О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 174
София, 21.03.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2248 по описа за 2016 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответницата Д. И. Г. против Решение № 1395 от 04.07.2016г. по в.т.д.№ 2476/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав. С него, след отмяна на решението по т.д.№ 2/2015г. на Врачанския ОС в частта по предявения от Г. инцидентен установителен иск и в частта за отхвърляне на предявения от [община] иск по реда на чл.422 ГПК, е постановено друго. Отхвърлен е инцидентен установителен иск против [община] с правно основание чл.26,ал.1, предл.първо ЗЗД във вр. с чл.13,ал.1 от Закона за концесиите, чл.20 от Закона за водите, чл.14,ал.7 във вр. с ал.2 от Закона за общинската собственост и пар.4,ал.1 ПЗР на Закона за сдруженията за напояване, за установяване нищожността на договор за наем № 164 от 22.01.2010г. на язовир „Крапец“ и анекс от 01.06.2011г. Признато е за установено по реда на чл.422 ГПК съществуването на вземане на [община] към ответницата за сумата 22 941.18лв. – неплатена наемна цена по същия наемен договор и анекс за периода м.декември 2012 до 30.09.2014г., ведно със законната лихва от 01.10.2014г. и обезщетение за забава – 2 042.99лв., за които е била издадена заповед а изпълнение на основание чл.417,т.2 ГПК. Решението в частта за отхвърляне на иска за разликата над 2 041.99лв. е влязло в сила.
В касационната жалба се поддържат касационните основания за неправилност по чл.281,т.3 ГПК, иска се отмяна на решението, уважаване на „предявеното правоизключващо възражение” на ищцата и отхвърляне на иска за установяване на вземания, произтичащи от недействителния наемен договор.
В изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроси, които касаторът счита за разрешени в противоречие с практиката на ВКС. 1/ Допустимо ли е отдаването под наем на имот публична общинска собственост – язовир при наличие на изрични разпоредби в специални закони Закона за водите /ЗВ/ и Закона за концесиите /ЗК/, че такива имоти се отдават за ползване единствено чрез концесии. 2/ Допустимо ли е отдаването под наем на имот публична общинска собственост – язовир при липса на решение на общинския съвет за това. Посочва се, че „практиката на ВКС е безпротиворечива, че сключването на такъв договор без произнасяне от страна на общинския съвет е нищожно.“ И по двата въпроса няма посочване на конкретен акт на ВКС. 3/ Допустимо ли е и представлява ли процесуално нарушение събиране на доказателства от въззивната инстанция, които не са свързани нито с нови или нововъзникнали обстоятелства, нито са били сочени пред първата инстанция и евентуално тя да е отказала да ги допусне. Непредставянето на доказателства в определените процесуални срокове, преклудира ли правото на страната да ги представи по-късно, вкл. и пред въззивния съд. 4/ Представлява ли процесуално нарушение излагане на правни изводи от въззивния съд в противоречие с безспорно установените факти между страните конкретно относно съдържанието на доклада. Изричното заявяване на процесуалния представител на ищеца че няма възражения по доклада, основание ли е да излага доводи в обратна насока във въззивната жалба и съдът да допуска доказателства, позовавайки се на несъществуващо процесуално нарушение, свързано с непълен доклад по делото. 5/ „Допустимо ли е въззивната инстанция да се произнася по непредявен иск, а при направено правоизключващо възражение за нищожност, да приеме направеното възражение за иск“. Твърдението е, че ответницата не е предявила инцидентен установителен иск, а само правоизключващо възражение за нищожност, и произнасяйки се с диспозитив по него, САС постановил недопустим съдебен акт. 6/ Непредставянето на доказателства, които страната е задължена да представи, основание ли е за приложение на разпоредбата на чл.161 ГПК. Без да посочва към кой от процесуалноправните въпроси са относими, касаторката се позовава на решения по гр.д.№ 2427/14 на 4г.о., т.д.№ 213/12 на 2 т.о., по гр.д.№ 4488/13 на 4 г.о., гр.д.№ 7424/13 на 3 г.о., 6193/13 на 4 г.о., 7040/14 та 3 г.о., 6387/11 на 3г.о. и на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
В писмен отговор [община] възразява срещу основателността на искането за допускане на касационното обжалване. Оспорва и твърденията в касационната жалба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е констатирала, че ищецът е предявил иска по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане, произтичащо от договор за наем на язовир „Крапец“, за което е била издадена заповед за изпълнение въз основа на извлечение от счетоводните книги на общината за неплатена наемна цена и обезщетение за забава. Посочила е, че с отговора на исковата молба ответницата е направила възражение за нищожност на договора за наем като сключен в противоречие с императивни норми на Закона за концесиите /ЗК/, Закона за водите /ЗВ/ и ЗОС и е заявила изрично искане за прогласяване нищожността му, ведно с анекса. С това е обосновала, че е предявен инцидентен установителен иск по смисъла на чл.212 ГПК. Констатирала е, че с доклада по делото окръжният съд не е дал указания на общината по чл.146, ал.1, т.5 ГПК относно разпределението на доказателствената тежест за подлежащите на доказване конкретни факти, свързани с иска за установяване нищожността на наемния договор, нито такива по ал.2 – за кои от тях не сочи доказателства. Посочила е, че не представлява указание по смисъла на чл.146,ал.1,т.5 и ал.2 ГПК задължаването на общината на основание чл.190 ГПК да представи намиращата се документация, свързана с проведения търг за отдаване на язовира под наем, без посочване на конкретни документи и тяхното значение за спора; че това не е указание за разпределяне на доказателствена тежест и за обстоятелствата, за които страната не сочи доказателства, поради което възможността за представяне на такива, поискани от въззивника – общината, не е преклудирана. По тези съображения са ценени приетите пред САС писмени доказателства, изходящи от МЗХ, съгласно които язовирът може да бъде отдаден под наем, тъй като към 2010г. и 2011г. в землището на населеното място не е регистрирано сдружение за напояване, на което той да бъде предоставен на основание Закона за сдруженията за напояване. По спорния въпрос относно действителността на договора за наем е посочено, че чл.13,ал.1 ЗК регламентира реда за предоставяне на концесии върху обекти с обществен интерес и върху имоти публична общинска собственост, какъвто е процесният язовир, но същевременно в пар.4,ал.1 ПЗР на З. е предвидено, че, ако при влизане в сила на закона няма сключени договори за концесия, наем, аренда, до предявяване на искане от страна на регистрирано сдружение за напояване за предаване на владение върху обекти, предназначени за напояване, язовирите и микроязовирите – публична общинска собственост могат да се отдават само под наем по реда на чл.12,ал.4 ЗОС след съгласуване с надзорния орган. Мотивирано е, че при наличие на изрична норма, която допуска възможността за отдаване на язовирите – публична общинска собственост под наем, отсъства твърдяната от ответницата нищожност на наемния договор като сключен в противоречие със закона. Обсъдено е, че договорът за наем и анексът са сключени в съответствие с приетата от [община] за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, която допуска отдаване под наем на имоти публична общинска собственост след провеждане на публичен търг; сключени са въз основа на решение на общинския съвет след проведена процедура по публичен търг при утвърдени със заповед на кмета на общината условия и след класиране на участниците с отделна заповед; договорът е сключен с ответницата, която е предложила най-висока наемна цена и класирана съобразно правилата на първо място. Констатирано е и че договорът е съгласуван с надзорния орган МЗХ съобразно разпоредбата на пар.4,ал.1 ПЗР на З., за което пред САС са били представени две писма от министъра и зам.министъра на земеделието от 2010г. и 2011г., според които язовирът може да бъде предоставен за ползване под наем, тъй като в землището му не е регистрирано сдружение за напояване, което да е направило искане за предоставянето му. По делото не е било спорно неизпълнението на задълженията на ответницата за плащане на наемна цена за периода, посочен в заявлението за издаване на заповедта, съотв. в исковата молба, вещото лице е потвърдило наличието на задълженията, поради което САС е мотивирал основателността на установителния иск по отношение на главницата и частично по отношение на обезщетението за забавеното плащане.
Отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо в частта за произнасяне по инцидентния установителен иск за валидността на договора за наем, поради което не е налице хипотезата, в която ВКС е длъжен служебно да допусне касационното обжалване за проверка дали въззивният акт страда от такъв порок. Разрешаването на спора относно задълженията на наемателя по наемния договор във всички случаи е предпоставено от произнасянето по валидността на наемния договор, въведено надлежно в процеса от ответницата. Твърдението за недопустимо произнасяне по иск за нищожност е формално като самата касаторка поддържа искане за уважаване на „предявеното правоизключващо възражение”. Изложеното е относимо в равна степен и по искането за допускане на обжалването по петия въпрос.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по първия въпрос произтича на първо място от общото му формулиране извън конкретните правни доводи на САС, основани на приетите за установени факти по делото, които според въззивната инстанция изпълват фактическия състав на специалната хипотеза на пар.4,ал.1 ПЗР на З.. На второ място отсъства обосноваване на допълнителна предпоставка, на която касаторът се позовава – „трайна практика” по този въпрос на ВКС. Както се посочи не е цитиран нито един акт на касационната инстанция по този проблем.
При изричен извод на САС, че договорът е анексът са сключени въз основа на решение на общинския съвет след проведена процедура по публичен търг при утвърдени със заповед на кмета на общината условия, не би могло касационното обжалване да бъде допуснато и по втория въпрос. Несъгласието на касатора с мотивите на въззивната инстанция, че по делото е установено наличието на решение на общинския съвет за сключването на договора, не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването. Същевременно и по този въпрос касаторът не представя нито едно решение, с което да обоснове наличието на предпоставката на която се позовава – т.1 на чл.280,ал.1 ГПК.
Във въззивната жалба [община] е изложила подробни аргументи за допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада и разпределението на доказателствената тежест по спора за действителността на договора за наем, обосновавайки, че по тази причина не е могла да представи и доказателства. Въззивната инстанция обстойно е мотивирала основателността на довода на въззивника за допуснати такива процесуални нарушения. В тази хипотеза и съгласно т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, тя е дължала даване на указания относно възможността за предприемане на тези процесуални действия по прилагане на относими по делото доказателства, които не са били извършени в първата инстанция поради непълнота на доклада и дадените указания. В цитираното задължително за всички съдилища ТР е посочено, че неизпълнението на процесуалните задължения по чл.146,ал.1 и ал.2 ГПК е извинителна причина по смисъла на чл.266,ал.3 ГПК за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Поради това и отсъства основание за преценка, че въззивната инстанция е процедирала в нарушение на правомощията си, очертани в тълкувателното решение. От това произтича неоснователността на искането за допускане на обжалването по поставени от касатора процесуалноправни въпроси в т.3 на изложението.
Отсъствието на възражения на страната по доклада, след предоставяне на предвидената в чл.146,ал.3, изр.първо ГПК възможност, не е идентично на „безспорно установени факти между страните”. Поради това четвъртият въпрос е некоректно поставен, тъй като дори съдебното признание на факт – чл.175 ГПК, не е обвързващо съда. Несъгласието на касатора с подробно мотивираните изводи на САС за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, които обосновават приложното поле на разпоредбата на чл.266,ал.3 ГПК, не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването.
Последният въпрос е неясен без връзка и релевантност с правните аргументи на САС, от което произтича неоснователността на искането за допускане на обжалването по него.
[община] претендира присъждане на разноски за настоящото производство, но по делото не се намират цитираните в отговора договор за правна защита и съдействие с пълномощно, списък на разноските и извлечение, на които се основава това искане. При отсъствие на доказателства за извършване на разхода, който страната претендира да й бъде възстановен, искането не може да бъде уважено.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1395 от 04.07.2016г. по в.т.д.№ 2476/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав в обжалваната от Д. И. Г. част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: