РЕШЕНИЕ
№ 662/2009 г.
гр. София, 13.01.2010 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, II гражданско отделение, в открито съдебно заседание на втори декември две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
при участието на секретаря Т. К., като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2737 по описа за 2008 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК, образувано по касационната жалба на Ж. Д. М. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Д. Д., против въззивното решение от 5.02.2008 год. по гр. д. № 528/2007 год. на Варненския апелативен съд. С него е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от касатора против Н. С. С. искове за връщане на дадена в заем сума в размер на 34 000 лв. по договор между страните от 28.11.2002 год., със законната лихва от предявяване на иска и за сумата 17 500 лв., представляваща договорена лихва за периода от .06.2004 год. до 30.04.2007 год.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на направени от касатора доводи и необоснованост на изводите, че сумата не е предадена от заемодателя – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът моли за отмяната му и то това предявените искове бъдат уважени, с присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът е оспорил касационната жалба по съображенията в писмения му отговор. Моли за оставяне в сила на обжалваното решение.
С определение № 32 от 20.10.2008 год., Върховният касационен съд е допуснал касационното обжалване на въззивното решение по подадената касационна жалба, на основание чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК.
Като прецени данните по делото, настоящият състав на II г. о. на ВКС, приема следното:
За да отхвърли предявените искове, след отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че представеният договор за заем от 28.11.2002 год. не установява твърдението на ищеца, сега касатор, че е предоставил на ответника в заем сумата от 34 000 лв. за уговорения срок от две години, на датата на подписването му пред нотариуса, както гласи клаузата по чл. 6 от същия. Изхождайки от формулировката на тази клауза, съдът е приел, че в договора не е обективирано изявлението на страните, че сумата е предадена от заемодателя, а е налице уговаряне на поето от него задължение за това. Като индиция в подкрепа на този извод съдът приел и липсата на учредена ипотека от страна на длъжника в полза на кредитора, съгласно друга уговорка в договора, както и представени разпечатки от Службата по вписванията за вписани ипотеки в полза на други кредитори на ответника, като длъжник.
Произнасянето по въпроса за липса на договор за заем и съответно възникнало задължение за връщане на заетата сума, при наличие на представения договор с нотариална заверка на подписите, тълкувайки изразената в него воля, е обусловило извода в обжалваното решение, че не е налице сключен договор за заем, съответно не е възникнало и задължение на ответника за връщането на сумата, тъй като липсва обективирано изявление за предаване на същата. С оглед противоречивото произнасяне по този материалноправен въпрос относно тълкуването на съдържанието на договора с представеното решение № 161 по гр. д. № 47/2005 год. на ВКС, II г. о., в което е прието, че за съдържанието и основанието на дължимата престация е меродавна волята на страните, която се разкрива чрез тълкуване, съобразно правилата в чл. 20 ЗЗД, съдът е допуснал и разглеждането на делото от касационната инстанция.
С оглед възприетото в приложената съдебна практика за необходимост от тълкуване на писмените изявления на страните по представения договор, с оглед разкриване на действителната им воля, настоящият състав на ВКС приема следното:
Тълкуването представлява дейност по установяване на точния смисъл на отделните клаузи на представения по делото договор от 28.11.2002 год., подписан от страните с нотариално удостоверяване на подписите им. Критериите за тълкуване на договорите са определени в чл. 20 ЗЗД, и от тях се извежда принципът, че меродавна е изявената воля, а не предполагаемата такава или твърдяната от една от страните при възникването на спора, като смисълът на употребените думи следва да съответствува на общоприетото им значение. Необходимостта от тълкуването на договора с оглед търсене на действителната обща воля на страните, явили се и пред нотариуса за удостоверяване на подписите си, възниква от позоваването на ответника на уговорката по чл. 6 от договора, с оглед твърдението му, че кредиторът е поел задължение да му предаде сумата, но не я е предал, тъй като за това не са налице доказателства. Съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. Така, съдържанието на клаузата на чл. 6 не може да се възприеме отделно от останалите уговорки – чл. 1, в който е посочено, че кредиторът предоставя на длъжника в заем сумата 34 000 лв. срещу задължението му да върне тази сума при останалите условия на този договор. А те са уговорките в чл. 3, чл. 4, чл. 5 и уговорения срок на договора – две години от датата на подписването му. Неизпълнението на поетото от длъжника задължение да учреди ипотека в полза на заемодателя върху своето имущество -бензиноколонка, в никакъв случай не е в подрепа на извода, че сумата не е предадена, тъй като обратното е изразено от страните в чл. 1 на договора. В тази връзка, съществуването в тази клауза на „частицата „се“ /а не „ще“, както се поддържа от ответникът/, не означава в никакъв случай бъдеще време на глагола „предоставя“, тъй като целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността предполагат наличието на воля за сключването на договора, обективирана в подписването му и то пред нотариус за удостоверяване на подписите на страните, т. е. в случая за предаване на сумата. Нелогична е тезата на ответника, че се е явил да удостовери подписа си под договора при положение, че не е получил сумата. Съществуващите в договора недомислия и неясноти, като посочените вече, следва да се преодолеят с тълкуването на всички клаузи на договора във връзка едни с други и в смисъла, който произтича от целия догоовр, съгласно чл. 20 ЗЗД, при което настоящата инстанция намира, че договор за заем между страните е сключен и е породил действието си съобразно общата воля на страните. Тя не подлежи на подмяна с друга поради това, че не са налице данни длъжникът да е учредил уговорената ипотека, както неправилно е приел въззивният съд.
Ответникът не е установил, че е изпълнил задължението си по договора да върне сумата след изтичането на срока договора -28.11.2004 год., поради което и следва да бъде осъден да върне заетата сума, ведно със законната лихва от претендирания момент -предявяване на иска. Съгласно чл. 5 от договора същият се е задължил да заплаща на кредитора лихва в размер на 500 лв. месечно върху заетата сума до пълното й изплащане, каквото не е налице, поради което и с оглед претендирания от ищеца размер за период от три години преди предявяване на иска следва да заплати и сумата 17 500 лв.
С оглед на изложеното, настоящият състав приема за правилна практиката в приложеното и цитирано решение на ВКС относно съображенията, че за съдържанието и основанието на дължимата престация е меродавна волята на страните, която се разкрива чрез тълкуване, съобразно правилата, установени в чл. 20 ЗЗД. Въззивното решение противоречи на тази практика и е неправилно, поради нарушение на материалния закон – чл. 240 ЗЗД и чл. 20 ЗЗД и е необосновано, поради което и следва да се отмени изцяло и вместо това се постанови друго, с което исковете бъдат уважени. Ответникът следва да заплати на касатора и направените съдебни разноски, с изключение претендираното адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство, тъй като липсват данни договореното такова да е платено.
Водим от горното и на основание чл. 293 ГПК, настоящият състав на ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, II гражданско отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА въззивното решение № 27 от 5.02.2008 год. по гр. д. № 528/2007 год. на ВАРНЕНСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Н. С. С. от [населено място] да заплати на Ж. Д. М. от с. гр. сумата 34 000 лв. /тридесет и четири хиляди лева/, представляваща заета и невърната такава по договор между тях от 28.11.2002 год., ведно със законната лихва от 15.05.2007 год. до окончателното й изплащане, както и сумата 17 500 лв. /седемнадесет хиляди и петстотин лева/, представляваща договорена между тях лихва за периода от 1.06.2004 год. до 30.04.2007 год., както и направените по делото разноски в размер на сумата 6 120 лв. /шест хиляди сто и двадесет лева/.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.