4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1216
С., 04.12.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 19 ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Мария Иванова
Илияна Папазова
разгледа докладваното от съдията Ц. Г.
дело № 4149/2013 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на двете страни по делото.
Ищците М. К. С., С. К. Д. и К. Д. К. чрез пълномощника си адв. Н. Г. Н. обжалват въззивното решение на Бургаския апелативен съд, № 2 от 13.02.2013г. по в.гр.д. № 364/2012г. в частта, с която е потвърдено решението на Ямболския окръжен съд, № 73 от 23.10.2012г. по гр.д. № 184/2011г. в частта, с която са отхвърлени исковете им.
Ответникът [фирма] [населено място] чрез пълномощника си адв. Г. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която исковете са уважени като ответното предприятие е осъдено да заплати на К. К. 30 000 лв., и на М. С. и С. Д. по 20 000 лв., съставляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им К. С. К..
Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната страна и моли да не се допусне касационно обжалване. Претендират разноските по делото.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани лица, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да уважи предявените от М. К. С., С. К. Д. и К. Д. К. против [фирма] искове за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им К. С. К., въззивният съд е приел, че ответникът отговаря поради неизпълнение на задълженията да осигури здравословни и безопасни условия на труд съгласно чл. 14 З.. Като лице, възлагащо работа на място, където се извършва трудова дейност, ответникът има качеството на работодател по смисъла на § 1 З. и не е изпълнил вменените му в това му качество задължения по чл. 16, т. 6 и 7 от същия закон. Допускането на пострадалия да извършва охрана на предприятието през нощта, без да е установено по надлежен ред каква е била оценката на предприятието за риска на работното място, без да са предприети мерките по чл. 16, т. 1 и 2 З., представлява нарушение на законови задължения за опазване на здравето и сигурността на работещите в интерес на предприятието лица и в този смисъл бездействието е противоправно. След като върху ответника тежи задължението за контрола на безопасността на труда, той носи и отговорност за причинените вреди. Задълженията на работодателя се отнасят и за лицата, на които са възложили работа по силата на гражданско правоотношение – § 1, т. 2 З., какъвто е пострадалият.
1. К. М. К. С., С. К. Д. и К. Д. К. молят да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на ППВС № 4/68г. по прилагането на чл. 52 ЗЗД. Прилагат и решение № 1018/2009г. САС.
Върховният касационен съд намира, че не е налице твърдяното противоречие с ППВС № 4/68г. В т. 11 на Постановлението е прието, че „при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди.” В. съд е съобразил дадените в посоченото Постановление указания относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Изложил е съображения относно родствената връзка на ищците с пострадалия, близостта и личните отношения на привързаност между тях, тежките душевни болки и страдания от загубата му поради насилственото му лишаване от живот, и е преценил размера на обезщетението към датата на увреждането – м. април 2006г. Различните размери на присъдени обезщетения за неимуществени вреди по отделните дела не са основание за допускане на касационно обжалване поради противоречива съдебна практика. Размерът на присъдените обезщетения е резултат от различните правнорелевантни обстоятелства във всеки конкретен случай.
По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на ищците.
2. Ответникът [фирма] моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по няколко въпроса, които могат да се обобщят в следните материалноправни въпроси: самостоятелно основание ли са разпоредбите на чл. 14, ал. 1 и 2 и чл. 16, т. 1 и 2 З. за присъждане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане и би ли могло в тези случаи да се ангажира отговорността на работодателя по чл. 49 ЗЗД; докъде се разпростира задължителната сила на влязлата в сила присъда и определя ли лимитативно кръга на виновните за настъпване на увреждането лица; може ли да се приеме, че вина за настъпване на увреждането има не само осъденият с тази присъда, но и трето лице; каква би била в този случай отговорността – солидарна или съразмерна на съпричиняването; би ли могла да се ангажира отговорността на юридическо лице по реда на чл. 49 ЗЗД при положение, че непозволеното увреждане е причинено в резултат на престъпление за което има влязла в сила присъда и виновното осъдено лице не е лице, на което ответникът е възложил работа. Поставя и процесуалноправните въпроси допустимо ли е въззивният съд да се произнася въз основа на обстоятелства, които се сочат за първи път пред него и не са били част от доклада по делото; следва ли съдът да спре производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК при положение, че в мотивите си прием наличието на виновно поведение у лица от състава на предприятието. Прилага ППВС № 7/58г., ППВС № 7/59г., ППВС № 17/63г., ППВС № 9/66г.
ВКС намира, че по първия от поставените въпроси по прилагането на разпоредбите на чл. 14, ал. 1 и 2 и чл. 16, т. 1 и 2 З., въззивното решение е съобразено със задължителната за съда съдебна практика на ВКС, изразена в решение № 274/2011г. по гр.д. № 19/2011г. ІІІ г.о. ВКС. С него е прието, че „когато възложената по договор за изработка работа е цялостно организирана и ръководена от възложителя, така че липсва самостоятелност на изпълнителя при извършването й, за настъпилите за изпълнителя вреди отговаря възложителят, ако се установи неизпълнение на задълженията му по осигуряване на безопасни условия на труд. Отговорността на възложителя е деликтна – той отговаря за противоправните действия и бездействия, изразяващи се в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата / ППВС №9/66 г./. Отговорността на възложителя, когато е лице, притежаващо предприятие или място, където се осъществява трудова дейност произтича от задължението му да осигури там здравословни и безопасни условия на труд- чл 2 и чл. 14 от ЗЗБУТ.”
Не се констатира твърдяното противоречие със задължителна съдебна практика и по останалите въпроси. Следва да се разграничава отговорността за вреди от непозволено увреждане от отговорността при извършено престъпление. И в двата случая гражданската отговорност е на основание деликт, но не всяко съпричиняване на вредата осъществява съставът на престъпление. Въпросът каква би била в този случай отговорността – солидарна или съразмерна на съпричиняването, не е от значение за решаване на делото, тъй като не е включен в предмет му и въззивният съд не се е произнесъл по този въпрос.
П. въпрос „допустимо ли е въззивният съд да се произнася въз основа на обстоятелства, които се сочат за първи път пред него и не са били част от доклада по делото” не кореспондира с данните по делото. В съдебно заседание на 27.09.2012г. Ямболският окръжен съд е допълнил доклада в частта за приетото правно основание на предявените претенции, а именно чл. 49 ЗЗД във вр. чл. 2, чл. 8 и чл. 14 З., предвид твърденията на ищците, че ответникът не е изпълнил задълженията си да осигури здравословни и безопасни условия на труд. По въпроса за прилагането в този случай на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК следва да се има предвид дадения по-горе отговор във връзка с разграничението между престъпление и съпричиняване на увреждането чрез действия, които не съставлява престъпление, но осъществяват фактическия състав на деликт.
По изложените съображения ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на ответника. Предвид изхода на делото страните не си дължат разноски.
Водим от горното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд, № 2 от 13.02.2013г. по в.гр.д. № 364/2012г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: