10
Р Е Ш Е Н И Е
№ 134
гр. София, 27.07.2015 г.
В И М Е ТО НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи май , две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
при участието на секретаря Р.И. .
изслуша докладваното от съдията Емил Томов гр. дело № 6161/2015 година.
Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Разглежда се касационна жалба на Н. С. К. , представляван от настойника си К. К. с пълномощник адв. Д. Д. от САК срещу решение №615 от 02.04.2014г по в. гр.дело № 4530/2013г. на Софийски апелативен съд в частта , с което е изменен диспозитива на решение №5396 от 15.07.2013г по гр.д № 4541/2008г на Софийски градски съд , в частта с която е уважен иска на касатора по чл. 108 ЗС. Въззивният съд е признал на ответника право на задържане като добросъвестен владелец и е постановил условието ,на основание чл. 243 ал.1 предл. второ ГПК (отм) ,във връзка с чл. 72 ЗС ищецът да заплати на ответника Т. П. М. сумата 62 000 лева , представлявата увеличената стойност на имота в следствие на извършени през 2008г подобрения .В останалата част , с която е потвърдено уважаването на иска по 29 ЗЗД за унищожаемост на прехвърлителната сделка , решението е влязло в сила .
В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост , процесуални нарушения, незаконосъобразност и необоснованост на решението в обжалваната част . Съдът неправилно е приел ,че ответникът е добросъвестен владелец ,тъй като възражението му за право на задържане е нередовно предявено .Този ответник не се е позовавал на чл. 72 ал.1 ЗС и факти в тази връзка , а на основанието по чл. 91 ЗЗД и съдът се е произнесъл недопустимо, приемайки че ответникът се позовава на своята добросъвествестност. Нарушил е процесуални правила като е възложил на ищеца да доказва, че липсват предпоставки за признаване права на добросъвествен владелец ,при положение че ответникът не е твърдял това . Ответникът е следвало да докаже фактите , от които черпи своята добросъвестност ,но съдът неправилно е възложило доказателствена тежест на ищеца . Не е вярно ,че ответникът е правил подобренията без да е знаел за висящия процес по установяване порока на сделката. Исковата молба е била вписана на 12.11.2007г ,ответникът е бил призован с публикация в Държавен вестник от 29.04.2008г, по дело, присъеденено към настоящето , а подобрания се претендират като извършени в периода на висящото дело.Всички тези обстоятелства са част от извършени процесуални действия и дори не подлежат на самостоятелно доказване от страните, а е трябвало да бъдат съобразени, тъй като оборват категорично тезата за добросъвестност. Оповестителното действие на вписването на исковата молба означава знание за фактите, свързани с добросъвестността.Освен това ,част от подобренията са луксозни , поради което стойността им следва евентуално да се намали.
Ответникът по жалбата Т. П. М. е заявил становище.Счита решението за правилно в обжалваната от ищеца част.В защита изтъква ,че оповестителното действие на вписването в неговия обем и последици не се отнася до него, а до третите лица. Няма логика ответникът,като приобретател,да извършва проверката която трети лица извършват при интерес към конкретен имот.До получаването на призовка по делото , ответникът не би могъл да знае обстоятелства, които да изключат добросъвестността му . Правилно е прието ,че по време на извършване на подобренията ответникът не е знаел за обсотятелството ,че сключеният договор се оспорва и че има основание за унищожаемост,ищецът следва да докаже надлежно уведомяване на ответника за претенциите си. Правилно е позоваване на ППВС №5/1974г в смисъл ,че при унищожаване на придобивното основание подобрителят следва да бъде обезщетен като добросъвестен владелец , щом не е знаел за факта , довел до унищожаемост и няма вина за това .
С определение №230 от 05.03.2015г на ВКС , ІІІ г.о жалбата е допусната до разглеждане по въпроса за доказателствената тежест по възражението за подобрения в различните хипотези , с оглед качеството на извършилото ги лице , носи ли ищецът тежест на доказване за обстоятелството ,че ответникът е знаел за наличието на основание за нищожност/унищожаемост при положение, че исковата молба е вписана и за оповестителното действие на вписването като обективен критерии за знание у всички трети лица за наличие на спор по отношение на имота и за значението на това обстоятелство с оглед правата по чл. 72 ЗС на добросъвестния владелец ,извършил подобрения.
По изведения въпрос , обусловил допускане на касационната жалба до разглеждане , Върховен касационен съд ІІІ г.о приема следното :
Въпросът за доказателствената тежест спрямо фактите, с които законът свързва правата и възможностите за защита на по чл. 72 – 74 ЗС, следва да се отграничава от въпроса за доказателствената тежест по отношение на фактите , с които законът свързва загубването на владението и превръщането на владелеца в държател,бил той добросъвестен , или обикновен. Разликата между добросъвестното и обикновено владение е дефинирана в чл.70 ал.1 ЗС с оглед правното основание и неговата юридическа годност да породи собственост, наред с отрицателното условие владелецът да не знае – към определен момент , по арг. от чл. 70 ал.1, изр.последно, ЗС, две изрично посочени обстоятелства,към които предпоставки по законодателен, или по тълкувателен път са приравнени и други случаи. Оборимата презумпция на чл. 70 ал.2 ЗС се отнася до отрицателното условие за знание. Разликата между владелец и държател е дефинирана в чл. 68 ЗС с оглед субективното намерение , което не означава игнориране на основанието за получаване на владението, нито основанието за изгубването му , а тъкмо обратното.Тъй като в чл. 69 ЗС също има оборима презумпция, намерението за своене се опровергава с основанието , ако то изключва това намерение по юридически признак , посредством извод , че вещта се „държи за друг”. Затова срещу онзи който твърди, че държи вещта като владелец ,се провежда насрещно доказване на основанието за държане. При уредбата на владението (р.VІІ, ЗС)законът е упоменал изрично две от тези основания : едното в чл.70, ал.3 ЗС, за да даде на държателя част от правата на владелеца , а другото – за да го предупреди ,че не разполага с неговите правни възможности и средства за защита след предявяването на иска за връщане на вещта (чл.71 , изр. последно, ЗС), тъй като вече не е владелец . Право на задържане може да упражни само владелец ,извършил подобрения докато е бил такъв .
Оспорване на владението без реализиране , или изтъкване на основание, което го изключва, не води до прекъсването му и загубване на качеството. Искът по 108 ЗС за връщане на вещта обаче виначи има това действие , при условие че самият иск се проведе успешно. Процесуалният факт съдът следва да съобрази и с оглед материалноправните му последици . Разликата в материалните права на държател и владелец рефлектира върху процесуалните средства за защита. За разлика от владелеца , държателят няма право под формата на възражение, без насрешен иск, да претиндира продобрения ,тъй като няма право на задържане. Щом е бил владелец, добросъвестенният по смисъла на чл. 72 ал.1 ЗС, или приравненият на него, може да използва свързаните с този вид владение правни средства за защита , независимо че към момента на упражняването им чрез възражение вече е ответник по иска (чл. 108 ЗС).Пределният момент, формиращ фактическия състав на правото на задържане за извършени в течение на времето подобрения, е иска на собственика по чл. 108 ЗС, но за прекъсне едно владение , изявлението на собственика следва да стане, или да се счита известно на владелеца. При три възможни разрешения на въпроса за узнаването от владелеца , че е ответник по този иск и ако изводът следва да се базира само на извършените в тази насока процесуални действия по подаване на искова молба, следва да се отхвърли разрешението , обвързващо отговора на въпроса с датата на постъпване на иска в съда , независимо че това е моментът , от който насетне държателят ще дължи добивите от вещта .Законът не изисква от страните предварителна размяна на становища , или други действия по преодоляване на правния спор, като условие на исковия процес. Вписването на исковата молба има оповестително действие , но ответникът не следва да бъде приравняван на третите лица, за които оповестяването се отнася и чиито интереси брани . В положението на владелец с права по чл. 72, ал.1 ЗС евентуалният ответник по иска няма причина да извършва справки относно вписването на актове, засягащи правното му основание по смисъла на същата норма ,т.е основанието на което владее ,тъй като същият не знае за неговия порок .Изтъкнатото в реш. №312 от14.02.2011г по гр.д №829/2009 ІІ г.о като практика на ВКС по чл. 290 ГПК следва да се възприема като разрешение за специфичен случай при вписан иск по чл.7 ЗВСОНИ , т.е като разрешение ,обусловено от естеството на реституционна претенция с въведено по законодателен път основание и околкото релевантните за реституция по този ред обстоятелства са известни на ответника. В общия случай следва да се възприеме разрешението, което свързва загубването на качеството с конкретното узнаване за предявената относно вещта претенция, най- често при връчването на съдебните книжа , налагане на обезпечителна мярка , или узнаване за заведеното дело и неговия предмет по друг начин. При ликвидацията на облигационни отношения, породени от извършен ремонт в чужд имот, е необходимо да се изясни преди всичко в какво качество подобрителят го е извършил. Съдът следва да мотивира изводите си по този въпрос, като съобрази изискванията на чл.188 ГПК (отм),чл. 235 ал.2 ГПК .
Обратно разрешение е дал въззивния съд , като е основал решението си единствено на липсата на пълно и главно доказване от страна на ищеца относно факти , които са от значение за квалификацията на определено владение като добросъвестно или обикновено , без да бъде обсъдено и изяснено кога владението е било прекъснато . Частна хипотеза на случая за който е даден отговор на правен въпрос по-горе е призоваването на ответника чрез публикация в Държавен вестник по чл. 50 ал.2 ГПК(отм). Не може да се допусне извършилият подобренията да черпи права по чл. 72 ал.1 ЗС ако е извършил подобрения в чужд имот ,докато не може да бъде открит от правосъдието. Ако призоваването чрез официална публикация е факт преди подобренията на бъдат извършени, тя необоримо предполага узнаването на изявлението на собственика, с което владението е прекъснато, независимо от характера на самота владение – добросъвестно или обикновено. Необходимо е обаче за всеки отделен случай да се прецени съдържанието на обявлението , както и всички обстоятелства , които са от значение за узнаването . По делото има данни ,че след сделката ответникът е въведен във владение на имота по реда на принудителното изпълнение още през 2007г. ,изразено е и становището му ,че е знаел за претенциите от страна на попечителя на ищеца – неговия брат К. К., но тези претенции е считал и продължава да счита за недопустими и без правни последици , доколкото самият продавач, тогава под ограничено запрещение , не е изразил съгласие за завеждане на исковете към момента на предявяването им. Този довод , както и настъпилите в хода на делото процесуални факти е следвало да бъдат обсъдени , за да се отговори на въпроса дали подобренията са извършени докато ответникът е бил владелец , а не само дали упражняваното от последния владение следва да се приравни на указаното в чл. 72 ал.1 ЗС, съгласно указанията по т.11 от ППВС №6 от 27.12.1974г. Въззивният съд е обсъдил само процесуалните последици, които допълнителното подписване на исковата молба от поставения под ограничено запрещение ищец проявява по отношение на нейната редовност към датата 18.07.2007г., като същевременно е констатирал ,че исковите претенции по двете дела са насочени към установяване на едни и същи обстоятелства , изследване на едни и същи въпроси .Това обаче е налагало настъпили в хода на процеса обстоятелства да бъдат взети предвид ,тъй като са от значение за спорното право (чл. 188 ал.3 ГПК,отм).
Касационната жалба е основателна,по оплакването за допуснати процесуални нарушения . Иначе , решението на въззивния съд е допустимо. По делото е установено ,че с нот. акт № 199 т.V, по н.д № 933 от 11.07.2007г между страните Н. С. К., като продавач и Т. П. М. като купувач , по данъчна оценка е сключен унищожаем договор за покупко-продажба на апартамент в [населено място], тъй като с решение от 19.10.2001г по гр.д №223/2001г на СГС продавачът К. е бил поставен под ограничено запрещение , при назначен попечител К. К. Освен недееспособен , според приетите по делото експертни заключения , продавачът е бил с нарушени базистни психични годности и не е могъл да разбира и ръководи действията си , поради болестното си състояние.С реш. от 18.03.2008г на СГС ищецът вече е поставен под пълно запрещение, настойник е К. К.. Съгласие за сделката попечителят не е давал.Последният е сигнализирал органите на МВР и Прокуратурата,че от 09.07.2007г поставеният под запрещение е в неизвестност ,по случая е образувана пр.35872/2007г на СРП.Първоначално исковата молба с предмет сделката да се обяви за нищожна и „собствеността да бъде върната” е заведена на 18.07.2007г и съответно вписана , по нея е образувано гр.д № 16155/23007г на СГС 46 състав. Ответникът Т. П. М. не е бил открит за връчване на съдебните книжа на удостоверените адреси за призоваване , поради което е призован чрез публикация в неофициалния раздел на Държавен вестник , бр. 43/2008г. В обявлението е посочено , че предметът на делото е „облигационен иск” .Назначеният по реда на чл. 50 ал.2 ГПК (отм) представител е направил възражение във връзка с родовата подсъдност на спора и след изпращане на делото на съответния съд , е образувано гр.д № 4541/2008г на СГС ,по което за съвместно разглеждане е присъединено гр.д № 4481/2007г на СГС, образувано по втората искова молба , постъпила в съда на 14.11.2007г и също вписана (т.VІ №108/05.12.2007г на Служба вписвания , СРС ) С тази приета за съвместно разглеждане искова молба е предявен иска за унищожаемост по чл. 27 ал.1 ЗЗД , заедно с иск за собственост, с искане ответникът да предаде владението (чл.108 ЗС). Като ответник по образуваното гр.д №4481/2007г на СГС ,Т. П. М. е депозирал молба от 04.02.2009г за отлагането му на основание чл. 107 ал.2 ГПК , в която за първи път е изложил обстоятелството, че е узнал за заведеното дело след инцидентна справка в службата по вписванията , без да сочи кога е станало това.С молба от 12.05.2009г назначеният представител на ответника е направил възражения и доказателствени искания , приети от първоинстанционния съд ( определение от 16.04.2010г) като възражения за „право на задържане по чл.90 , 91 ЗЗД”, както са били квалифицирани в тази молба. След обединяването на делата е постъпила молба от ответника с доказателства и уточнение на възражението за извършени подобрения ,с прилагане на доказателства за тях – договори за възложени СМР , ангажирани са и доказателства за установяване на стойността им. Приложените писмени доказателства и свидетелски показания , като и заключенията на вещите лица по приета единична и разширена съдебно-техническа експертиза сочат на извод, че подобренията в имота са извършени в периода пролет – есен на 2008г и същите са увеличили стойността на имота. В защитата си по същество ответникът се е позовал на добросъвестността на владението си и правото да задържи имота , до заплащане на увеличена в следствие на подобренията негова стойност от 62 000 лева .
В обжалваното решение е дадена съответната квалификация на изтъкнатите от ответника обстоятелства – като упражнено право на задържане по чл. 72 ЗС , чието признаване е поискано до заплащане на увеличената стойност на имота в следствие на изрично посочени подобрения , включително като стойност , въпреки правните доводи във връзка с чл.91 ал.1 ЗЗД , която норма не намира приложение при подобрения в чужд имот. Разяснено е в реш.№ 359 от 2010г гр.д № 1205/2009 ІІ г.о на ВКС по реда на чл. 290 ГПК ,че правната квалификация се разбира не само като посочена приложима правна норма , към нея се отнася и твърдяното правно качество на упражнилия възражението, Въззивният съд правилно е съобразил , че възражението на ответника следва да бъде разгледано по същество като право на задържане съгласно чл. 72 ал.1 ЗС, но за да достигне до законосъобразни изводи относно субективното право , следвало е да изпълни задълженията си по чл. 188 ГПК (отм) , като отдели спорно от безспорно и съобрази кръга релевантни за изхода на спора обстоятелства .
Обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл. 196 и сл. ГПК(отм) и допуснатите при разглеждане на делото съществени процсуални нарушения обуславят връщането на делото за ново разглеждане от въззивния съд в частта , в която е допуснато касационно обжалване . Тъй като искът за ревандикация е основателен , от значение е моментът на предявяване на претенцията за връщане на имота, чието значение ще се прояви по отношение на владелеца независимо от това дали искът по чл. 108 ЗС е предявен в обективно съединение с иск за унищожаване на придобивното основание на ответника като засегната от порок сделка, за който порок последният не е знаел и няма вина. Ако е узнал за претенцията на собственика, но въпреки това извършва подобренията, ответникът не може да разчита ,че на задължението за връщане на вещта ще противопостави възражението за задържане и ако съдът му даде защитата , която претендира по този ред , това ще е в разрез с целите на закона при ликвидацията на облигационните отношения при направени в чужд имот подобрения ,както и с водещите принципи при защитата на правото на собственост.Също така при предявен иск за ревандикация не е необходимо ищецът да доказва друга форма на противопоставяне в имота да не се извършват подобрения от посочения с иска негов владелец ,но докато този иск все още не е предявен ,това е в негова тежест, ако е знаел за извършването на подобренията .
Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІг.о.
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение №615 от 02.04.2014г по в. гр.дело № 4530/2013г. на Софийски апелативен съд в частта , с която след изменение на диспозитива на решение №5396 от 15.07.2013г по гр.д № 4541/2008г на Софийски градски съд е постановено осъждане на Т. П. М. на основание чл. 108 ЗС да предаде на Н. С. К.,представляван от настойника си К. К. владението на недвижим имот при условие ,че на основание чл. 243 ал.1 предл. второ ГПК (отм) ,във връзка с чл. 72 ЗС Н. С. К. заплати на Т. П. М. сумата 62 000 лева , представляваща увеличената стойност на имота вследствие на извършени през 2008г подобрения .
Връща делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд , в тази част .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: