове № № 67/98 год. и 80/98 год.
Установено е от събраните по делото доказателства, че спорният имот е част от един по-голям имот, собственост на М. А. К. , дядо на страните, който е починал през 1955 год. След неговата смърт от имота му са обособени няколко парцела, видно от заключението на техническата експертиза, приета при повторното въззивно разглеждане на делото, като спорният п. І е обособен по плана от 1967 год. и записан на името на наследниците на М. А.
Видно от представения от ищцата писмен договор от 29.04.63 год. нейният баща Г, син на М. А. , е купил от И. К. и А. К. дворно място от 1 дка, при описаните в договора съседи, с къща от около 60 кв. м., двуетажна, направена от кирпич. Доказателства, установяващи идентичността на този имот с процесния, ищцата не е представила, а не е спорно обстоятелството, че същата е собственик на друг от обособените от имота на М. А. парцели – п. ІІІ – 376, също с двуетажна къща в него.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът за собственост е отхвърлен, въззивният съд е приел, че от ангажираните свидетелски показания не се установява по несъмнен начин ищцата, сега касатор, да е упражнявала владение върху спорния имот в необходимия за това срок. Съдът е обсъдил и данните за извършена делба между наследниците на Г. М. К. , предмет на делбеното производство по гр. д. № 43/72 год., с решение по което спорният имот е възложен в дял на брата на ищцата –, починал през 1985 год. Въззивният съд е приел, че липсват доказателства до смъртта му ищцата да е упражнявала владение върху този имот, а и тезата й за това се опровергава от приложеното като доказателство гр. д. № 250/98 год. В него наследниците на М. К. , макар и да не се позовават на възлагането в дял на баща им по делбеното производство, заявяват право на собственост, предявявайки иск срещу настоящата ответницата и сестра й, които са се легитимирали към този момент като собственици на основание нот. акт от 1998 год. Без значение за настоящето производство е изходът на спора по това дело, релевантно е обстоятелството, че разколебава поддържаното от ищцата твърдение, че и след смъртта на баща й е упражнявала владение върху имота, вкл. в периода на делбеното производство, в което не е изразявала претенция за възлагането му в дял.
При тези данни изводите на въззивния съд са правилни и обосновани, а оплакванията на касаторката – неоснователни. Действително, ангажираните от нея свидетели са разпитани преди разпита на свидетелите на ответницата, но същите не установяват по категоричен начин упражнявано от страна на ищцата владение върху спорния парцел, доколкото установяват, че баща й го е купил след 1960 год. /св. М. П. /. От заключението на техническата експертиза се установи, че разделянето на имота на М. А. на отделни парцели е станало в по-късен момент /1967 год./, поради което и при липса на категорични доказателства за имота, предмет на частния писмен договор от 1963 год. не може да се направи извод, че закупеният с него имот е именно спорният. Още повече, както се установява, наследодателят на ищцата е бил собственик и на другия парцел ****, в който също е имало къща, което е налагало установяване по несъмнен и безспорен начин идентичността на купения с частния писмен договор имот със спорния по настоящето дело. Обстоятелството, че и той е бил предмет на воденото между наследниците му делбено производство, не променя горния извод, още повече, че по силата на делбата собственик на този парцел **** станал братът на ищцата, на основание възлагане в негов дял. Но дори и да се приеме, че купеният през 1963 год. е именно процесният имот, то от събраните гласни доказателства не може да се направи извод за настъпване на правните последици на упражнявано в необходимия срок давностно владение от страна на ищцата. Представените писма до ищцата, дори и да са писани от свидетелката Г, /което последната отрича/, не дават сведения за упражнявано владение от ищцата и то на спорния имот, в каквато насока следва да се преценят и представените разписки за плащани суми на ищцата, без да е видно основанието за това.
Неоснователно е оплакването на касаторката за допуснати нарушения при преценката на събраните по делото доказателства, тъй като обосновано съдът е заключил, че от същите не се установява твърдяното от касаторката владение на спорния имот в необходимия срок, което да е довело до придобиване правото на собственост. Събрани са и свидетелски показания относно обстоятелството, че наследодателите на ответницата също са живяли в този имот. Съгласно доказателствената тежест, ищцата чрез пълно и главно доказване е следвало да установи твърдените от нея обстоятелства, което не е постигнато, включително липсват представени доказателства за периода след 1985 год., за който данните са за предявен иск против снабдилите се с нотариален акт за имота от ищцата и от наследниците на М. Г. /гр. д. № 250/98 год./, което опровергава твърденията на ищцата за нейна изключителна собственост. Ирелевантно обстоятелство за изхода на настоящия спор е основанието, на което ответницата се е снабдила с нотариален акт за собственост, на което касаторката акцентира в жалбата. Отмяната на публичното завещание от 1948 год. в полза на майката на ответницата Р, последващата продажба от дядото М. К. на един от синовете си – А. , от който пък бащата на ищцата е купил имота през 1963 год., са неотносими към предявеното в настоящето производство основание за придобиване на правото на собственост – наследство от Г. К. и упражнявано давностно владение в необходимия по закон срок. Покупко-продажбата може да бъде индиция за начало на давностно владение, което да доведе до придобиване правото на собственост, но в случая ищцата не установява наличието на упражнявано явно, спокойно и необезпокоявано владение на спорния имот в период от най-малко десет години до снабдяването на ответницата с нотариален акт, както поддържа в исковата молба, за да обори успешно констатациите на този акт. Тежестта за това е нейна, поради което и правилно искът й е намерен за неоснователен.
В заключение следва извода, че не са налице поддържаните в жалбата касационни основания за отмяна на въззивното решение и затова то следва да се остави в сила.
Водим от горното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК /отм./, ВКС, ІІ г. о. в настоящият състав
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 2* от 18.12.2007 год. по гр. д. № 249/2007 год. на Врачанския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: