Решение №207 от 41421 по нак. дело №576/576 на 3-то нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

Р Е Ш Е Н И Е

№ 207
София, 27 май 2013 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на девети април две хиляди и тринадесета година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ
ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

при секретаря Румяна Виденова
и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 576/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. О. А., срещу решение № 31 от 14.02.2013г., постановено по внохд №330/12г., Апелативен съд-Велико Търново.
В жалбата на подсъдимия се изтъква касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, като се твърди, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като не е отчетено тежкото му семейно положение. Искането е за намаляване размера на наказанието лишаване от свобода.
В съдебно заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Намира, че наказанието не е несправедливо, като същото правилно е определено от апелативния съд, с приложение на най-благоприятния за подсъдимия закон.
Защитата на подсъдимия изцяло поддържа жалбата и моли за уважаването й. Твърди, че е налице превес на смекчаващи обстоятелства и намаленият от въззивния съд размер на наказанието не е достатъчен, за да обуслови неговата справедливост. Моли за намаляване размера на наказанията и кумулирането им с наказанието по предходната присъда.
Подсъдимият М. А. поддържа казаното от защитника и моли за намаляване размера на наказанията.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:
С присъда № 48 от 12.11.2012г. на Окръжен съд-Плевен, постановена по нохд № 721/12г., подсъдимият М. О. А. е бил признат за виновен в това, че на 16.05.2005г. в [населено място], в качеството си на управител и едноличен собственик на капитала на търговско дружество /фирма/ избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери -19 996лв., като затаил истина в подадена справка-декларация по реда на ЗДДС, за данъчен период 01.04.2005г.-30.04.2005г., поради което и на основание чл.257/отм./, ал.1, вр. чл.255, ал.1, вр. чл.2, ал.2 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от две години и глоба в размер на 5 000лева.
На основание чл.58а от НК, съдът е намалил определеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода с една трета- от две години на една година и четири месеца, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор.
На основание чл.45 от ЗЗД, подсъдимият М. А. е осъден да заплати в полза на Министерство на финансите сумата от 19 996лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане.
В тежест на подсъдимия са възложени деловодните разноски и държавната такса.
С решение № 31 от 14.02.2013г., постановено по внохд №330/12г., Апелативен съд-Велико Търново е изменил горепосочената първоинстанционна присъда, като на основание чл.58а/отм./ и чл.55, ал.1, т.1 от НК е намалил наложеното на подсъдимия наказание от една година и четири месеца лишаване от свобода на една година лишаване от свобода. В останалата й част присъдата е била потвърдена.
Касационната жалба е частично основателна.
Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, при което подсъдимият А. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл.372, ал.4 от НПК, като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В рамките на признатите факти, решаващите съдилища са извели правните си изводи, преценявайки, че подсъдимият А. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл.257/отм./, ал.1, вр. чл.255, ал.1 от НК, за което престъпление му е наложено наказание от две години лишаване от свобода, редуцирано на основание чл.58а, ал.1 от НК с 1/3 на една година и четири месеца и глоба в размер на пет хиляди лева. Така определеното наказание е във връзка с правилата, визирани в чл.373, ал.2 от НПК- редакцията, която е в сила към момента на постановяване на първоинстанционната присъда, както и към настоящия момент. Въззивният съд е констатирал, че първата инстанция не е изследвала въпроса затова, коя от редакциите на чл.58а от НК е по-благоприятен закон за подсъдимия, след което е направил извод, че това е тази от 2009г., поради което е намалил размера на наказанието лишаване от свобода, прилагайки разпоредбата на чл.58а/отм./, вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК. Също така, въззивният съд е приел, че не следва да се прилага разпоредбата на чл.55, ал.3 от НК по отношение на наказанието глоба.
Принципно правилен е подходът на въззивната инстанция във връзка с приложението на чл.2, ал.2 от НК по отношение на наказанието, тъй като от момента на извършване на деянието до настоящия момент/ първоинстанционната присъда не е влязла в сила/ са последвали няколко изменения на материално-правните разпоредби, касаещи правилата за индивидуализация на наказанието, когато делото се разглежда по реда на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК. Независимо от това, съдът не е обсъдил всички относими законови изменения. Деянието е извършено 16.04.2005г., а с приемането на новия НПК-в сила от 29.04.2006г. е въведен институтът на съкратеното съдебно следствие, като в нормата на чл.373, ал.2 от НПК е визирано, че в случаите на чл.372, ал.4 от НПК, ако съдът постанови осъдителна присъда, определя наказанието при условията на чл.55 от НК и без да са налице многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства. От 2009г. са в сила измененията на чл.373, ал.2 от НПК, според които наказанието се определя при условията на чл.58а от НК, като последният текст е ситуиран в НК към същия момент. Последвало е изменение на разпоредбата на чл.58а от НК, а не отмяна както е приел въззивният съд-ДВ бр.26 от 2010г., като тази редакция е действаща и към момента. От преценката на измененията, направени през горните времеви периоди, съотнесени към момента на деянието и настоящият такъв следва извод, че най-благоприятен за подсъдимия закон във връзка с индивидуализацията на наказанието е първоначалната редакция на чл.373, ал.4 от НПК, която препраща безусловно към приложението на чл.55 от НК, а не на чл.58а, вр. чл.55 от НК. Прилагайки последния текст при определяне размера на наказанието лишаване от свобода съдът е достигнал, макар и на невярно правно основание, до верни крайни изводи. Наказанието от една година лишаване от свобода е определено под законовия минимум от две години, като освен законосъобразно индивидуализирано при горната редукция, е и справедливо определено при отчитане на наличните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. За престъплението по чл.257/отм./ законодателно е било предвидено и наказание глоба в размер от пет хиляди лева до двадесет хиляди лева. По отношение на това наказание се споделя извода на въззивната инстанция, че не следва да се прилага разпоредбата на чл.55, ал.3 от НК, но предвид приетия за най-благоприятен за подсъдимия закон във връзка с определяне на наказанията, който както беше посочено по-горе е свързан с безусловното прилагане на чл.55 от НК/без оглед наличието или не на многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства/ е необходимо редуциране не само на наказанието лишаване от свобода, но и на кумулативно наложеното, а именно глоба. Ето защо, настоящата инстанция намира, че по отношение на наказанието глоба също следва да се приложи, в случая разпоредбата на чл.55, ал.2, вр. ал.1, т.1 от НК, като справедливият размер на това наказание, съобразен със семейното и имотно състояние на подсъдимия, и съответстващ на целите по чл.36 от НК е 3000лева, в каквато насока въззивното решение подлежи на изменение.
Предвид горното, настоящата инстанция намира, че следва да упражни правомощията си по чл.354, ал.2, т.2 от НК досежно наказанието глоба, а в останалата част да остави в сила въззивното решение.
Проблематиката касаеща извършването на кумулация не може да бъде предмет на настоящото производство, тъй като касационната инстанция е контролна и няма правомощия за първи път да се произнесе по този въпрос.
Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 31 от 14.02.2013г., постановено по внохд № 330/12г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, в частта досежно наложеното на подсъдимия М. О. А. наказание глоба, като прилагайки разпоредбата на чл.55, ал.2, вр. ал.1, т.1 от НК намалява размера й от пет хиляди лева на три хиляди лева.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:

Оценете статията

Вашият коментар