6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 19
С..23.02.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публичното съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ МАРКОВ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 418/2016 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], ул.”Т., [жилищен адрес] чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 1817 от 11.08.2015 г. по т.д. № 1471/2015 г. на Апелативен съд – С., с което е потвърдено решение от 22.03.2013 г. по т.д. № 19/2012 г. на Окръжен съд – Кюстендил за отхвърляне на предявения срещу [фирма] осъдителен иск за сумата 40 000 евро, ведно със законната лихва от 14.09.2011 г. – по запис на заповед от 09.09.2009 г.
С определение № 765 от 17.10.2016 г. настоящият съдебен състав на ВКС е допуснал касационно обжалване на атакуваното въззивно решение поради вероятност за неговата недопустимост.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281 ГПК. Изразява се несъгласие с изводите на въззивния съд за подписване на процесния запис на заповед от лице без представителна власт по смисъла на чл.26, ал.2 ТЗ, съответно за несъобразяване разпоредбите на ЗЗД по отношение учредената представителна власт на В. К., в качеството му на пълномощник на [фирма]. По съображения в жалбата, поддържани в съдебно заседание от процесуалния пълномощник на дружеството касатор, се иска отмяна на атакуваното решение и постановяване на решение по същество, с което да се уважи иска, или връщане на делото за ново въззивно разглеждане, с даване на конкретни указания към новия въззивен състав.
Ответникът по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, счита въззивното решение за правилно, по съображения в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Обжалваното решение е постановено по реда на чл.294 ГПК – след обезсилване на първоначалното въззивно решение № 2096 от 18.11.2013 г. по в.т.д. № 2264/2013 г. на Софийски апелативен съд и връщане на делото за произнасяне по действително предявения иск. В мотивите към постановеното касационно решение № 41 от 08.04.2015 г. по т.д. № 653/2014 г. по описа на ІІ т.о. изрично е отразено, че след като за вземането има издадена заповед по реда на чл.417, т.9 ГПК и е редовно предявен допустим установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, то трансформирането му в осъдителен иск, основан на ценната книга, е недопустимо. За недопустимо е прието и произнасянето на първия въззивен състав по осъдителен иск, основан на каузалното правоотношение между страните.
Независимо от задължителните указания на ВКС, при повторното въззивно разглеждане на делото, съдебният състав на Апелативен съд – С., приемайки, че са налице предпоставките за изменение на вида на исковата защита – от установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК в осъдителен иск, основан на процесния запис на заповед, се е произнесъл по същество по последния иск. Допуснатото от първата инстанция изменение на иска, на основание чл.214 ГПК, е счетено за допустимо, предвид приключилото с влязъл в сила съдебен акт производство по ч.гр.д. № 3552/2011 г. на Окръжен съд- Пловдив, образувано по реда на чл.274, ал.2, във вр. с чл.419, ал.1 ГПК, с което е отхвърлена молбата на [фирма] за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 15793/2011 г. на Районен съд – Пловдив, като е обезсилен издадения изпълнителен лист.
По съществото на спора, въззивният състав на Апелативен съд – С. е приел, че записът на заповед от 09.09.2009 г. не поражда действие спрямо ответното дружество, тъй като е издаден от пълномощник извън обема на учредената му представителна власт и не е налице надлежно потвърждаване действията на пълномощника.
Съдът не е възприел становището на ищцовото дружество за приложимост на чл.301 ТЗ, предвид липсата на доказателства за узнаване, от страна на управителя на ответното дружество, за издадения запис на заповед и съответно потвърждаване на менителничното задължение. Съобразено е, че потвърждаването на каузалното правоотношение, не може да се тълкува като потвърждаване и на задължението по ценната книга.
За ирелевантни са счетени доводите на страните във връзка с действителността на вземането, основано на сключения договор за заем, с оглед възприетото изначално несъществуване на менителничното вземане.
Въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение са процесуално недопустими.
Становището на въззивния съдебен състав за допустимост на приетото в първоинстанционното производство изменение на иска – от положителен установителен иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, в осъдителен иск, основан на процесния запис на заповед, не може да бъде споделено.
Съгласно уредбата на заповедното производство, основание за издаване на заповед за изпълнение в хипотезата на чл.417 – 418 ГПК може да бъде само някой от изрично предвидените документи. При произнасяне по подадено заявление за изискуемо и безусловно притезание, произтичащо от редовен от външна страна документ по чл.417 ГПК, компетентният районен съд дължи произнасяне с разпореждане в закрито заседание. При уважаване на заявлението, заповедният съд следва да издаде заповед за изпълнение въз основа на съответния документ, да постанови незабавно изпълнение и да издаде изпълнителен лист. Макар, че се касае за отделни съдебни актове, които са инкорпорирани в разпореждането или са обективирани в самата заповед, в съдебната практика и в доктрината заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК се нарича заповед за незабавно изпълнение. Всъщност, основанието за уважаване на обективираните в заявлението до съответния заповеден съд искания за незабавно изпълнение и за издаване на изпълнителен лист е издадената, въз основа на съответния документ, невлязла в сила заповед. Заповедта за изпълнение, издадена на някое от изчерпателно изброените основания по чл.417 ГПК, подлежи на предварително изпълнение и съставлява изпълнително основание по см. на чл.404, ал.1 ГПК. Законодателят изрично е изключил от обхвата на последващ инстанционен контрол самата заповед за изпълнение, с която е уважено заявлението, освен в частта за разноските.
Съгласно изричната разпоредба на чл.419, ал.1 ГПК, на самостоятелно обжалване с частна жалба подлежи само разпореждането, с което е уважено искането за допускане на незабавно изпълнение. Предпоставка за допустимост на частната жалба е наличието на подадено от длъжника възражение срещу заповедта, което по същността си съставлява материалноправно оспорване на притезанието, предмет на заповедта за изпълнение. Законодателят е въвел изрични изисквания относно основанието на частната жалба, което е ограничено до такива, изведени от актовете по чл.417 ГПК. В този смисъл са и мотивите към Решение на Конституционния съд на Република България по к.д.№ 4/2012 г.
Последица от уважаването на частната жалба срещу разпореждането на заповедния съд, с което е допуснато незабавно изпълнение и въз основа на него е издаден изпълнителен лист, е не само отмяна на разпореждането в тази част, но и обезсилване на изпълнителния лист, без обаче да се засяга самата заповед за изпълнение. В тази хипотеза заповедта за изпълнение ще съставлява съдебно изпълнително основание след успешно проведен исков процес по положителния установителен иск, предявен по реда на чл.422, вр. с чл.415 ал.1 ГПК.
Предмет на положителния установителен иск е установяване на вземането по заповедта за изпълнение, срещу която е подадено възражение от длъжника, като законът изрично разпорежда, че искът по чл.422, ал.1 ГПК се счита за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен едномесечният срок по чл.415, ал.1 ГПК. В непротиворечивата практика на ВКС, в съответствие със задължителните указания, дадени в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че предявяването на специалния установителен иск по чл.422, вр. с чл.415 ГПК предпоставя наличие на издадена в полза на заявителя – кредитор заповед за изпълнение, която е оспорена от длъжника с материалноправно възражение по чл.414, ал.1 ГПК. Именно подаването на възражение, с което се оспорва вземането, поражда правен интерес за кредитора да предяви положителен установителен иск за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане. Касае се за изрично предвиден в закона установителен иск, поради което ищецът не дължи обосноваване на правен интерес от провеждането му. С уважаване на подадена по реда на чл.419, ал.1 ГПК частна жалба, правният интерес от предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск не отпада. Съгласно задължителната практика на ВКС такъв правен интерес няма да е налице само при обезсилване на заповедта за изпълнение с влязъл в сила съдебен акт – например, при непредставяне на доказателства в заповедното производство за предявяване на иска в рамките на предвидения по чл.415, ал.2 ГПК едномесечен преклузивен срок, или при прекратяване на исковото производство по чл.422 ГПК – т.13 от ТР № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС .
Що се отнася до разпореждането на заповедния съд за издаване на изпълнителен лист въз основа на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, то удостоверява само правото на принудително изпълнение на доказаното с изпълнителното основание /заповедта за изпълнение/ притезание.
Предвид горните съображения, настоящият състав на ВКС, приема, че отмяната на допуснато незабавно изпълнение на заповед за изпълнение и обезсилването на издадения изпълнителен лист не рефлектират върху правния интерес от провеждането на установителен иск за вземането, предмет на заповедта за изпълнение. След като към момента на подаване на исковата молба е налице изпълнително основание за вземането на кредитора – ищец, то предявяването на осъдителен иск за същото вземане, вкл. и под формата на изменение на първоначално заявения петитум, не би бил допустим.
При произнасяне по изменения петитум на исковата молба, решаващият състав на Апелативен съд – С. е приел, че след като подаденото от ищеца заявление по чл.417 ГПК е отхвърлено с въззивния съдебен акт по приложеното частно производство на Окръжен съд – Пловдив, образувано по жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение, то не е налице предпоставката за допустимост на специалния установителен иск по чл.422 ГПК. При извеждане на този извод не е съобразен предметът на ч.гр.д. № 3552/2011 г., а именно проверка за законосъобразност на разпореждането на заповедния съд, с което е първоначално е била уважена молбата на [фирма] за незабавно изпълнение на заповед от 16.09.2011 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК. Произнасянето на Окръжен съд – Пловдив по посоченото ч.гр.дело е ограничено съгласно разпоредбата на чл.419, ал.2 ГПК, като извършената преценка за редовността на ценната книга от външна страна е в обхвата именно на вменената на въззивния съд проверка. С постановеното определение е отхвърлена молбата на дружеството заявител за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу [фирма] за парично вземане от 40 000 евро, ведно с акцесорното парично вземане. Постановеното от въззивния съд определение за отхвърляне на молбата за издаване на заповед за незабавно изпълнение, не засяга обаче самата заповед, а единствено разпореденото в заповедта незабавно изпълнение. Дори и да се приеме, че е допусната непрецизност при изписване на диспозитива на постановения от Окръжен съд – Пловдив съдебен акт в производството по чл.419 ГПК, то съобразявайки изрично очертания от съда негов предмет и обхвата на извършената от този съд проверка, обективирана в мотивите към определението, не би могло да се приеме, че заповедта за изпълнение не съществува. Изразеното в последния смисъл становище в съобразителната част към атакуваното въззивно решение, е и необосновано, тъй като не са зачетени правните последици от отмяна на постановеното от заповедния съд незабавно изпълнение на заповедта по чл.417, т.9 ГПК и от последващото обезсилване/ със самостоятелен съдебен акт/ на издадения, въз основа на него, изпълнителен лист.
Предвид изложеното, въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение следва да се обезсилят като постановени по недопустим осъдителен иск. За отстраняване на констатирания порок на атакувания с касационната жалба съдебен акт и по арг. от чл.270, ал.3, изр.3 ГПК, е необходимо делото да се върне за ново разглеждане от първата инстанция, която, след корекция на предприетите процесуални действия по изменение на вида на исковата защита, да се произнесе по същество по предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 1817 от 11.08.2015 г. по т.д. № 1471/2015 г. на Апелативен съд – С. и потвърденото с него решение от 22.03.2013 г. по т.д. № 19/2012 г. на Окръжен съд – Кюстендил.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Кюстендил.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: