Решение №210 от 41995 по търг. дело №4090/4090 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

8

8
Решение по т. д. № 4090/13 г., ВКС, ТК, І-во отд.

Решение по т. д. № 4090/13 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Р Е Ш Е Н И Е

№ 210

София, 22.12.2014 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в открито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав:

Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
При секретаря Петя Кръстева
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 4090 по описа за 2013 год., и за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез адв. М. К. срещу решение от 26.07.2013 г. по в. гр. д. № 8887/2012 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 05.03.2012 г. по гр. д. № 10301 /2011 г. на Софийски районен съд, 31 състав.
С последното са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Г. К. Г., Д. К. Г. и П. Д. Г. искове с правно основание чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415 ГПК за признаване за установено дължимостта на сумата 18 640,35 лв. – главница по договор за банков кредит от 18.06.2007 г., 835,90 лв. договорна лихва за периода от 10.05.2008 г. до 16.09.2008 г., 5,15 лв. наказателна лихва и разноски.
Касаторът въвежда оплаквания в жалбата за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Ответниците Г. К. Г. и П. Д. Г., чрез адв. П. заявяват становище в съдебно заседание за неоснователност на касационната жалба.
Ответницата Д. К. Г. не взема становище по жалбата.
Касационно обжалване е допуснато с определение № 585/26.06.2014 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „Представлява ли новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД споразумение между кредитор и солидарни длъжници за разсрочване на погасяването остатъка от дълга по договор за банков кредит, и необходимо ли е да се преценява във всеки конкретен случай намерение у страните за новиране на дълга /animus novandi/, след като изрично не са заявявяли намерение за новиране”?
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното :
За да потвърди първоинстанционното решение, Софийски градски съд е приел следното: Със заявление от 17.09.2008 г., по което е образувано заповедно производство, [фирма] е заявила настъпила предсрочна изискуемост на вземането й по договор от 18.06.2007 г. за банков кредит, и въз основа на извлечение от сметка се е снабдила със заповед за изпълнение и изпълнителен лист за принудително събиране на вземането си на 28.10.2008 г. Поради постъпило възражение от един от солидарните длъжници -поръчителят П. Г., на Банката е указано да предяви иск за установяване на вземането по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415 ГПК.
Производството по делото е образувано на 11.03.2011 г., като ищецът [фирма] е представил с исковата молба доказателства за съществуване на задължение – договора за банков кредит и документи, а в производството пред първата инстанция за целите на изготвяне на експертно заключение е представено от ищеца и споразумение от 27.11.2008г. Според въззивния съд, с това споразумение ответниците са признали съществуващото вземане по договора за банков кредит и заявили знание за заповедното производство, както и за частичното погасяване на задълженията от главния длъжник Г. К. Г., и след направени погашения по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД в него е констатирано, че остатъкът от дълга възлизал на 15 321,93 лв., от които 15 128,14 лв. – главница, върху която се дължи законна лихва. В споразумението се съдържали данни, че остатъкът ще се погаси от главния длъжник на 36 месечни вноски – 35 вноски по 530 лв. и последната 36 – та ще обхваща непогасения остатък и начислената законна лихва.
Съдържанието на споразумението не е оспорено от страните, нито е взето отношение по неговата правна природа в пледоариите им.
В мотивите на обжалваното решение е прието, че представеното споразумение от 27.11.2008 г. по своята правна характеристика съставлявало договор за обективна новация, тъй като вместо главният длъжник да поеме задължение за погасяване на главница, лихви – договорна и мораторна и разноски, / така както е било уговорено в договора за банков кредит/, той е поел задължение за заплащане на една обща сума чрез разсрочено плащане. Счетено е, че споразумението не урежда просто разсрочване на задължения, защото задължението по него е едно и то представлява остатък от сбора на първоначално дължимите се суми по договора за кредит по пера при приспадане на извършено частично плащане в размер на 5 800 лв. Изложени са и разсъждения за приложението на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
Или въззивният съд е приел, че чрез споразумението се променя същността на задължението, защото остатъчното задължение, което е описано като главница в споразумението, всъщност представлява сбор от непогасени по размер различни по характер задължения, свързани с договора за банков кредит – главница, лихви и разноски и поради това е заключил, че е налице новиране по смисъла на чл. 107 ЗЗД на задължението по визирания договор.
По обусловилия допускането на касационно обжалване материалноправен въпрос настоящият състав приема следното:
Посоченият материалноправен въпрос е решен в противоречние с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. и решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г.на ВКС, ТК, ІІ отделение. Съгласно тази практика, разсроченото задължение на длъжника по договор не може да бъде възприето като animus novandi, водещо до обективна новация и погасяване на съществуващо предходно задължение. Способите за преструктуриране на едно парично задължение, включително разсрочването му, изменението на сроковете за плащане не са индиция за подновяването му по смисъла на чл. 107 ЗЗД, защото освен задължителните предпоставки за новиране, включващи съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява; валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете трябва да имат различен предмет; намерение за новиране; способност за новиране от страните – новацията предполага още и нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между новото и старото правоотношение трябва да засяга някои от съществените му елементи.
Безспорно при обективната новация новият елемент се отнася до предмета на паричното задължение – длъжникът поема по споразумението нов дълг с нов предмет или ново основание, в замяна на старото по договора. Когато страните по договора в рамките на общия размер по стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, съобразявайки вече платеното по него, както и сроковете за плащане, не е налице новация, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена нито промяна в предмета, нито в основанието. Способите за престуктуриране на отпуснат кредит, включително разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг, при приспадане на вече платени задължения по договора, не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл. 107 ЗЗД, която, за да е релевантна, трябва да е изрична и недвусмислена, а не изведена по тълкувателен път.
С оглед на така дадения отговор на въпроса, обусловил допускането на касационнен контрол, обжалваното въззивно решение е неправилно по отношение изложените изводи за неоснователност на иска поради наличие на новация в отношенията между страните, доколкото заповедното производство се е основавало на договор за банков кредит и исковата молба по чл. 422, във вр. чл. 415 ГПК съдържа позоваване именно на тази договорна обвързаност. Споразумението на стр. 53 от делото от 27.11.2008 г. не съдържа дори и индиции за желанието на страните да погасят старото задължение по договора за потребителски кредит от 18.06.2007 г. и да го заменят с ново, както въззивният съд неправилно е тълкувал това споразумение. От неговото съдържание се установява, че всъщност целта не е да се прекрати правоотношението, а то да бъде изменено, като задължението бъде разсрочено с цел погасяване за срок от 36 месеца, при изричната уговорка, че в срока за разсрочване кредиторът ще се въздържа от принудителни действия за събиране на вземането, установено с издадените му заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист.
Като са преценявали характера на представеното от ищеца споразумение, при отсъствие на въведени твърдения и правопогасяващи възражения в преклузивния срок по чл. 133 ГПК, съдилищата са нарушили и принципа за диспозитивното начало в процеса.
Обжалваното въззивно решение е недопустимо по отношение на ответниците Г. К. Г. /Н./ и Д. К. Г., същото е постановено по недопустим иск и по отношение на тези лица следва да бъде обезсилено.
Установителният иск по чл. 422 ГПК е иск на кредитора за установяване вземането му срещу длъжника, за което вземане е издадена заповед за изпълнение. За допустимостта на установителния иск е необходимо да е налице правен интерес за ищеца, което предпоставя оспорването на правото му от ответника. За тази абсолютна процесуална предпоставка съдът следи служебно, като в производството по иск с правно основание чл. 422 ГПК правен интерес за установяване на вземането ще има, само ако съответният длъжник по заповедта за изпълнение е подал възражение по чл. 414 от ГПК, с което оспорва вземането.
Ако някои от солидарните длъжници не са подали възражение и не са оспорили вземането чрез възражение, за заявителя – кредитор, не е налице интерес от водене на установителен иск срещу тях, поради което и предявяване на установителен иск за установяване на вземането срещу невъзразилите солидарни длъжници ще е недопустимо, тъй като в този случай издадената заповед за изпълнение влиза в сила по отношение на невъзразилите по арг. на чл. 416 ГПК. В този смисъл е и т. 5в от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Или в случая първите двама ответници – солидарни длъжници: Г. К. Г. /Н./ и Д. К. Г., не са подали възражения по чл. 414 ГПК в срока, видно от приложеното гр. д. № 28212/2008 г. на СРС, 31 състав и заповедта за изпълнение по отношение на тях е влязла в сила.
Налице е правен интерес от установяване на вземането само по отношение на ответника П. Д. Г., който е подал възражение в срока по чл. 414 ГПК и искът е допустим единствено по отношение на него.
На изложеното основание, поради отсъствие на една от абсолютните процесуални предпоставки за предявяване на иск с правно основание чл. 422 ГПК, решенията на двете инстанции следва да бъдат обезсилени в съответните им части, относими към главния длъжник Г. Г. и поръчителя Д. Г. . По отношение на разноските в заповедното производство е приложим режимът , посочен в т.10в и т.12 от ТР № 4/18.06.2014г. по т.д. № 4/2013 на ОСГТК на ВКС.

След като първоинстанционният и въззивният съд са изложили разсъждения в своите съдебни актове досежно наличието на договор за новация, и на това основание са отхвърлили иска, без да се анализират представените доказателства по договор за потребителски кредит от ищеца, нито са взети предвид възраженията на ответника П. Г., свързани с валидността на договора, за изтекла погасителна давност, за приложимост на директива 93/13/Е. и практиката по дело С – 415/11 на Съда на ЕС Л., за да бъде предоставена възможност на страните да упражнят правата си, а съдът да изпълни своите задължения за преценка на всички относими доказателства, събрани по съответния процесуален ред, се налага след отмяна на въззивното решение връщането му на въззивната инстанция.
Водим от изложеното, на основание чл. 293, ал. 4 и чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение от 26.07.2013 г. по в. гр. д. № 8887/2012 г. на Софийски градски съд, ВО, ІІ-А въззивен състав и решение от 05.03.2012 г. по гр. д. № 10301/2011г. на СРС в частта, с която са отхвърлени исковете на Обединена Българска Банка” АД срещу Г. К. Г. /Н./, ЕГН [ЕГН] и Д. К. Г., ЕГН [ЕГН] за признаване за установено дължимостта на сумата 18 640,35 лв. – главница по договор за кредит от 18.06.2007 г., 835,90 лв. – договорна лихва за периода 10.05.2008 г. до 16.09.2008 г. и наказателна лихва – 5,15 лв., ведно със законната лихва до изплащане на задължението, както и в частта, с която е признато за установено дължимостта на сумата 1028,19 лв. – разноски по заповедното дело от Г. К. Г., Д. К. Г. и П. Д. Г., и прекратява производството по предявените искове.
ОТМЕНЯ въззивно решение от 26.07.2013 г. по в. гр. д. № 8887/2012 г. на Софийски градски съд, ВО, ІІ-А въззивен състав в останалата му обжалвана част, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено по отношение на [фирма], дължимост от П. Д. Г. на сумата 18 640,35 лв. – главница по договор за кредит от 18.06.2007 г.; 835,90 лв. – договорна лихва за периода 10.05.2008 г.до 16.09.2008 г. и наказателна лихва – 5,15 лв., ведно със законната лихва до изплащане на задължението.
ВРЪЩА делото в отменената му част за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар