Решение №174 от 42430 по нак. дело №1087/1087 на 1-во нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

Р Е Ш Е Н И Е
№ 174
София,01.03.2016 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА

НИКОЛАЙ МАРКОВ

при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т.д. № 2513/2014 г.

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Диагностично-консултативен център І П.” Е., [населено място] срещу решение № 378 от 27.01.2014 г. по т. д. № 1710/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Пернишки окръжен съд решение № 10 от 15.02.2013 г. по т. д. № 691/2012 г., са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за сумата 53 423.60 лв. – обезщетение за ползване на конкретно посочени обекти в сградата на [улица], [населено място], заедно с оборудването, апаратурата и инструментариума, след прекратяването на сключения за тях договор за наем от 01.01.2008г., за периода от 01.03.2009 г. до 30.04.2010 г., и иск с правно основание чл. 86, ал. 1ЗЗД за сумата 8 205.82 лв. – законна лихва върху обезщетението за периода от 28.01.2011 г. до датата на исковата молба 31.07.2012 г.
Касаторът поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното решение поради неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав за недоказаност размера на претендираното обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, като развива подробни съображения в подкрепа на тезата, че доколкото се касае за сключен между страните договор по реда на чл. 102, ал. 4 ЗЛЗ, при определяне на обезщетението за ползването на процесните помещения след прекратяването на този договор е приложима не средната пазарна цена на наема за имоти от същия вид, а нормативно определената цена за общинско имущество по реда на Закона за общинската собственост, установена по делото от заключението на допуснатата счетоводна експертиза. Освен това, позовавайки се на задължителната съдебна практика, според която обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД не може да бъде по-малко от размера на наема, който е бил дължим от наемателя до прекратяване на наемния договор, касаторът счита, че въззивният съд е следвало да присъди поне разликата между платената за исковия период сума 3 156.40 лв. и дължимия за същия период наем 5 658 лв.
С определение № 451 от 23.07.2015 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касационно обжалване на въззивното решение е допуснато по въпроса: „Какъв е размерът на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползването на имот без правно основание след прекратен договор за наем, сключен по реда на чл. 102, ал. 4 от Закона за лечебните заведения: в размер на средната пазарна цена на наема за имоти от същия вид или в размер на цената на наема за общинско имущество, определена от съответния общински съвет по реда на Закона за общинската собственост”.
Ответникът – [фирма], [населено място] – не заявява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да постанови отхвърляне на предявените искове, макар да е приел, че в полза на ищцовото дружество „Диагностично-консултативен център І П.” Е., [населено място] е възникнало правото на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползване на собствените му помещения през исковия период от 01.03.2009 г. до 30.04.2010 г., предвид продължилото ползване на същите след прекратяването на сключения между него и ответника [фирма], [населено място] по реда на чл. 102, ал. 3 и 4 ЗЛЗ договор за наем, въззивният съд, е преценил за недоказан размерът на дължимото обезщетение. Съдебният състав не е споделил становището на ищеца, че размерът на обезщетението следва да бъде определен по пазарната стойност на наема за общински имоти от същия вид съгласно действащата към 01.01.2009 г. Тарифа та по чл. 26, чл. 26а, чл. 28 и чл. 95, ал. 1 от Наредба за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, за базисните цени на 1 кв. м. наемна площ-общинска собственост в зависимост от дейността и местоположението, приета от Общински съвет П., в какъвто смисъл е била поставена и задачата на допуснатата в първоинстанционното производство експертиза. Неприложимостта на тези цени към определяне на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД след прекратяване на договорите по чл. 102, ал. 3 и 4 ЗЛЗ е аргументирана с обстоятелството, че съгласно изричната норма на чл. 2, ал. 2 ЗОС помещенията, обзавеждането и апаратурата на лечебните заведения, преобразувани в търговски дружества (каквото е и ищцовото дружество) не са общинска собственост, а са собственост на самите търговски дружества, дори и ако общината е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество. С оглед на това е направен извод, че извън хипотезата на чл. 102, ал. 3 и 4 ЗЛЗ, посочените обекти се отдават под наем при условията на свободно договаряне, от което следва, че и обезщетението за ползването им трябва да бъде определено по средни пазарни наемни цени за имоти от същия вид. Тъй като, обаче, ищецът не е доказал средната пазарна стойност на наема за процесния период, респ. не е доказал доколко тя надвишава размера на месечната наемна цена по прекратения договор за наем от 01.01.2008 г., която той е продължил да получава през този период , съдът е приел претенцията по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, а съответно и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за недоказана. Софийски апелативен съд е счел, че не следва служебно да назначава експертиза за установяване размера на средния пазарен наем, тъй като в случая не се касае само до определяне размера на вредата, а би се стигнало до замяна на претендирания от ищеца вид на пропуснатите ползи (наемната цена за общински имоти) със средната пазарна наемна цена за имоти от същия вид, което е недопустимо с оглед диспозитивното начало на процеса.
Решението е правилно.
Приетият за релевантен за изхода на правния спор въпрос е получил отговор в постановеното по реда на чл. 290 ГПК след допускане на касационното обжалване решение № 220 от 15.02.2016 г. по т. д. № 2334/2014 г. на ВКС, І т. о., съгласно което: При ползване на имот от наемателя след прекратяване на договор за наем, сключен по реда на чл. 102, ал. 3 и ал .4 ЗЛЗ, обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД следва да се определи в размер на пропусната полза, изчислена на базата на средния пазарен наем за вещ от същия вид за съответния район и период, ако същият надвишава по размер сумата на уговорената по договора наемна цена, и обезщетението е претендирано за вредите над наемната цена, дължима по договора. Това правно разрешение е мотивирано със съображения, че с прекратяване на наемното правоотношение, възникнало по реда на чл. 102, ал. 4 ЗЛЗ, създадените със специалния закон преференции относно лицата, на които се предоставят помещения за извънболнична помощ, относно срока на договора, наемната цена и забраната за едностранно прекратяване на договора от лечебните заведения отпадат, като в случай на ползване на наетата вещ след изтичане на срока на договора от страна на наемателя при противопоставяне от наемодателя обезщетението следва да се определи по правилото на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, т. е. на база средния пазарен наем на имота, предмет на прекратения договор, но не по-малко от уговорения наем. Като допълнителен аргумент в подкрепа на становището, че обезщетението не следва да се определя въз основа приетите от общинските съвети наредби за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, е изтъкнато обстоятелството, че предмет на наемния договор не е отдаване за временно ползване на вещ – общинска собственост, доколкото по силата на чл. 2, ал. 2 ЗОС не са общинска собственост имотите и вещите на търговските дружества и юридическите лица с нестопанска цел, дори ако общината е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество.
С оглед на така дадения отговор на значимия за делото въпрос, който се споделя от настоящия състав, обжалваното решение е правилно. Изводът на въззивния съд, че дължимото от ответника обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползване на процесните помещения следва да бъде определено по средни пазарни наемни цени за имоти от същия вид, а не по цените за наем на общинско имущество, определени от общинския съвет по реда на Закона за общинската собственост, е в пълно съответствие с материалния закон и със задължителната съдебна практика. Поради това, че ищецът не е претендирал, нито е доказал какъв е размерът на средната пазарна стойност на наема за процесния период, респ. дали тя надвишава размера на месечната наемна цена по прекратения договор за наем от 01.01.2008 г., която той е продължил да получава през този период, предявеният иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, а също и обусловеният от него акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, подлежат на отхвърляне, както правилно е преценил и въззивният съд.
Неоснователно е оплакването на касатора, че решаващият състав е трябвало да му присъди поне разликата между сумата 3 156.40 лв., платена от ответника за процесния период, и сумата на дължимия за този период наем 5 658 лв. Безспорно, съгласно посоченото по-горе решение по чл. 290 ГПК и цитираната в него друга задължителна съдебна практика на ВКС, обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД не може да бъде по-ниско от уговорения между страните наем. В случая, обаче, видно от приетото по делото заключение на счетоводната експертиза, ответникът е заплатил на ищеца пълния размер на фактурираните от него съгласно изискването на т. 9 от договора за наем суми за наем на сгради (2 812 лв. лв.) и на оборудване (344.40 лв.) за процесния период. Съобразно клаузите на договора, размерът на дължимия наем възлиза именно на тези суми, а не на твърдяната от ищеца сума 5 658 лв. Последната представлява 10 % от посочената от вещото лице пазарна стойност на наема за общински имоти от вида на процесните, а не е формирана на база уговорения от страните наем.
Поради всички изложени съображения, настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото на касатора не се дължи присъждане на разноски.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 1 ГПК
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 378 от 27.01.2014 г. по т. д. № 1710/2013 г. на Софийски апелативен съд.

Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Определение №287 от 40336 по ч.пр. дело №267/267 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О    П    Р    Е   Д   Е   Л   Е   Н   И   Е                                                                        №  287                                    София  07.06.2010 година                                                            В  ИМЕТО  НА НАРОДА              Върховният касационен съд на

Прочети »
Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest