Решение №19 от 43319 по търг. дело №2124/2124 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

Р Е Ш Е Н И Е

№ 19

Гр. София, 07.08.2018 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

при участието на секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т.д. № 2124/2016 г. и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба Л. ГОЛФ РИЗОРТ АД с ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния пълномощник адв. М., срещу решение № 192/19.07.2016 г. на Варненския апелативен съд по в.т.д. № 295/2016 г. в частта, с която, след отмяна на решение № 166 от 11.03.2016 г. по т.д.№ 856/2015 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен искът на СЪМЪР МЕНИДЖМЪНТС БАЛЧИК – 2011 ЕООД /н/ срещу Л. ГОЛФ РИЗОРТ АД за заплащане на сумата от 2 261 360.30 лв., както и в частта за разноските, за разликата над 29 069.19 лв. до присъдените 133 923.60 лв., Л. ГОЛФ РИЗОРТ АД е осъдено да заплати на СЪМЪР МЕНИДЖМЪНТС БАЛЧИК – 2011 ЕООД /н/ сумата 2 261 360.30 лв., представляваща стойност на продадени на публична продан недвижими имоти, собственост на ищеца, находящи се в [населено място], [улица], върху които е учредена договорна ипотека с нот. акт № 52, т.VІ, рег.№ 5266, дело № 914/2007 г. на нотариус с рег.№ 314 в НК, за дълг на Л. ГОЛФ РИЗОРТ АД, в качеството му на съдлъжник по договор за кредит от 01.11.2007 год., сключен с ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД, както и ответното дружество – настоящ касатор е осъдено да заплати сумата 52 427.21 лв. – дължима държавна такса за въззивната инстанция.
Петитумът на касационната жалба е за обезсилване на въззивното решение, като недопустимо – постановено по непредявен иск, евентуално за неговата отмяна като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, за което се сочат подробни доводи; и за разрешаване на спора от касационния съд в полза на касатора. По същество се оспорват изводите на въззивния съд, че договорът за покупко-продажба, от който ищецът черпи права, е действителен, като се твърди допуснато от съда нарушение на чл.26 ал.2 ЗЗД, а в условията на евентуалност се оспорват изводите, че ищецът има регресни права срещу ответника по смисъла на чл.155 ЗЗД, вр. чл.74 ЗЗД. Твърди се, че при формирането им съдът не е извършил анализ на всички относими към спора доказателства и не е обсъдил доводите и възраженията на страните по отношение на правнорелевантните факти, което прави решението необосновано и незаконосъобразно. В публичното съдебно заседание касационната жалба се поддържа, чрез процесуален пълномощник.
Ответникът по касация – СЪМЪР МЕНИДЖМЪНТС БАЛЧИК – 2011 ЕООД /н/ [населено място], представляван от синдика – адв. Б., с писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата.
Касационно обжалване на въззивното решение в посочената по-горе част е допуснато по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните, на основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, както и по въпроса за възможността ипотекиран за чужд дълг недвижим имот да бъде продаден /прехвърлен възмездно/ срещу поето от купувача задължение да отговаря за обезпечения дълг до размера на прехвърлените му права, както би отговарял и ипотекарният гарант – продавач, на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
За да се произнесе по правилата на чл.290 ал.2 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното:
За да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, съставът на АС – [населено място] е счел за неоснователно възражението на ответното дружество – настоящ касатор, за нищожност на договора за продажба по нотариален акт № 26, том VІ, рег.№ 4261, дело № 809/2012 на нотариус с № 109 от регистъра на НК, съгласно който ищцовото дружество СЪМЪР МЕНИДЖМЪНТС БАЛЧИК – 2011 ЕООД е закупило от СОЙЪРС ДЕВЕЛОПМЪНТС ЕООД – ипотекарен гарант по договор за кредит от 01.11.2007 г., сключен с О. АД, правото на собственост върху 78.67 % ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], ведно с построените в него самостоятелни обекти в груб строеж, срещу цена, изразяваща се в поетото от купувача задължение да приеме и погаси припадащата се част за описания в акта недвижим имот от задължението на продавача по договор за инвестиционен банков кредит от 01.11.2007 г., допълнително споразумение № 2/15.05.2010 г. и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 52/2007 г. Съдът е посочил, че договорът за продажба е възмезден, като в случая са налице уговорки за съществените му елементи – имот и цена. Приел е, че между страните не е уговорено плащане на парична сума, а поемане на задължение за погасяване на задължение на продавача по друго правоотношение – по учредената от продавача ипотека върху имота. И доколкото ипотеката е реално обезпечение и с учредяването й ипотекарният длъжник приема кредиторът да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, въззивният съд е формирал извод, че е налице определяемо и оценимо в пари задължение на ипотекарния длъжник, поради което в процесния договор са налице насрещни задължения на страните – продавач и купувач. Договорът има и основание, разбирано като причина страните да се задължават. Неизпълнението на задължението на купувача – да заплати до размера на стойността на имота задължението на длъжниците по договора за инвестиционен кредит, е основание за разваляне на договора за продажба от страна на продавача, или в хипотеза за съдебно отстранение прави претенцията на купувача за връщане на цената неоснователна. Във всички случаи обаче отношенията между продавача и купувача по договора за продажба са ирелевантни за претенцията на собственика на ипотекиран имот, продаден за чужд дълг, срещу длъжника по него.
С оглед горното въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на ипотекирания имот въз основа на действителен договор и тъй като не е лично задължен по договора за кредит, на основание чл.155 ал.2 ЗЗД с извършването на публична продан върху имота, той встъпва в правата на удовлетворения кредитор до погасената част на дълга, равна на стойността на собствения му имот. Налице са както специалните, така и общите предпоставки на чл.74 ЗЗД за встъпването на ищеца в правата на кредитора срещу длъжниците по договора за кредит – неговото имущество е намаляло със стойността на собствения му имот за сметка на длъжниците, които са се обогатили неоснователно. За неоснователни, без излагане на конкретни доводи, са счетени останалите възражения на настоящия касатор, основани на вътрешните отношения между лицата, отговорни по съответния ред за погасяването на дълга към банката.
По правните въпроси, обусловили допускането на касационната проверка, настоящият съдебен състав приема следното:
Относно мотивирането на въззивното решение, въз основа на ТР № 1/4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, т.19, е формирана трайна практика на ВКС по чл.290 ГПК, касаеща задължението на въззивната инстанция да обсъди както всички доказателства по делото и то в тяхната взаимна връзка, така и всички доводи на страните от значение за правния спор, а именно решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д. № 866/12 г. на ВКС, ТК, I ТО, решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г. на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 17 от 23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І ТО, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 263 от 24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І ТО, решение № 111 от 03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 180 от 11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 136 от 06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 202 от 25.01.2018 г. по т.д. № 1826/2016 г. на ВКС, ТК, І ТО и други. Съгласно посочената постоянна практика на ВКС, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.
По втория въпрос съставът на Върховния касационен съд, ТК, второ отделение намира, че поемането от страна на приобретателя по един възмезден договор за прехвърляне правото на собственост върху ипотекиран за чужд дълг недвижим имот на задължение да изпълни задълженията на прехвърлителя – ипотекарен гарант, произтичащи от даденото обезпечение, респективно, да отговаря за обезпечения дълг до размера на прехвърлените му права, не представлява валидна насрещна престация по смисъла на закона. Поначало, третото лице, ипотекирало свой имот за чуждо задължение, не дължи нищо на кредитора. В този случай ипотеката не поражда солидарно задължение в тежест на лицето, което я е учредило. Задължението му въз основа на договора за ипотека е да търпи публичната продан върху имота. Поради това то може да се квалифицира като законово, процесуалноправно задължение, което представлява последица от самото придобиване на правото на собственост върху ипотекиран имот. Т.к. продавачът на ипотекирания за чужд дълг имот няма материалноправни задължения към кредитора, то и купувачът на такъв имот не може в рамките на сключения между тях договор валидно насрещно да се задължи да изпълни вместо праводателя си.
По съществото на касационната жалба, настоящият съдебен състав приема следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно.
Производството по делото е образувано по предявен от СЪМЪР МЕНИДЖМЪНТС БАЛЧИК – 2011 ЕООД /в несъстоятелност/ иск с правно основание чл.155 вр. чл.74 ЗЗД срещу касатора и ответниците БАРАЖ КОМПЛЕКТ О. [населено място] и СОЙЪРС ДЕВЕЛОПМЕНТС ЕООД [населено място] за солидарното им осъждане да заплатят на ищеца сумата от 3 348 090 лв., с която сума е намаляло неговото имущество до размера на погасеното задължение на БАРАЖ КОМПЛЕКТ О. /н/ – като кредитополучател, и Л. ГОЛФ РИЗОРТ АД – като съдлъжник, по Договор за инвестиционен банков кредит от 01.11.2007 г., сключен с ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД, и анекси към него, в резултат на проведено принудително изпълнение по изп.д.№ 469/2013 г върху недвижимия имот, обременен с ипотека в полза на банката, собственост на ищеца по силата на договор за покупко-продажба, сключен с ипотекарния гарант СОЙЪРС ДЕВЕЛОПМЕНТС ЕООД. Като е осъдил само ответника – настоящ касатор да заплати сумата 2 261 360.30 лв. /цена на имотите, придобити на публична продан/ на посоченото правно основание, съставът на въззивния съд не се е произнесъл по непредявен иск и не е постановил недопустимо съдебно решение.
Предвид отговорите на значимите за спора правни въпроси, обжалваното решение се преценява като неправилно, на посочените от касатора основания по чл.281 т.3 ГПК, по следните съображения:
Договорът по нот.а. № 26, т.VІ, рег.№ 4261, дело № 809/2012 г., с който ищецът е закупил от СОЙЪРС ДЕВЕЛОПМЕНТС ЕООД 78.67 % идеални части от недвижим имот, ведно с конкретни, построени в него самостоятелни обекти, срещу насрещното задължение да приеме и погаси приспадащата се част от задължението на продавача по договор за инвестиционен банков кредит от 01.11.2007 г., допълнително споразумение № 2/15.05.2010 г. с нотариална заверка и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 52, т.VІ, рег.№ 5266, дело № 914/2007 г. на нотариус О. О. с рег.№ 314 в НК и район на действие РС Балчик, не представлява покупко-продажба по смисъла на чл.182 ЗЗД, т.к. между страните не е уговорена и не е заплатена цена. Като е приел противното, съставът на въззивния съд е изградил изводите си в нарушение на материалния закон. Независимо от това, не може да се приемат доводите на касатора, че сделката е изцяло лишена от основание /кауза/, в смисъл на онази обикновено приемана и традиционно целена с конкретния договор правна последица. Според изричната норма на чл.26 ал.2 изр. последно от ЗЗД, основанието се предполага до доказване на противното, т.е. доказването на пълната му липса е в тежест на страната, която я твърди. Видно е от ясно изразената воля на страните – продавач и купувач в обсъждания договор, че те желаят настъпване на правните последици по прехвърлянето на правото на собственост при условията, за които са се споразумели, независимо, дали уговорката им удовлетворява изискването на закона за цена или не, респективно дали сделката ще се квалифицира като възмездна или безвъзмездна /което би било възможно включително по правилата на чл.26 ал.4 ЗЗД/. По тези причини подлежат на разглеждане и останалите възражения на касатора против основателността на предявения иск.
Суброгационният иск е изключително зависим от вътрешните отношения между третото лице, удовлетворило кредитора, и длъжника, определящи дали и в какъв обем третото лице притежава регресни права. Като не е обсъдил всички относими към предмета на спора, с оглед възраженията на ответника, доказателства по делото за липсата на такива права, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, което, доколкото не изисква извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да бъде отстранено от касационния съд.
В случая лицето – последващ приобретател на имота и настоящ ищец – СЪМЪР МЕНИДЖМЪНТС БАЛЧИК – 2011 ЕООД /н/, е частен правоприемник на третото по отношение на договора за кредит лице, обезпечило задълженията по него с учредяване на ипотека върху същия имот – СОЙЪРС ДЕВЕЛОПМЕНТС ЕООД. С нот. акт № 54, т.VІ, рег.№ 5574, дело № 916/2007 г. на нотариус С. И. с рег.№ 314 в НК и район на действие – РС Балчик, първоначалният кредитополучател по договора за кредит от 01.11.2007 г. /заменен впоследствие от БАРАЖ КОМПЛЕКТ О./, в качеството му на длъжник, третото лице – ипотекарен гарант по договора за кредит – СОЙЪРС ДЕВЕЛОПМЕНТС ЕООД – в качеството му отново на ипотекарен гарант и Л. ГОЛФ РИЗОРТ АД /с предишно наименование К. ГОЛФ Х. КЛУБ АД/ – в качеството му на кредитор, са сключили договор, с който са регламентирали вътрешните си отношения по повод сключения с ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД договор за инвестиционен банков кредит от 01.11.2007 г. Тези страни са постигнали споразумение, че ако Л. ГОЛФ РИЗОРТ АД в качеството си на съдлъжник претърпи принудително изпълнение върху свое имущество по повод неизпълнението на кредитополучателя – главен длъжник по договора за кредит, то за него ще възникне вземане в размер на така погасеното задължение на кредитополучателя, което се обезпечава, чрез учредяване на договорна ипотека от страна на ипотекарния гарант – СОЙЪРС ДЕВЕЛОПМЕНТС ЕООД върху същия поземлен имот и самостоятелни обекти, части от които са прехвърлени на ищеца по силата на договора по нот.а.№ 26/2012 г. Или волята на страните е била, във вътрешните отношения между задължените по договора за кредит лица, Л. ГОЛФ РИЗОРТ АД да не носи отговорност за дълга към банката, респективно – главният длъжник е поел задължение да го обезщети при евентуално проведено против него изпълнение по договора за кредит. Това вземане на касатора срещу кредитополучателя е обезпечено реално от праводателя на ищеца, който отново е трето лице по отношение на обезпечения дълг, чрез ипотекиране в полза на касатора на прехвърления впоследствие на ищеца имот. Според горните вътрешни отношения, Л. ГОЛФ РИЗОРТ АД няма материалноправното качество на длъжник. Освен това по делото има данни, че отговорността му по договора за кредит спрямо банката е била реализирана принудително. Следователно, в отношенията с кредитополучателя и ипотекарния гарант, съобразно договора по н.а. № 54/2007 г., той вече е придобил качеството на кредитор. Доколкото ищецът като частен правоприемник се явява обвързан от постигнатата договореност във формата на нотариален акт между ипотекарния гарант, длъжника и съдлъжника по договора за кредит, се налага изводът, че той няма вземане срещу касатора на основание чл.155 ал.2 ЗЗД.
По изложените съображения, касационната жалба се преценява като основателна и следва да бъде уважена. Решението в обжалваната му част следва да бъде отменено и на основание чл.293 ал.2 ГПК да се постанови друго по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 192/19.07.2016 г. на Варненския апелативен съд по в.т.д. № 295/2016 г. в частта, с която, след отмяна на решение № 166 от 11.03.2016 г. по т.д.№ 856/2015 г. на Варненския окръжен съд в частта за отхвърляне на иска на СЪМЪР МЕНИДЖМЪНТС БАЛЧИК – 2011 ЕООД /н/ срещу Л. ГОЛФ РИЗОРТ АД за заплащане на сумата от 2 261 360.30 лв., както и в частта за разноските, за разликата над 29 069.19 лв. до присъдените 133 923.60 лв., Л. ГОЛФ РИЗОРТ АД е осъдено да заплати на СЪМЪР МЕНИДЖМЪНТС БАЛЧИК – 2011 ЕООД /н/ сумата 2 261 360.30 лв., представляваща стойността на продадени на публична продан недвижими имоти, собственост на ищеца, находящи се в [населено място], [улица], върху които е учредена договорна ипотека с нот. акт № 52, т.VІ, рег.№ 5266, дело № 914/2007 г. на нотариус с рег.№ 314 в НК, за дълг на Л. ГОЛФ РИЗОРТ АД, в качеството му на съдлъжник по договор за кредит от 01.11.2007 год., сключен с ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД, както и с което ответното дружество е осъдено да заплати сумата 52 427.21 лв. – дължима държавна такса за въззивната инстанция, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на СЪМЪР МЕНИДЖМЪНТС БАЛЧИК – 2011 ЕООД /н/ срещу Л. ГОЛФ РИЗОРТ АД за заплащане на сумата от 2 261 360.30 лв. – стойност на продадени на публична продан недвижими имоти, собственост на ищеца, върху които е учредена договорна ипотека с нот. акт № 52, т.VІ, рег.№ 5266, дело № 914/2007 г. на нотариус с рег.№ 314 в НК, за дълг на Л. ГОЛФ РИЗОРТ АД, в качеството му на съдлъжник по договор за кредит от 01.11.2007 год., сключен с ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД.
ОСЪЖДА СЪМЪР МЕНИДЖМЪНТС БАЛЧИК – 2011 ЕООД /н/ да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт, по сметката на ВКС дължимите държавни такси за първата и въззивната инстанция, в размер общо на 135 681.62 лв.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар