Решение №217 от 42300 по гр. дело №1040/1040 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

Р Е Ш Е Н И Е

№ 217

С. 23.10.2015г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в открито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и петнадесета година в състав :

П. : ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА

при участието на секретаря Анжела Богданова
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 1040 по описа за 2015г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.290 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Главна Дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” на МВР, представлявана от директора Н., чрез процесуалния представител юрисконсулт Я. против въззивно решение № 1770 от 28.11.14г. по в.гр.д. № 1751 по описа за 2014г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2575 от 15.05.14г. по гр.д.№ 763/13г. на Районен съд Варна като е осъден настоящия касатор да заплати на А. М. К. сумата от 19 635лв., обезщетение при прекратяване на служебното й правоотношение в размер на седемнадесет месечни възнаграждения, ведно със законната лихва считано от 9.01.2013г. на основание чл.252 от ЗМВР, както и следващите се такси и разноски.
Искането на касатора е за отмяна на постановения въззивен акт и решаване на въпроса по същество с отхвърляне на иска. Претендира направените разноски.
В съдебно заседание страните не се явяват лично. К. се представлява от процесуален представител, който поддържа жалбата, претендира направените разноски за юрисконсулско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на разноските на противната страна. Двете страни представят писмени бележки. Ответната стана претендира направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700лв., от които 500 лв. в хода на производството и 200лв.пред касационната инстанция.
Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното :
С определение № 460 от 24.04.2015г. е допуснато касационно обжалване, на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, по въпроса: „Следва ли по силата на § 57 от ПЗР на З. /ДВ бр.93/2009г. в сила от 25.12.2009г./ да се приравнява и трудовия, и служебния стаж на служителите на закритото Министерство на извънредните ситуации, в служебен по смисъла на ЗМВР и на това основание да се присъжда обезщетение по чл.252 ал.1 от ЗМВР за прослужени години в системата на гражданска защита?”. Констатирано е противоречие на въззивния акт с постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС с № 211 от 12.12.2014г. по гр.д.№ 7769/13г.на ІІІ г.о., № 330 от 17.11.2014г. по гр.д.№ 2780/14г.на ІV г.о.
В конкретния случай няма спор по фактите :
Настоящият ответник А. М. К. е работила за периода 1.07.1993г. до 30.12.2012г.в системата на „Гражданска защита”, като е заемала различни длъжности. Не се спори, че през тези години тя е работила, както по трудово правоотношение общо 10г. 10м. и 0 дни /от 1.07.1993г. до 1.05.2004г./, така и по служебно правоотношение общо 8г. 4м. и 0 дни /от 1.05.2004г. до 30.12.2012г./, като към МВР е работила, считано от 28.12.2009г. до 30.12.2012г., когато е достигнала пределната възраст от 60г. за служба в МВР. Не се спори, че й е изплатено обезщетение по чл.252 ал.1 от ЗМВР в размер на две брутни месечни заплати /от по 1 155лв./. Тя претендира обезщетение в размер общо на 19 брутни месечни заплати /още на 17/, като счита, че съгласно разпоредбите на § 64 и §57 ПЗР ЗИД ЗМВР следва да се приеме, че е работила при един и същ работодател.
Претенцията й е уважена от въззивния съд, който е приел, че на основание горецитираните разпоредби стажът, придобит по КТ и по З. от служителите по §64 на ЗИД ЗМВР /ДВ бр.93/09г., в сила от 24.11.09г./ се зачита за работа при един и същ работодател. Счел е, че придобият трудов стаж се счита за приравнен на служебен стаж, който по силата на §57 на ЗИД ЗМВР се счита за приравнен на стаж, придобит от служител в системата на МВР.
Настоящият съдебен състав не споделя изводите на въззивния съд, като по въпроса във връзка с който е допуснато касационно обжалване е налице установена съдебна практика, която е в следния смисъл :
Нормата на § 57 ПЗР З. няма обратно действие, приложима е след влизането й в сила на 1.07.2012г. и установената с нея фикция относно стажа на визираните в нея служители на МВР няма действие спрямо прекратените преди посочената дата служебни правоотношения. Освен това – тя е приложима само за визираните в нея, изчерпателно изброени служители на МВР. Лицата, осъществявали дейността по гражданска защита на населението /независимо от поредицата универсални правоприемства през последните 15 години/ и въпреки, че са осъществявали без прекъсване идентична дейност, могат да получат обезщетение по ЗМВР само за реално прослужените в МВР години / за останалите години, те могат – при наличие на съответните предпоставки – да получат дължимите съгласно разпоредбите на КТ и по З.. обезщетения/. Съответно – когато служител претендира по съдебен ред обезщетение по повод прекратяване на служебното му правоотношение с МВР, като основава иска си на твърдения за прослужени без прекъсване от него години в системата на гражданска защита, както като служител на МВР, така и като служител по трудово или служебно правоотношение, искът е с правно основание чл.252 и чл.253 от ЗМВР от 2006г./отм./ и съответните разпоредби на КТ и по З.., приложими към момента на прекратяване на служебното правоотношение с МВР и съобразно твърденията за наличието на съответните предпоставки за възникване на вземането и размера на обезщетението. Пред вид безспорния факт, че дейността на държавата по гражданска защита на населението в течение на времето е осъществявана от различни държавни ведомства и органи, между които е налице универсално правоприемство, включително по чл.87а от З. и чл.123 от КТ, при прекратяване на правоотношенията със служителите, осъществявали тази дейност, последните имат право освен на обезщетението по чл.252 и чл.253 ЗМВР от 2006г./отм./при прекратяване на служебните правоотношения с МВР, още и на разликата – в съответния брой заплати до пълния размер на съответното обезщетение, което те биха получили по З. или по КТ за периода до преназначаването им в МВР, при наличието на съответните предпоставки.
Имайки пред вид така дадения отговор на поставения въпрос и горепосочените конкретни факти по делото, настоящият съдебен състав намира, че неправилно въззивният съд е присъдил обезщетение само на основание чл.252 от ЗМВР в размер на 17 заплати.
А. М. К. е работила първо десет години по трудово правоотношение, а след това осем пълни години прослужени като държавен служител, от които две като държавен служител в МВР. Следователно тя има право на обезщетение по чл.252 и чл.253 от ЗМВР от 2006г./отм./ в размер на 2 брутни месечни заплати / за които няма спор, че са й изплатени/ и на 6 брутни месечни заплати – обезщетение на основание чл.106 ал.3 изр. от З. /в редакцията след изменението ДВ бр.95/2003г. до изм.ДВ бр.100/2011г., действаща към датата на прекратяване на правоотношението/, което тя би получила ако не бяха настъпили правоприемствата по чл.87а от З.. Този извод съдът прави на базата на следните конкретни факти: А. К. е назначена за държавен служител на 23.04.2004г. на длъжността „Главен инспектор по Р.” и служебното й правоотношение е прекратено през 12.2009г., считано от 28.12.2009г., когато на основание заповед на министъра на вътрешните работи и акт за встъпване е заела длъжност в МВР. Видно от приложената по делото заповед № ЧР -01-3428 от 16.12.2009г. /на лист 51/ при прекратяване на служебното правоотношение са й изплатени обезщетения по чл.61 от З. за компенсиране на неизползвани два дена платен отпуск и по чл.106 ал.2 от З. за оставане без работа за срок от два месеца, но не и това по чл.106 ал.3 от З./.
С оглед гореизложеното искът се явява основателен до сумата от 6 930лв.,ведно с претендираната законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба 9.01.2013г./паричното задължение е търсимо и по делото няма данни претендираната сума да е поискана преди посочената дата/ Над тази разлика, претенцията за обезщетение е неоснователна, тъй като пред вид разпоредбата на чл.106 ал.3 изр.1 от З.. в горепосочената редакция/ за времето, прослужено от ищцата по трудово правоотношение за периода от 1993г. до назначението й по служебно правоотношение обезщетение не се дължи, а както вече по-горе беше казано, такова не се дължи и по силата на чл.252 ал.1 от ЗМВР /отм./
По исканията за разноски, съдът намира следното:
С оглед изхода на спора на основание чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК в полза на касатора следва да се присъди 2/3 част от направените разноски /включващи юрисконсулко възнаграждение от по 573лв. за всяка една от трите инстанция или 1 719лв. и платени държавна такса от 423 лв.пред касационната инстанция и 393лв. пред въззивната, всичко 2 535/ или дължимата сума е 1 690лв., както и в полза на ответната страна сумата от 600лв. /представляваща 1/3 част от направените разноски от 1800лв. за адвокатско възнаграждение, от които 1 100лв. за първата, 500лв. за втората и 200лв.за третата инстанции/. С. компенсация ответникът следва да заплати на касатора разноски от 1 090лв. Ответникът дължи и такса в размер на 865.40лв., за която е осъден с първоинстанционния акт.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 1770 от 28.11.14г. по в.гр.д. № 1751 по описа за 2014г. на Варненски окръжен съд и потвърденото с него решение № 2575 от 15.05.14г. по гр.д.№ 763/13г. на Районен съд Варна В ЧАСТТА в която е присъдено обезщетение в полза на А. М. К. в размера над 6 930лв. до предявения от 19 635лв., обезщетение по чл.252 ал.1 от ЗМВР/отм./, ведно със законната лихва, както и в частта за разноските И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ :
О. предявения от А. М. К. ЕГН [ЕГН] от [населено място] [улица] ет.3 ап.7 иск против Главна Дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” на МВР, представлявана от директора Н., с адрес : [населено място] [улица] за разликата над сумата от 6 930лв.,представляваща неплатена част от обезщетение при прекратяване на служебното й правоотношение в размер на шест месечни възнаграждения до претендираните 19 635лв., ведно със законната лихва считано от предявяване на иска на 9.01.2013г. на основание чл.252 от ЗМВР като неоснователен.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1770 от 28.11.14г. по в.гр.д. № 1751 по описа за 2014г. на Варненски окръжен съд в останалата част.
ОСЪЖДА А. М. К. ЕГН [ЕГН] от [населено място] [улица] ет.3 ап.7 да заплати на Главна Дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” на МВР, представлявана от директора Н., с адрес : [населено място] [улица] сумата от 1 090лв./хиляда и деветдесет лева/ разноски за всички инстанции по компенсация.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.

П. : ЧЛЕНОВЕ :

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.