О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
София, 11. 01. 2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.681 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 20.04.12г. по гр.д.№106/12г. на Бургаския окръжен съд е отменено решение №556/04.05.11г. и решение №2015/17.09.11г. по гр.д.№1148/08г. на Бургаския районен съд и е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу С. Ш., Р. Ш., Д. Ш., Д. Г., М. Ш., П. Ш. и Г. Ш. иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на ищеца върху имот с площ от 2458 кв.м., урегулиран в УПИ Х-247 от кв.173 по плана на [населено място], комплекс „Меден рудник”, зона „Д”, при граници: изток – УПИ VІ-348; запад -УПИ V-247; юг – [улица] и север – част от имота на ищеца, представляващ източната част на имот с идентификатор 07079.671.25 по кадастралната карта на [населено място], както и евентуалният иск за признаване собствеността на ищеца върху 2458/2850 ид.части от имот с идентификатор 07079.671.25 по кадастралната карта на [населено място]. Уважен е насрещният иск по чл.108 ЗС, с който [фирма] е осъдено да предаде на основание чл.108 ЗС на Г. Д. Ш. процесния имот с площ от 2458 кв.м.
От фактическа страна по делото е установено следното: Процесният имот представлява част от по-голям терен с площ от 29 480 кв.м., който е бил под управление на Министерство на отбраната и за който е издаден акт за частна държавна собственост №36/15.04.99г. На 30.04.1999г., със заповед на министъра на отбраната, имотът е включен в имуществото на [фирма], което е приватизирано през 2004г. Върху процесния имот попадат част от едноетажна постройка – канцелария; част от ограда; част от бетонова площадка – открито депо за инертни материали; силоз; производствена площадка и част от бетонова площадка, обслужваща транспорта. Същевременно, с решение на Бургаския районен съд от 08.07.1999г. по гр.д.№1379/97г., е отменен по реда на чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ отказът на поземлената комисия и е постановено възстановяване на собствеността върху процесния имот на ответниците, в качеството им на наследници на Г. К. Ш.. Въз основа на това решение на съда е издадено и последващо решение №10980 от 19.08.1998г. на ПК Б. за възстановяване на собствеността в реални граници. Изяснено е също, че в съседство с процесния имот се намира терен с площ от 105 650 дка, отчужден за нуждите на войската с Указ №1361/25.09.1948г. Въззивният съд е приел, че процесният имот не е бил предмет на отчуждаване с посочения указ.
При тези данни от правна страна е прието, че ищецът не е собственик на процесния имот. Решаващите мотиви на въззивния съд се свеждат до това, че имотът не е бил одържавен по някой от предвидените в закона способи, той не попада в терена, отчужден с Указ №1361/25.09.1948г.; не е бил държавна собственост към момента на включването му в капитала на [фирма], затова не е могъл да стане собственост на това дружество. Въззивният съд е цитирал практика на ВКС по чл.290 ГПК в този смисъл – решение №22/11.02.11г. по гр.д.№1339/2009г. на ВКС, ІІ ГО. Прието е също, че ищецът не е могъл да придобие спорния имот и по давност. На първо място – той не е добросъвестен владелец и не може да се позове на кратката петгодишна давност. Предвид разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, давността е могла да започне да тече най-рано от възстановяване на собствеността на ответниците – 19.08.1998г. Към датата на предявяване на установителния иск за собственост – 11.06.2008г., десетгодишният давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС не е изтекъл. Приет е за основателен насрещният иск по чл.108 ЗС. Изложени са съображения, че ищцата Г. Ш. е съсобственик на спорния имот и може да иска както ревандикация на собствената си идеална част, така и на целия имот. Ответникът владее този имот без основание, затова искът по чл.108 ЗС следва да бъде уважен. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца [фирма]. В хода на касационното производство е настъпило правоприемство, като [фирма] се е вляло в [фирма] [населено място]. На основание чл.227 ГПК делото продължава при участие на правоприемника.
В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е процесуално недопустимо, тъй като:
– съдът е уважил въззивните жалби на незаявени основания;
– произнесъл се е по просрочена допълнителна въззивна жалба на Г. Ш.,
– произнесъл се по недопустим насрещен иск, по който не е уточнено основанието, както и кой е претендираният имот.
– разгледал възражение за прекъсване на придобивната давност еднакво спрямо всички ответници, въпреки че давността е прекъсната само от Г. Ш..
Евентуално – решението било неправилно по изложените по-горе съображения, както и поради допуснати други нарушения на материалния и процесуалния закон:
– неправилен бил изводът, че [фирма] не е станало собственик на процесния имот чрез апортната вноска от държавата. По този въпрос въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, свързана с прилагането на чл.17а ЗППДОП, която била неприложима в случая, а освен това по съществените по делото въпроси обжалваното въззивно решение влизало в противоречие с цитираното от него решение на ВКС;
– неправилен бил изводът, че процесният имот не попада в терена, отчужден с Указ №1361/25.09.1948г., както и че наследодателят на ответника е притежавал имот точно там, където е възстановен от ОСЗ; – не било обсъдено приложението на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ като основание за възникване на държавна собственост, както и сочените от ищеца основания по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ; чл.11 и чл.15 ЗСПЗЗ; чл.18 ЗППДОП и §6, ал.6 ПЗР на ЗППДОП; – неправилни били изводите по евентуално въведеното основание за придобивна давност: за вида на давността; за началния момент, от който тече давностният срок, за прекъсването на давността чрез предявяване на иск за собственост от лицето, което се позовава на давност; за присъединяване на владението;
– неправилен извод за основателност на насрещния иск по чл.108 от ЗС, при положение, че решението на ОСЗ, на което се основава този иск, е нищожен административен акт, постановен в противоречие с чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ /евентуално – в противоречие с чл.18, ал.1 и 2 и §6, ал.6 и 6а ПЗР ЗППДОП /отм./ и при недоказано в съдебния процес право на собственост на наследодателя на ищцата върху спорния имот към момента на образуване на ТКЗС.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1 ГПК по следната група въпроси:
1. По допустимостта на обжалваното решение;
2. По правилността на обжалваното решение:
– за възможността въззивният съд да се отклони от основанията, посочени във въззивната жалба – чл.280, ал.1, т.1 ГПК;
– за възможността въззивният съд да се произнася по основания, заявени извън преклузивния срок по чл.259 ГПК – чл.280, ал.1, т.3 ГПК;
– във връзка с установяване собствеността на ищеца – основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и по-конкретно – противоречие на въззивното решение с решение №22/11.02.11г. по гр.д.№1339/2009г. на ВКС, ІІ ГО по въпроса: „Придобит ли е имотът от ищцовото дружество с валидна апортна вноска на държавата и бил ли е имотът собственост на държавата към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ и на апорта и на какво основание и конкретно по чл.10б, ал.1 и ал.5 от ЗСПЗЗ, съответно в решението по насрещния иск пречка ли е възстановяване на собствеността при наличие на проведени строителни дейности и мероприятия по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ независимо от наличие или липса на данни за отчуждаване на имота и за реализиране на мероприятие, свързано с важни държавни нужди”;
– по въпроса за пречките по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността – основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по-конкретно – противоречие между въззивното решение и решение №552/15.12.2010г. по гр.д.№1226/09г. на ВКС, ІІ ГО, постановено по сходен случай; а също решение №410/15.05.2000г. по гр.д.№1504/99г. на ІV ГО и др.
– по въпроса за задължението на съда да упражни при възражение косвен съдебен контрол върху решението за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ – противоречие с ТР №6/2006г. на ОСГК на ВКС и решение №88/09.03.2012г. по гр.д.№1131/11г. на ВКС, ІІ ГО;
– по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото – противоречие на въззивното решение с решение №691/02.02.2011г. по гр.д.№1620/09г. на І ГО;
– за началния момент и прекъсването на придобивната давност – противоречие с решение 631/26.09.2009г. по гр.д.№1525/2008г. на ВКС, ІІІ ГО, решение №170/11.04.12г. по гр.д.№961/11г. на ВКС, І ГО и др.
– за задължението на претендиращия собственост въз основа на реституция по ЗСПЗЗ да докаже правото на собственост върху имота към момента на образуване на ТКЗС – противоречие на въззивното решение и решение от 14.07.2004г. по гр.д.№593/2003г. на ВКС, ІV ГО и др.
Ответниците в производството Г. Д. Ш., Р. Г. Ш. и Д. К. Г. оспорват жалбата. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС.
Останалите ответници не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Не следва да се допуска касационно обжалване по въпросите, произтичащи от оплакванията за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Тези въпроси не са определящи за изхода на спора по настоящото дело. На първо място – липсва отклонение на въззивното решение от заявените във въззивните жалби основания. Решаващият извод на въззивния съд за отхвърляне на първоначалния иск за собственост се свежда до това, че държавата не е била собственик на спорния имот към момента на включването му в капитала на [фирма] и затова дружеството не е могло да придобие собствеността на имота. Този извод кореспондира с основните оплаквания в двете въззивни жалби – че спорният имот не е бил отчуждаван от държавата за нуждите на войската, че не е променял земеделския си характер, че не е предоставян за стопанисване и управление на МО и че МО не по установения ред е завладяла части от него. На следващо място – както първоначалната въззивна жалба на Г. Ш. от 27.05.2011г., така и допълнителната и жалба от 14.06.2011г. са подадени в рамките на едномесечния срок за обжалване, който тече от деня, следващ датата на получаване на съобщението за първоинстанционното решение, т.е. от 31.05.2011г. Освен това решаващите изводи на въззивния съд не са свързани с доводите по допълнителната жалба на Г. Ш.. Затова и вторият въпрос за възможността на въззивния съд да се произнася по преклудирани основания за обжалване е неотносим към настоящия спор. Неотносим към спора е и въпросът, свързан с редовността на насрещната искова молба. От данните по делото следва, че предмет на насрещния иск е същият имот, който е предмет и на първоначалния иск. И на последно място – произнасянето от въззивния съд по евентуалното основание придобивна давност би могло да бъде неправилно, но не и да доведе до недопустимост на постановеното решение.
Налице е основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за прекъсването на придобивната давност. По този въпрос въззивното решение противоречи на посоченото от жалбоподателя решение №170/11.04.12г. по гр.д.№961/11г. на ВКС, І ГО, постановено в производство по чл.290 ГПК, както и с решение №631/26.09.2009г. по гр.д.№1525/2008г. на ВКС, ІІІ ГО, решение №170/11.04.12г. по гр.д.№961/11г. на ВКС, І ГО. Това обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 20.04.12г. по гр.д.№106/12г. на Бургаския окръжен съд.
Указва на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 191,73 лв. и да представи в същия срок вносната бележка, в противен случай жалбата ще бъде върната. След представяне на доказателства за внесена държавна такса делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: