Решение №197 от 24.11.2015 по гр. дело №7210/7210 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

Р Е Ш Е Н И Е
№ 197
София, 24.11.2015 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
с участието на секретаря Анжела Богданова, разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 7210/2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от С. Ч. Ч. чрез пълномощника адв.М. П. и по касационна жалба от Военно формирование 32 890-Б.,чрез процесуален представител главен юрисконсулт А. С. срещу решение № VІ-58/ 31.07.2014 г. по гр.д.№ 687/ 2014 г. на Окръжен съд-Бургас.
С определение № 562/20.05.2015 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване по двете касационни жалби в частта ,с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът с правно основание чл.194 ал.3 ЗОВСРБ и чл.203 ал.3 ЗОВСРБ /отм./ е уважен до размер на сумата 13 931,71 лв. и в частта, с която същото е отменено относно иска с правно основание чл.86 ЗЗД за разликата над сумата 140,79 лв. до размер на сумата 7 837,30 лв. като е отхвърлен за тази разлика .
Ищецът поддържа,че възнаграждението за извънреден труд е платимо в определен срок, който е първо число на месеца,следващ месеца, през който е положен.След изтичането му задължението става изискуемо и за забавата на плащането следва да бъде заплатено обезщетение в размер на законната лихва. Моли решението да бъде отменено в обжалваната от него част и искът по чл.86 ЗЗД да бъде уважен. Претендира разноски.
Ответникът счита,че неправилно предявеният иск с правно основание чл.194 ЗОВСРБ и чл.203 ЗОВСРБ /отм./ е уважен ,като е присъдено възнаграждение за удължено служебно време в периода 01.04.2004 г.-29.12.2012 г. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че вземането на ищеца възниква от датата на прекратяване на трудовия му договор .Намира,че незаконосъобразно не е уважено възражението му за изтекла погасителна давност. Моли решението да бъде отменено в обжалваната от него част и искът да бъде отхвърлен.Претендира разноски.
По делото съдът констатира следното:
С обжалваното решение, в частите относно които е допуснато касационно обжалване, въззивният съд е отменил решение № 206/ 29.01.2014 г. по гр.д.№292/2013г. на Районен съд-Бургас в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за забавено плащане върху неплатено възнаграждение като за извънреден труд за горницата над сумата 140,79 лв. до размер на сумата 7 837,30 лв., начислено за периода от първо число на месеца, за който се е дължало възнаграждението до датата на подаване на исковата молба на 15.01.2013 г., вместо дължимото за периода от прекратяване на трудовото правоотношение до предявяване на иска, като е постановил отхвърлянето му в отменената част и е потвърдил решението в частта, с която е уважен предявеният от ищеца иск за сумата 13 931,71 лв. възнаграждение за 3 656 часа извънреден труд в периода 01.04.2004 г.-29.12.2012 г.
Въззивният съд е приел,че главният иск е с правно основание чл.194 ал.3 вр.чл.195 ал.3 ЗОВСРБ, а за част от периода-чл.203 ал.3 ЗОВСРБ /отм./ вр.чл.158 ал.2 от Правилника за кадрова военна служба /отм./,ведно с претенция за законна лихва. Приел е, че трудът, превишаващ удълженото работно време в рамките на увеличената продължителност, каквато е тази при дежурство, може да се компенсира с намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за месеца. В тежест на работодателя е да докаже,че военнослужещият е бил компенсиран с почивка. Направил е извод, че за част от обследвания период изпълняваните наряди са били компенсирани с почивки, възприемайки заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза в предложен от ищеца вариант, при който почивките, за които липсват данни кой наряд компенсират са отнесени към най-старите от тях. Намерил е,че некомпенсираните наряди възлизат на общо 3 656 часа и за тях се дължи главница в размер на сумата 13 931,71 лв. Счел е, че е неоснователно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, тъй като правото на военнослужещия да претендира обезщетение за положения от него извънреден труд се поражда едва при прекратяване на служебното правоотношение, доколкото до този момент съществува възможност за компенсирането му с почивки.Тъй като трудовото правоотношение е прекратено на 11.12.2012 г., а исковата молба е депозирана на 15.01.2013 г. е намерил,че вземането за целия претендиран период не е погасено по давност.Позовал се е на задължителна съдебна практика- решение по гр.д.№503/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК,според което давността за едно вземане не започва да тече, преди то да е възникнало. В случай на трансформация, за нововъзникналото вземане започва да тече нова давност.Правото на работника да бъде компенсиран с почивка не може да бъде упражнено едва след прекратяване на трудовия договор и тогава се трансформира във вземане за извънреден труд.То се погасява с тригодишна давност, която започва да тече от прекратяване на трудовия договор.Отразявайки в мотивите,че споделя аргументацията на ВКС, въззивният съд е приел,че давността за главницата не е изтекла.Счел е също така, че от датата на прекратяване на трудовото правоотношение вземането за обезщетение е изискуемо, от тогава се дължи и обезщетение за забава, а не от първо число на месеца,следващ този,през който е следвало да се плати обезщетението . Поради това е направил извод,че искът за обезщетение за забава е основателен само до размер на сумата 140,79 лв. за периода 11.12.2012 г.-15.01.2013 г.
Касационно обжалване е допуснато в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите:
– дали вземането на военнослужащ като за извънреден труд по чл.194 ал.3 ЗОВСРБ и чл.203 ал.3 ЗОВСРБ /отм./ възниква след полагането му за съответния месец на кадрова военна служба и дали се погасява с изтичане на давностния срок по чл.111 б.”а” ЗЗД;от кой момент възниква възможността на ищеца да търси обезщетение като за извънреден труд, следва ли работодателят да заплати обезщетение за извънреден труд в месеца следващ месеца на полагането му, поради противоречие на изводите на въззивния съд с приетото в решението по гр.д.№ 3253/2013 г.,ІV г.о.,а така също и с решение по гр.д.№503/2010 г. ,ІV г.о.
-от кой момент се дължи обезщетение за забава върху обезщетението като за извънреден труд при военнослужащите , поради противоречие на правните изводи на въззивния съд на решение по т. д. № 574/2008 г., I т. о., гр. д. № 507/2012 г., III г. о. и др.,постановени по реда на чл.290 ГПК.
По така поставените въпроси настоящият състав на ВКС ІІІ г.о. споделя цитираната задължителна съдебна практика и намира следното:
Съгласно чл. 114 ал.1 ЗЗД давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. По начало изискуемостта настъпва от възникване на задължението. Относно възнаграждението за труд давността е тригодишна, съгласно чл.111 б.”а” пр.1 ЗЗД, като с оглед вида на правоотношението-трудово или служебно, законът не предвижда различие. При полагане на труд от кадровите военнослужещи над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време ,се дължи компенсация чрез осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за съответния месец . Задължението на работодателя да осигури компенсация следователно е изискуемо от месеца следващ месеца, през който е следвало тя да бъде извършена. В случай, че работодателят не компенсира положения труд с увеличена продължителност в четиримесечен срок, съгласно нормата на чл. 136-а КТ, която поради непълнота в закона намира приложение и за служебни правоотношения, за военнослужащия възниква правото сам да определи времето на компенсацията. Това негово преобразуващо право , като свързано с положен труд, също се погасява с тригодишна давност. Само когато компенсиране не е извършено, при прекратяване на договора на военнослужащия се дължи заплащане на труда положен в удълженото работно време като извънреден, т.е. преобразуващото право да се извърши компенсация се трансформира във вземане,което възниква от прекратяването на договора. Когато е направено възражение за изтекла погасителна давност, трансформация ще настъпи само за непогасеното по давност преобразуващо право да се извърши компенсация. Притезанието за плащане в този случай е в корелация именно с него.
От изложеното следва,че задължението на работодателя да компенсира служебното време с увеличена продължителност на военнослужащия и задължението му за заплащане на обезщетение като за извънреден труд са срочни.Съгласно чл.84 ал.1 ЗЗД когато денят на изпълнение на задължението е определен длъжникът изпада в забава след изтичането му. Според чл. 250 ЗОВСРБ/ отм./ военнослужещите получават полагащите им се възнаграждения, обезщетения, помощи и доволствия в определения срок. След този срок те стават изискуеми и се получават заедно с лихва, равна на основния лихвен процент за съответния период. Както беше казано на мястото на задължението ,респ.правото за компенсация, в резултат на трансформация възниква задължението за плащане.От това следва,че работодателят е в забава с настъпване на изискуемостта на задължението му за компенсация, т.е. от месеца следващ месеца,през който е следвало да я извърши и от този момент дължи обезщетение за неизпълнение в определения срок.Относно забавата въпросът стои аналогично и при сега действащия ЗОВСРБ. Съгласно чл.235 ЗОВСРБ на военнослужащите се изплащат възнаграждения и обезщетения по този закон при условия и ред,определени с акт на министъра на отбраната.Създадената нормативна уредба, като Наредба № Н-12/12.04.2010 г. за условията и реда за изплащане на възнагражденията и обезщетенията на военнослужащите, Наредба No Н-15 от 27 април 2010 г. за условията, размерите и реда за изплащане на допълнителни възнаграждения за специфични условия при изпълнение на военната служба на военнослужещите и за специфични условия на труд на цивилните служители от Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия, Заповед № 296/19.05.2011 г. на министъра на отбраната и др. не уреждат начина на плащане на задължения,като настоящото. Поради това приложение следва да намерят общите законови разпоредби. Ще се приложи общото правило на чл.86 ЗЗД,като обезщетението за забава ще е в размер на законната лихва и ще е дължимо от месеца следващ месеца,през който е следвало работодателят да извърши компенсация.
С оглед отговорите дадени на поставените въпроси следва да се направи извод,че решението на въззивния съд в частите, за които е допуснато касационно обжалване е неправилно.Изводите му относно главния иск са в противоречие с приетото в решение по гр.д.№ 503/2010 г., ІV г.о.,на което се е позовал.Въззивният съд не е съобразил,че преобразуващото право на военнослужащия да посочи времето за компенсация също се погасява по давност и само за непогасения по давност период се трансформира в парично вземане като за извънреден труд. Преобразуващото право на ищеца да извърши компенсация не е погасено по давност за период от три години преди прекратяване на договора, т.е. за времето от 29.12.2009 г. до 29.12.2012 г. За възникналото на негово място парично вземане като за извънреден труд от датата на прекратяване на договора ще започне нов давностен срок, който следва да бъде преценен от датата на подаване на исковата молба. Следва да се уточни, че решението по гр.д.№3253/2013 г на ВКС,ІV г.о. е неотносимо към настоящия спор, тъй като има за предмет вземане за заплащане на извънреден труд на военнослужащ, а не както е в случая- вземане за заплащане на възнаграждение като за извънреден труд.Но в него също е прието,че давностният срок е тригодишен.
Въззивното решение е неправилно и в частта относно акцесорния иск.Изводът, че забавата на работодателя е от датата на прекратяване на договора на военнослужащия е в противоречие с цитираните решения на ВКС по гр.д.№507/2012 г., ІІІ г.о. и по т.д.№574/2008 г., І т.о.,според които когато вземането е срочно, за да настъпи изискуемостта е достатъчно да е настъпил срокът на изпълнение и че вземането за лихви възниква от момента на изискуемост на главното вземане. Приетото от въззивния съд води до резултат забавата на работодателя да не е възмездена. С оглед възражението за погасителна давност вземането за обезщетение за забава ще е дължимо за периода от 15.01.2010 г. до 15.01.2013 г.
Следва делото да бъде върнато за ново разглеждане на същия съд от друг състав за установяване размера на вземанията,като се направи преценка дали е налице некомпенсиран с намалено служебно време положен от ищеца труд над нормалната до увеличената продължителност от 29.12.2009 г. до 29.12.2012 г., съответно дали извършените компенсации през това време се отнасят за същия период, доколкото този въпрос е останал неизяснен. След установяване размера на главното вземане следва съответно да бъде изчислен размера на обезщетението за забава в размер на законната лихва, като се съобрази нарастването на главното вземане.
По исканията за разноски ще се произнесе въззивният съд, на основание чл.294 ал.2 ГПК.
По изложените съображения ВКС, състав на ІІІ г.о.

Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № VІ-58/ 31.07.2014 г. по гр.д.№ 687/ 2014 г. на Окръжен съд-Бургас в частта ,с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът с правно основание чл.194 ал.3 ЗОВСРБ и чл.203 ал.3 ЗОВСРБ /отм./ е уважен до размер на сумата 13 931,71 лв. ,ведно със законната лихва от 15.01.2013 г. и в частта, с която е отменено решението на първоинстанционния съд и искът правно основание чл.86 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 140,79 лв. до размер на сумата 7 837,30 лв.
ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав в отменените части.
В останалите части решението е влязло в сила.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар