Решение №200 от 43483 по търг. дело №665/665 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

1

9
Р Е Ш Е Н И Е
№ 200
гр. София, 18.01.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на петнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 665 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Инициативи“ АД – гр. София чрез процесуалния представител адвокат Т. срещу решение № 2554 от 7. 12. 2017 г. по в. гр. д. № 3908/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав. С него е потвърдено решение № 4695 от 28. 06. 2017 г. по гр. д. № 15538/2015 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която е признато за установено по иска по чл. 422 ГПК, че „Инициативи“ АД – гр. София като правоприемник на „Студентски инвестиции“ ЕООД дължи на „Микрофонд“ АД, на основание чл. 240 ЗЗД, сумата от 33 053, 53 лв., представляваща главница по договор за заем № 10-837 от 18. 12. 2009 г., сумата от 7 040, 99 лв., представляваща възнаградителна лихва по същия договор за периода 16. 12. 2009 г. – 20. 12. 2010 г., ведно със законната лихва, считано от 31. 01. 2011 г. до окончателното им изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 3896/2011 г. по описа на СРС, 66 състав, и „Инициативи“ АД е осъдено да заплати на „Микрофонд“ АД сумата от 2 200 лв. разноски.
Касационният жалбоподател поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост и прави искане за отмяната му. Излага доводи срещу извода на въззивния съд, че съществуват задълженията на жалбоподателя – поръчител по договор за заем за заплащане на дължимите по договора вноски за шест месеца преди датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 31. 01. 2011 г. Твърди, че изводът бил формиран в противоречие с уговорката на страните по договора за предсрочна изискуемост на вземането на кредитора по договора за заем, настъпваща при неплащане на която и да е от вноските по договора, без да е необходимо заемателят да бъде уведомен за това. С оглед тази клауза и неплащането на първата дължима месечна вноска по договора от заемателя, предсрочната изискуемост на вземането настъпила на 21. 02. 2010 г. и поръчителството било прекратено поради изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Претендира разноски.
Ответникът по касация „Микрофонд“ АД – гр. София изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Излага съображения за законосъобразност на извода на съда, че поръчителството не е било прекратено по отношение на вноските по договора с падеж след 31. 07. 2010 г. Поддържа, че отнемането на преимуществото на срока е субективно право, установено в полза на кредитора, и предсрочната изискуемост на вземането на заемодателя по процесния договор настъпва при осъществяването на два факта – неизпълнение на длъжника по отношение на една погасителна вноска и нарочно волеизявление на кредитора за отнемане на преимуществото на срока.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба, приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което по предявения иск по чл. 422 ГПК е признато за установено съществуването на вземанията на ищеца „Микрофонд“ АД към ответника „Инициативи“ АД, въззивният съд е приел, че в качеството на правоприемник на „Студентски инвестиции“ ООД ответникът се е задължил като поръчител по договор за заем № 10-837/18. 12. 2009 г. с нотариална заверка на подписите, сключен между „Микрофонд“ АД като заемодател и С. С. като заемател. По силата на договора „Микрофонд“ АД следвало да предостави на С. сумата от 20 000 евро, като след приспадане на гаранционна такса от 5 % съгласно договора на заемателя била преведена сумата от 37 151, 77 лв. Заемът заедно с уговореното възнаграждение /12 % годишна лихва и „рискова премия“ от 0, 5 %/ следвало да бъде върнат на вноски, платими в левовата равностойност по курса на БНБ, както следва: 11 месечни вноски от по 300 евро всяка с падеж 20 число на съответния месец, считано от 20. 01. 2010 г. до 20. 11. 2010 г., и една вноска от 20 300 евро с падеж 20. 12. 2010 г. Въззивният съд е посочил, че главният длъжник не е изпълнил задълженията си съобразно уговореното, като въз основа на подадено на 31. 01. 2011 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 3 ГПК – за вземания по договор за заем с нотариална заверка на подписите кредиторът се снабдил със заповед за незабавно изпълнение срещу длъжника и поръчителя. Възражение срещу заповедта за изпълнение било подадено само от правоприемника на поръчителя – касатор в настоящото производство.
Въззивният съд е счел, че от значение за определяне на началото на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, съответно за основателността на възражението на ответника за прекратяване на поръчителството е настъпването на изискуемостта на всяка една от месечните погасителни вноски по договора. Съгласно решението отговорността на поръчителя отпада, ако към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение шестмесечният срок по цитираната разпоредба е изтекъл за всички вноски. В процесния случай заявлението за издаване на заповед за изпълнение било подадено на 31. 01. 2011 г., поради което заключението на съда е за прекратяване на поръчителството по отношение на погасителните вноски с настъпил падеж преди 31. 07. 2010 г. /за вноските за периода 20. 01. 2010 г. – 20. 07. 2010 г., възлизащи общо на 2 100 евро/ и за съществуване на вземанията на ищеца по отношение на останалите вноски по договора, за които поръчителството е запазило своето действие. Решаващият състав е определил като неоснователни възраженията на ответното дружество, че по уговорка на страните /чл. 19 от договора, съгласно който неплащането, на която и да е вноска по чл. 5, ал. 2 от договора, прави заемната сума предсрочно изискуема, без да е необходимо заемателят да бъде уведомен за това/ вземането на кредитора по договора е станало предсрочно изискуемо от момента на неплащане на първата вноска, поради което поръчителството е било прекратено, считано от 21. 07. 2010 г. Изложени са съображения, че предсрочната изискуемост на цялото задължение е привилегия на кредитора, от която той може да не се възползва, поради което същият следва да се позове на предсрочната изискуемост като направи изявление, адресирано до длъжника. Според въззивния съд посоченото разрешение е приложимо не само когато кредиторът е банка, но и във всички хипотези, при които страните са предвидили, че длъжниковата забава води до предсрочна изискуемост на цялото задължение.
С определение № 289 от 6. 06. 2018 г. по т. д. № 665/2018 г. на ВКС, I т. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието му с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса за последиците при уговорена в договор за заем по чл. 240 ЗЗД „автоматична“ предсрочна изискуемост.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение:
Съгласно дадените разяснения в мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател.
С позоваване на т. 18 от цитираното тълкувателно решение, в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 135 от 16. 10. 2015 г. по т. д. № 1672/2014 г., I т. о., решение № 83 от 26. 05. 2017 г. по т. д. № 50394/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 44 от 5. 06. 2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г. на ВКС, III г. о. и решение № 101 от 15. 08. 2017 г. по гр. д. № 53684/2015 г. на ВКС, IV г. о., са изложени съображения, че правото да се обяви кредита за предсрочно изискуем представлява потестативно право на кредитора за изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление, което следва да достигне до длъжника. С достигане на това волеизявление на кредитора до длъжника и ако обективно са настъпили предвидените в закона или в договора условия, договорът се трансформира от срочен в безсрочен и стават изискуеми и вноските, чиито падежи все още не са настъпили.
В решение № 99 от 1. 02. 2013 г. по т. д. № 610/2011 г., I т. о. е прието, че уговореният срок в полза на длъжника лишава кредитора от възможността да иска изпълнение преди срока, но изгубването на преимуществото на срока, според общата разпоредба на чл. 71 ЗЗД, има за последици изискуемост на задължението и право на кредитора да предприеме действия по изпълнение. Уредбата на заема за потребление по ЗЗД не включва последиците при предсрочна изискуемост на задължението за връщане на заетата сума. Клаузата, включена в договор за заем за потребление за предсрочна изискуемост, при настъпването на определени условия и свързана с неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума, не противоречи на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД. Последиците на такава уговорка следва да са аналогични на изгубването на преимуществото на срока по силата на настъпване на законовите предпоставки по чл. 71 ЗЗД.
В обобщение съгласно дадените разрешения в практиката на ВКС, които се споделят от настоящия състав, предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление по чл. 240 ЗЗД, уредена в нормата на чл. 71 ЗЗД, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление. Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна и поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщането на заетата парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. От момента на достигане на волеизявлението на кредитора до длъжника целият или неплатеният остатък от заема е изискуем и за кредитора възниква възможност да иска плащането му от длъжника-заемател.
Страните по договора за заем за потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от нормата на чл. 9 ЗЗД договорна свобода да уговорят възможността кредиторът да иска изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди първоначално определения срок и предпоставките за предсрочната изискуемост. Изключено е обаче предварително да уговорят, че при неплащане или настъпването на други обективни обстоятелства целият заем става предсрочно изискуем, без да е необходимо волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост. Такава уговорка за „автоматично“ настъпване на предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем не поражда действие, тъй като противоречи на характера на предсрочната изискуемост на преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с негово едностранно волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до длъжника при наличие на обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока, уговорените в договора или предвидените в закона.
По основателността на касационната жалба:
В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за признаване за установено, че „Инициативи“ АД дължи на „Микрофонд“ АД законната лихва върху сумата от 7040, 99 лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за заем № 10-837/18. 12. 2009 г. за периода 16. 12. 2009 г. – 20. 12. 2010 г., считано от 31. 01. 2011 г. до окончателното изплащане на сумата, въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение са недопустими. Според приетото в Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2016 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10в предмет на делото по установителния иск по чл. 422 ГПК е съществуването на вземането по заповедта за изпълнение. В случая предмет на заповедта за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 3896/2011 г. на Софийски районен съд, са сумата от 39 116, 60 лв., главница, заедно със законната лихва, считано от 31. 01. 2011 г. до окончателното изплащане, и сумата от 7 040, 99 лв. възнаградителна лихва, дължима за периода 16. 12. 2009 г. – 20. 12. 2010 г., но не и законната лихва върху последната сума. Освен това видно от исковата молба ищецът е направил искане за установяване, че ответникът дължи заплащане само на законната лихва върху главницата. Произнасянето за съществуването на вземането за законна лихва върху дължимата възнаградителна лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното й плащане, е в нарушение на принципа на диспозитивното начало, тъй като съдът е излязъл извън заявения предмет на делото. Като недопустими, решението на въззивния съд и потвърденото с него решение на Софийски градски съд следва да бъдат обезсилени и производството по делото в тази част следва да бъде прекратено на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК.
По изложените съображения и с оглед отговора на поставения правен въпрос касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която се потвърждава първоинстанционното решение за признаване за установено, по иска по чл. 422 ГПК, съществуването на вземанията на „Микрофонд“ АД към „Инициативи“ АД по чл. 138 във вр. чл. 240 ЗЗД за главница заедно със законна лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане и възнаградителна лихва по договор за заем № 10-837/18. 12. 2009 г., е неоснователна.
За да достигне до извода за неоснователност на възражението на ответника – поръчител по договора за заем, сключен между С. С. и ищеца, за прекратяване на поръчителството към 21. 07. 2010 г. поради изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, съответно за недължимост на вноските по договора с падеж след юли 2010 г., въззивният съд е приел, че в случая не е настъпила предсрочната изискуемост на вземането по договора от момента на неплащане на първата дължима месечна вноска, съответно /21. 01. 2010 г./. Съдът е съобразил уговорката на страните по чл. 19 от договора за заем, че заемната сума става предсрочно изискуема от момента на неплащането на която и да е дължимата месечна вноска, без да е необходимо заемателят да бъде уведомен за това, на която се позовава касаторът с оглед т. нар. „автоматична“ предсрочна изискуемост, но правилно е отрекъл настъпването на последиците на изгубване преимуществото на срока от падежа на първата вноска /20. 01. 2010 г./. Като е изходил от характера на предсрочната изискуемост на привилегия на кредитора, която следва да бъде упражнена с негово изявление до длъжника, съдът е възприел, че и при тази уговорка на страните, вземането по договора става изискуемо, след като кредиторът е направил волеизявление за обявяване предсрочната изискуемост. Към цитираната дата се е осъществила само предвидената в договора обективна предпоставка за настъпване на предсрочната изискуемост – неплащане на първата дължима по договора месечна вноска, но не се твърди и няма доказателства кредиторът да е отправял и главният длъжник – заемател по договора да е получавал неговото изявление за обявяване на предсрочната изискуемост, поради което изводите за ненастъпване на предсрочната изискуемост на заема са обосновани и законосъобразни. Неоснователни са доводите на касатора, че съдът е отказал да зачете валидна клауза от договора за автоматично настъпване на предсрочната изискуемост, постигната в рамките на свободата на договаряне, тъй като предвид възприетото разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос такава уговорка не поражда действие, ако кредиторът не е упражнил преобразуващото си право да направи заема предсрочно изискуем при осъществяване на обективните условия за изгубване преимуществото на срока.
Не могат да бъдат споделени и доводите на касатора по касационната жалба, че мотивите на съда за уважаване на иска са неправилно изведени от задължителната съдебна практика за предсрочната изискуемост на банковия кредит – т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2016 г. на ОСГТК на ВКС, която е неприложима в случая, тъй като предвид качеството на заемодателя на небанкова финансова институция отношенията на страните не се регулират от нормите на ЗКИ. Тези оплаквания не съответстват на изразеното в обжалваното решение становище, че кредиторът следва да се позове на предсрочната изискуемост, като направи изявление за това, адресирано до длъжника, не само когато е банка, но и във всички хипотези, при което страните са предвидили, че длъжниковата забава води до предсрочна изискуемост на цялото вземане. Освен това следва да бъде съобразено, че даденото разрешение на поставения материалноправен въпрос в контекста на възникналото правоотношение между страните е основано именно на разясненията в т. 18 на цитираното тълкувателно решение за правната същност и последици на предсрочната изискуемост, валидни и при договора за заем по ЗЗД.
В заключение и предвид възприетото по поставения по делото материалноправен въпрос, правните изводи на решаващия състав, че не е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор за заем от момента на неплащане на първата дължима вноска по договора и отговорността на ответника-поръчител по договора не е отпаднала за вноските по договора с падеж след 31. 07. 2010 г., тъй като не е изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, са обосновани и съответстват на материалния закон. По тези съображения на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1 ГПК въззивното решение в допустимата му част за установяване съществуването на вземанията за главница заедно със законна лихва и възнаградителна лихва, както и в частта за присъдените разноски на „Микрофонд“ АД, следва да бъде оставено в сила.
При този изход на делото касаторът ще следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация „Микрофонд“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за настоящата инстанция в размер на 1 680 лв., чието уговаряне и извършване е удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 16. 02. 2018 г. и фактура от 16. 02. 2018 г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение № 2554 от 7. 12. 2017 г. по в. гр. д. № 3908/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав в частта, с която е потвърдено решение № 4695 от 28. 06. 2017 г. по гр. д. № 15538/2015 г. на Софийски градски съд в частта, с която по иска по чл. 422 ГПК на „Микрофонд“ АД срещу „Инициативи“ АД, е признато за установено, че „Инициативи“ АД дължи на „Микрофонд“ АД законната лихва върху сумата от 7040, 99 лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за заем № 10-837/18. 12. 2009 г. за периода 16. 12. 2009 г. – 20. 12. 2010 г., считано от 31. 01. 2011 г. до окончателното изплащане на сумата, както и потвърденото с него решение № 4695 от 28. 06. 2017 г. по гр. д. № 15538/2015 г. на Софийски градски съд в тази част, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2554 от 7. 12. 2017 г. по в. гр. д. № 3908/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав в останалата обжалвана част, с която е потвърдено решение № 4695 от 28. 06. 2017 г. по гр. д. № 15538/2015 г. на Софийски градски съд в частта, с която е признато за установено, че „Инициативи“ АД като правоприемник на „Студентски Инвестиции“ ЕООД дължи на „Микрофонд“ АД, на основание чл. 240 ЗЗД, сумата от 33 053, 53 лв., представляваща главница по договор за заем № 10-837/18. 12. 2009 г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 31. 01. 2011 г. до окончателното й изплащане, и сумата от 7040, 99 лв., представляваща възнаградителна лихва по същия договор за периода 16. 12. 2009 г. – 20. 12. 2010 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 3896/2011 г. на СРС, и „Инициативи“ АД е осъдено да заплати на „Микрофонд“ АД сумата от 2 220 лв. разноски.
ОСЪЖДА „Инициативи“ АД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр. София, ул. В. Б., № 6, ет. 4, ап. 16 да заплати на „Микрофонд“ АД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр. София, ул. Кирил и Методий № 118, ет. 1, ап. 2, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1680 лв. /хиляда шестотин и осемдесет лева/ разноски.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар