Р Е Ш Е Н И Е
№ 199
Гр. С., 12.03.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
при участието на секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия П. Хорозова
т.д. № 1168/2016 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Г. П., П. Г. П. и малолетния Б. П. Д., действащ чрез своята майка и законен представител С. П. Д., тримата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Г., срещу решение № 141/17.12.2015 г. по в.гр.д. № 333/2015 г. на Бургаски апелативен съд, гражданско отделение. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение от 22.07.2015 г. по гр.д.№ 458/2014 г. на Сливенски окръжен съд, с което на осн. чл.135 ал.1 ЗЗД е обявен за недействителен по отношение на С. П. Х., кредитор на Т. Г. П. по запис на заповед от 04.10.2010 г., сключеният от нея и П. Г. П. договор за дарение от 18.02.2014 г., обективиран в нот. акт № 52, т. І, нот. дело № 41/2014 г. на нотариус Н. К. в полза на Б. П. Д., относно самостоятелен обект в сграда с идентификатор 67338.533.60.1.10, находящ се в [населено място], бул. Ц. Освободител, [жилищен адрес]0 с площ от 75.55 кв.м., с подробно описани граници, ведно с прилежащите избено и таванско помещение, при запазено право на ползване от страна на дарителите.
В жалбата се съдържат оплаквания по смисъла на чл.281 т.3 ГПК – за неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост при постановяване на обжалваното решение. Излагат се доводи, че липсва нужда от провеждане на производство по чл.135 ЗЗД, т.к. е постигнато споразумение относно изплащане на задължението на части в рамките на изпълнителното производство, т.е. налице е доброволно уреждане на спора, както и че липсва увреждане по смисъла на чл.135 ЗЗД, т.к. длъжникът има и друго имущество, от което кредиторът може да се удовлетвори. Въззивният съд неоснователно е отказал да съобрази горните възражения, както и да събере поисканите в тази връзка от ответниците доказателства, въпреки наличието на основанията по чл.266 ал.3 ГПК. На последно място се навеждат доводи, че незаконосъобразно съдът е обявил цялата сделка за относително недействителна, въпреки липсата на спор, че длъжник е само единият съпруг – Т. Г. П. и че дарението е на имот, придобит в СИО, като ТР № 5 от 29.12.2014 г. на ОСГТК на ВКС е тълкувано и приложено превратно. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен, или делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира се и присъждането на сторените за трите съдебни инстанции съдебно-деловодни разноски. В съдебно заседание жалбата се поддържа.
Ответникът по касационната жалба – С. П. Х. от [населено място] не изразява становище по нея, писмено или в проведеното публично съдебно заседание.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид материалите по делото и доводите на страните по наведените с касационната жалба основания за отмяна на решението, на основание чл.290 ал.2 ГПК, намира следното:
За да потвърди като правилно първоинстанционното решение, съставът на въззивния съд е изложил следните съображения:
Съгласно чл.135 ал.1 ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако при извършването им последният е знаел за увреждането. Необходимо е по този иск ищецът по пътя на главно и пълно доказване да установи най-напред качеството си на кредитор, т.е. наличие на действително вземане в негова полза, възникнало преди действието, чието обявяване за недействително се иска. В случая е безспорно установено, че отв. Т. П. е длъжник на ищеца по запис на заповед от 04.12.2010 г., което вземане е установено с влязло в сила решение по гр.д.№ 543/2013 г. на Сливенския окръжен съд. В производството по чл.135 ЗЗД не могат да се разглеждат възражения на длъжника относно размера на задължението му, както и такива, свързани с начина на погасяване на задълженията към кредитора – ищец. Възраженията на ответниците в този смисъл са неоснователни и не променят качеството на ищеца на кредитор и началния момент, от който това качество е възникнало.
На следващо място следва да бъде установено извършването на действия, с които длъжникът уврежда кредитора. Безспорно е, че с извършването на дарение на притежавания от първите двама ответници в режим на СИО недвижим имот, имуществото им е намаляло. Разпоредителната сделка уврежда интересите на кредитора – ищец, т.к. препятства възможността му да реализира своето вземане чрез насочване на принудително изпълнение върху този имот. Към датата на сделката първата ответница е знаела, че е длъжник на ищеца, както и че като намалява имуществото си, го уврежда, а презумпцията за знание за увреждането на надарения /внук на дарителите/ не е оборена. Съгласно задължителната практика на ВКС, увреждане по смисъла на чл.135 ЗЗД има винаги, когато се извършва разпореждане със секвестируемо имущество, вкл. и когато възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника се намалява. Увреждането като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното действие длъжникът създава/увеличава неплатежоспособността си. Правно ирелевантно е дали длъжникът след разпореждането притежава друго имущество, т.к. оспорената сделка страда само от относителна недействителност, която лесно може да бъде преодоляна, като длъжникът плати задълженията си към кредитора. Предвид характера на иска като обезпечаване на изпълнението на паричното вземане, без значение е стойността на имуществото, предмет на атакуваната по този ред правна сделка, защото, дори тя да е по-висока, при изпълнението кредиторът ще се удовлетвори до размера на вземането си. На последно място съдът е счел за несъстоятелно поддържаното с жалбата възражение, че искът по чл.135 ЗЗД е неприложим по отношение на ответника – съпруг, който безспорно няма качеството на длъжник на ищеца. Приел е, че по делото липсват твърдения или данни, че поетото по записа на заповед задължение от Т. П. касае личните й нужди, поради което е отказал да приложи ТР № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Касационно обжалване на решението е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса, дали за личен дълг на единия съпруг, при уважаване на иск по чл.135 ЗЗД, по отношение на разпоредителна сделка с имот, придобит в режим на СИО, относителната недействителност се обявява за целия имот, или за идеална част от него.
Становището на настоящия съдебен състав произтича от следното:
С т.1 на ТР № 5/2013 г. от 29.12.2014 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че за личен дълг на единия съпруг разпоредителната сделка с имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, се обявява за относително недействителна по реда на чл.135 ЗЗД за ? идеална част от имота. Ищецът по П. иск няма материалноправната легитимация „кредитор“ на другия съпруг – ответник, съответно по отношение на ищеца този ответник няма качеството на длъжник. Оттук следва действителността на извършеното от него разпореждане с част от имота и липсата на увреждане на кредитора от обективна и от субективна страна. П. иск не може да бъде уважен срещу съпруга – ответник, който не е длъжник и неговото действие да се счита за нестанало по отношение на чужд кредитор, за чужд дълг.
Обжалваното решение е постановено в противоречие с горните, задължителни за гражданските съдилища, указания по тълкуването и приложението на закона. В исковата молба, както и в хода на целия процес, ищецът е твърдял и доказвал, че негов длъжник е само първата ответница – Т. Г. П., задължена по запис на заповед. В тази връзка, още с отговора на исковата молба са наведени възражения, че по отношение на втория ответник /съпругът – недлъжник П. Г. П./ искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Необосновано и в нарушение на процесуалния закон относно диспозитивното начало в процеса и предмета на спора, въззивният съд е отказал да приложи разрешението, дадено с ТР № 5/2013 на ОСГТК на ВКС. Посоченото тълкувателно решение задължително намира приложение в случаите, когато страните по иск с правно основание чл.135 ЗЗД не спорят относно характера на дълга, като такъв, принадлежащ само на единия съпруг, и когато атакуваната разпоредителна сделка е относно имот, придобит в режим на СИО. При формиране на неправилния извод, че за дълга по записа на заповед отговарят и двамата съпрузи, съдът е игнорирал значението на влязлото в сила осъдително решение за задължението на ответницата П. по гр.д.№ 543/2013 г. на ОС – Сливен, постановено по търговски спор, както и публично известните данни, че тя е регистрирана като ЕТ и има дялово участие в две търговски дружества.
Останалите оплаквания в касационната жалба са неоснователни. Правилна е и следва да бъде споделена изцяло преценката на въззивния съд относно увреждащия характер на извършеното дарение по нот.а. № 52/2014 г., както и мотивите, че размерът на дълга и/или наличието на друго имущество, от което кредиторът може да се удовлетвори, са без значение за основателността на иска по чл.135 ЗЗД, в който смисъл е и трайната практика на ВКС /вж. решение № 18 от 04.02.2015 г. по гр.д.№ 3396/2014 г. на ГК, ІV ГО, и цитираните в него решения на същия съд/. Представеното пред въззивната инстанция споразумение относно начина на погасяване на дълга след образуване на изпълнителното производство относно събирането му също се явява ирелевантно за спорния предмет. С него кредиторът С. Х. е поел единствено ангажимент, при спазване на погасителния план от страна на длъжника Т. П., да не предприема принудително изпълнение въз основа на решението по настоящото дело. Само пълното погасяване на задължението спрямо кредитора може да има значение за резултата по П. иск. С оглед изложеното, въззивният съд не е допуснал съществени процесуални нарушения с отказа си да събира и обсъжда поисканите от ответниците нови доказателства, като неотносими към предмета на спора.
По горните съображения, обжалваното въззивно решение е частично неправилно. По отношение на съпруга – недлъжник и за идеалните части от имота, притежаван в режим на СИО, с които той се е разпоредил /възлизащи на 1/2, както е посочено в ТР № 5/2013 г. и по арг. от чл.28 СК/, предявеният иск с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, след съответна отмяна на решението при условията на чл.293 ал.2 ГПК, включително относно присъдените с първоинстанционното решение разноски /за разликата над 1 896 лв./.
При този окончателен резултат по спора, ответникът по касация дължи заплащане на половината от действително сторените разноски на насрещната страна за всички инстанции, т.е. сумата от 3 186 лв.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 141/17.12.2015 г. по в.гр.д. № 333/2015 г. на Бургаския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 22.07.2015 г. по гр.д.№ 458/2014 г. на Сливенския окръжен съд в частта за обявяване на основание чл.135 ЗЗД на относителната недействителност спрямо С. П. Х. на договор за дарение от 18.02.2014 г., обективиран в нот. акт № 52, т. І, нот. дело № 41/2014 г. на нотариус Н. К. с рег.№ 514 на НК, сключен между Т. Г. П. и П. Г. П. – от една страна и Б. П. Д. – от друга, с който последният е придобил право на собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор 67338.533.60.1.10, находящ се в [населено място], бул. Ц. Освободител, [жилищен адрес]0 с площ от 75.55 кв.м., до размера на ? ид. част от правото на собственост, прехвърлено от съпруга – недлъжник П. Г. П., както и в частта на присъдените от окръжния съд разноски за разликата над 1 896 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска по чл.135 ЗЗД на С. П. Х. за обявяване на относителната недействителност на договор за дарение на недвижим имот от 18.02.2014 г., обективиран в н.а.№ 52, т.І, н.д.№ 41/14 г. на нотариус Н. К. с рег.№ 514 на НК, сключен между Т. Г. П. и П. Г. П. – от една страна и Б. П. Д. – от друга, относно самостоятелен обект в сграда с идентификатор 67338.533.60.1.10, находящ се в [населено място], бул. Ц. Освободител, [жилищен адрес]0, с площ от 75.55 кв.м., с подробно описани в нот. акт граници и прилежащи избено и таванско помещение, за ? ид. част от правото на собственост, прехвърлено от съпруга – недлъжник П. Г. П..
ОСЪЖДА С. П. Х. от [населено място], ЕГН [ЕГН] да заплати на П. Г. П. и Б. П. Д. /последният, действащ чрез своята майка и законен представител С. П. Д./, двамата от [населено място], сумата 3 186 /три хиляди сто осемдесет и шест/ лева, представляваща съдебно-деловодни разноски за всички инстанции, на основание чл.78 ГПК.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: