Решение №240 от 43140 по тър. дело №838/838 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

Р Е Ш Е Н И Е

№ 240
София, 09.02.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 12.12.2017 година, в състав:

РЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Л.Златкова
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 8838 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Държавен фонд ”З.”, гр.София против въззивно решение на Кюстендилския окръжен съд № 278 от 18.11.2016 г., по гр.д.№ 401/2016 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Кюстендилския районен съд № 278 от 28.04.2016г., по гр.д.№210/2015 г. за отхвърляне на предявените от настоящия касатор, като ищец, срещу Д. И. А. от [населено място] обективно съединени искове по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 24 446 лв., дадена на отпаднало основание – развален по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД договор за безвъзмездна финансова помощ № 10/ 112 /001608, сключен между страните на 29.07.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 16.05.2013 г. и за сумата 599.36 лв., представляваща лихва за забава в плащането на дължимата главница за периода 17.02.2013 г. – 15.05.2013 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение, въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК по ч.гр.д.№ 920 / 2013 г. на КРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното въззивно решение, който порок – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК е аргументиран с настъпила законодателна промяна,според която от месец декември 2015 г. отношенията във вр. с предоставяне на безвъзмездна финансова помощ са предмет на уреждане от специален Закон за управление на средствата от европейските структурни и инвестиционни фондове, като издадените, във вр. със сключените договори за безвъзмездна финансова помощ, актове на Фонда – индивидуални административни актове, подлежат на съдебен контрол по реда на АПК. При условията на евентуалност е въведено и оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради необоснованост и допуснато нарушение на закона. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че в случая не е налице хипотезата на чл.87, ал.2 ЗЗД и ищецът е следвало да даде на ответницата – длъжник подходящ срок за изпълнение, едва след изтичането на който, договорът помежду им може да се счита за развален поради виновното и неизпълнение на конкретно договорно задължение. Поддържа, че процесният договор, с оглед на конкретните договорни клаузи и законовото правило на чл.20а ЗЗД обвързва страните и те дължат изпълнение непременно в уговореното време, което определя същия като „фикс –сделка” – обстоятелство несъобразено от решаващия състав на КОС.
Ответникът по касационната жалба, чрез пълномощника си адв. Л. възразява по основателността на въведените касационни основания, излагайки подробни съображения за приложимост на общия исков ред, предвид датата на исковата молба и разпореденото от § 10, ал.3 във вр. с ал.1 от ПЗР на ЗУСЕСИФ по отношение заварените висящи производства.
Касационното обжалване е допуснато с определение на състав на първо търговско отделение на ВКС № 462 от 28.07.2017 г., поради вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, предвид характера на правоотношението по висящия към влизане в сила на ЗУСЕСИФ правен спор, породено от договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по Програма за развитие на селските райони за периода 2007 -2013 г., подкрепена от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери”.
Състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
І. По допустимостта на обжалваното въззивно решение:
По въпроса, дали въззивният съдебен акт е вероятно недопустим, като постановен по спор, подведомствен на административните, а не на общите гражданските съдилища, настоящият съдебен състав възприема даденото, с формираната по реда на чл.290 ГПК практика, изразена в решения на ВКС: № 60.03.08.2017 г., по т.д.№ 3265/2015 г. на І т.о.; № 17/ 23.03.2017 г., по гр.д.№ 50176/2016 г. на ІІІ г.о.; № 66 от 21. 03. 2017 г., по гр.д.№ 6014/2016 г. на ІV г.о.; № 68 от 29.06.2017 г., по т.д.№ 378 /2016 г. на І т.о.; № 123 от 20.07.2017 г., по т.д.№ 2547/2016 г. на І т.о. ; № 148 от 19.10.2017 г., по т.д.№ 221/2016 г. на ІІ т.о.и № 206 от 06. 12. 2017г., по т.д.№ 791/2017 г. на І т.о., разрешение. Обобщено същото е в смисъл, че исковете за изпълнение на договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативни програми, субсидирани от ЕС със средства от Европейските структурни и инвестиционни фондове или за обезщетение от неизпълнение на такъв договор, по силата на § 10, ал.3, във вр. с ал.1 от ПЗР на ЗУСЕСИФ са подведомствени на общите граждански съдилища и постановените по тях съдебни актове по установения гражданскоправен съдопроизводствен ред са допустими, когато исковата молба е предявена до 25.12.2015 г..
Съображенията са, че със Закон за управление на средствата от европейските структурни и инвестиционни фондове/ ДВ бр. 101/2015г./, с който се преодоляват съществуващите до влизането му в сила колебания в правната доктрина и съдебна практика за правното естество на възникналите правоотношения с източник договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ и изявлението на органа за финансова корекция, законодателят е разграничил и заварените от влизането му в сила съдебни производства, въз основа на предприета от бенефициера защита – по гражданскоправен ред, когато с исковата молба се претендира изпълнение по договор за безвъзмездна финансова помощ или обезщетение от неизпълнението на такъв договор – § 10, ал.3 от ПЗР на ЗУСЕСИФ; по административноправен ред – когато съдебните дела са образувани по жалби на същия срещу изявления за налагане на финансови корекции, респ. произтичащи/ свързани/ с такива корекции – § 10, ал.2 от ПЗР на ЗУСЕСИФ.
С искова молба вх.№ 9221/18.06.2014 г., въз основа на която преди 25.12.2015 г. е образувано настоящето дело, е предявен иск за установяване на вземане, за което ДФ „ЗЕМЕДЕЛИЕ” твърди, че е дадено на отпаднало основание – разваляне на сключен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, поради виновно неизпълнение от страна на бенефициента и то подлежи на връщане. Следователно въззивното решение, като постановено по спор, свързан с вземане, произтичащо от упражнено право на разваляне на договор за безвъзмездна финансова помощ т.е. свързан с неговото изпълнение, е подведомствен на общите граждански съдилища, което изключва да е процесуално недопустимо на соченото от касатора основание, в частта му по предявения главен иск по чл.422, ал.1 ГПК, поради което и не подлежи на обезсилване.
Според настоящия съдебен състав на обезсилване, обаче, подлежи въззивния съдебен акт, предмет на подадената касационна жалба, в частта по предявения иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК за вземането на ДФ ”З.” в размер на сумата 599.36 лв. – лихва за забава върху главница от 24 446 лв. за периода 17.02.2013 г. – 15.05.2013 г., обхванато също от издадената заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.2 ГПК № 579 от 17.05.2013 г., по ч. гр. д.№ 920 / 2013 год. на КРС.
Съгласно задължителните постановки в т.4а от ТР № 4/ 18.06.2014 г., по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, възпроизведени и доразвити в постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 64 / 30. 06. 2016 г., по т.д.№ 3531/2014 г. на ІІ т.о., № 59/10.05.2016 г., по т.д.№ 623 / 2015 г. на ІІ т.о. и др., издаване на заповед по чл.417 ГПК и изпълнителен лист за законната лихва върху главното вземане за периода от датата на падежа до подаване на заявлението е недопустимо, по арг. от т.4 на ТР № 1/28.12.2005 г., по т.д.№ 1/2004 г. на ОСТК на ВКС, освен ако основанието на това акцесорно вземане е предвидено в документа и размерът е определен в същия, или е достатъчно определяем по посочен в него начин.
Съображенията са, че в производството по издаване на заповед за изпълнение и разпореждане за издаване на изпълнителен лист съдът проверява само формалната доказателствена сила на изпълнителното основание, поради което не може да се основава на данни, стоящи извън това удостоверяване. Следователно, доколкото искът по чл.422, ал.1 ГПК има за предмет установяване на вземане, за което е издадена заповедта по чл.417 ГПК, то при недопустимост на последната изцяло или частично, съдебното решение за установяване на това вземане също е съответно недопустимо.
Обстоятелството, че в случая заповедният съд не е следвало да издава в полза на ДФ ”ЗЕМЕДЕЛИЕ” заповед за изпълнение за сумата 599.36 лв. – законна лихва за забава върху главното вземане от 24 446 лв., тъй като това вземане не е установено с формалната доказателствена сила на документа по чл.417, т.2 ГПК – извлечението от сметка на заявителя, то и въззивното съдебно решение за неговото установяване се явява недопустимо. Поради изложеното и в съответствие с задължителните разяснения в т.13 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС въззивното решение на КОС в посочената му част следва да бъде обезсилено, а производството по този обективно кумулативно съединен положителен установителен иск – прекратено.
ІІ.По основателността на касационната жалба:
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че за да бъде успешно упражнено потестативното преобразуващо право на извънсъдебно разваляне на договора от кредитора, изправна страна, трябва да е налице виновно длъжниково неизпълнение, за което може да бъде ангажирана договорната му отговорност. Развалянето без кредиторът с едностранното си волеизявление да даде подходящ срок за изпълнение на длъжника, каквато е разгледаната по делото хипотеза, е възможно единствено при условията на чл.87, ал.2 ЗЗД – когато е настъпила невъзможност за изпълнение, за която длъжникът отговаря, при безполезност на изпълнението за кредитора, породена от забавата на длъжника или когато е уговорено, че ще се изпълни в точно определено време/ фикс сделките/. За да възникне право на вземане от даденото на отпаднало основание – разваляне на договора, поради неизпълнение, в тежест на ищеца е да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства, надлежно упражнено право на разваляне. Това означава, че ищецът трябва да установи в процеса, при условията на пълно и главно доказване, настъпване на предпоставките на чл.87, ал.2 ЗЗД, пораждащи в негова полза право на разваляне без даване на подходящ срок за изпълнение, в който см. са и постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 52 от 01.09.2015 г., по т.д.№ 538/2014 г. на ІІ т.о.; № 203/30.01.2012 г., по т.д.№ 116/2011 г. н ІІ т.о. и № 100/03.07.2012 г., по т.д.№ 307/2011 г. н ІІ т.о.
Въззивното решение на КОС, макар и с крайно повърхностни и непрецизни мотиви, с които по правилото на чл.272 ГПК е препратено към мотивите на КРС, е съобразено с посоченото разрешение и следва да бъде потвърдено.
Видно от данните по делото, КОС е счел, че дори и да се приеме за доказано виновното неизпълнение на ответницата, в какъвто см. са твърденията на Фонда, то разпоредените от закона последици от разваляне на договора не са настъпили и в полза на последния не е възникнало заявеното по реда на заповедното производство право на главно вземане срещу бенефициента, предмет на предявената положителна установителна искова претенция по чл.422, ал.1 ГПК. Съображенията са, че в изявлението на изправната страна за извънсъдебно разваляне на договора не се съдържа какъвто и да е даден срок, за изпълнение на задължението, който да подлежи на преценка относно подходящността му, поради което при отсъствие на доказателства то да е станало невъзможно изцяло или отчасти, или безполезно за кредитора, респ. да е произтичащо от фикс-сделка, кредиторът не е упражнил успешно потестативното си право да развали едностранно процесния договор.
Решението е правилно.
Безспорно е между страните в процеса, че по силата на договор, сключен помежду им на 29.07.2009 г. за отпускане на финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери” от ПРСР за периода 2007 – 2013 г., подкрепяна от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, ответникът А., като бенефициент, е получила сума в размер на 24 446 лв., представляваща първи транш от одобрената финансова помощ в общ размер на 48 892 лв.. Не е съществувал спор по делото и относно факта, че с процесния договор ответницата е поела задължение да подаде заявка за второ плащане на сумите по отпуснатата и безвъзмездна помощ в рамките на срок, изрично уговорен между съконтрахентите в т.5.1 и нормативно определен в чл.24, ал.2 Наредба № 9 от 03.04.2008 г., /преди изм., обн.в ДВ бр. 60/2012 г./, който не е спазила.
Поради това и основаният спор в процеса е за осъществяването на останалите предпоставки на чл.87 ЗЗД, за което доказателствената тежест е възложена на ищеца.
Възприемайки тезата на Фонда за доказано виновно неизпълнение на ответницата, предвид отсъствие на категорични доказателства, извън показанията на единствения разпитан св.Г., близък неин роднина по сватовство, за липса на оказано и от кредитора съдействие – крайно необходимо за изпълнение на конкретното и договорно задължение, чрез немотивирано връщане на своевременно представените от същата документи за второ плащане, решаващият състав на въззивният съд е разгледал и всички останали твърдяни от ищцовото ЮЛ обстоятелства, които да са породили правото му на разваляне на процесната сделка при условията на чл.87, ал.2 ЗЗД. Преценявайки в тази вр. като основателно възражението на А. за отсъствие на надлежна представителна власт за ЮЛ – ищец по отношение отправеното и предупреждение, обективирано в заповед на директора на Б. областна дирекция ”Земеделие”, КОС е изградил правен извод, че в качеството си на изправена страна Фондът е могъл да реализира правото си на едностранно извънсъдебно разваляне на процесния договор и с исковата молба по чл. 422, ал.1 ГПК, предвид произход на подлежащото на установяване парично вземане, но изрично е посочил, че и в разглежданата хипотеза, за да е успешно упражнено това потестативно преобразуващо право на кредитора е необходимо да са налице останалите предпоставки на чл.87 ЗЗД.
Съобразявайки липсата на спор между страните за отсъствие на даден от Фонда срок за изпълнение по см. на чл.87, ал.1 ЗЗД решаващият съд правилно е подложил на преценка единствено елементите от фактическия състав на чл.87, ал.2 ЗЗД, на които последният се е позовал с твърдение, че процесната сделка, от категорията фикс – сделките, позволява с оглед това си правно си естество, безусловно разваляне на договора чрез предизвестие, т.е. без даване на срок. Подлагайки на анализ установените с Наредба № 9 от 03.04.2008 г. общи права и задължения на Фонда и на ползвателя на финансова помощ по сочената мярка” Създаване на стопанства на млади фермери” по ПРСР за периода 2007 -2013 г., както и конкретно договорените между съконтрахентите такива КОС е изградил правен извод, че въведеното изискване за срочно изпълнение на конкретното задължение на ползвателя А., не превръща процесния договор във фикс – сделка, нито презумира, че реализираната забава е го направила безполезно за кредитора.
Възприетото разрешение е законосъобразно и се споделя от настоящия съдебен състав. Вярно е, че по силата на чл.20а, ал.1 ЗЗД сключеният в границите на установената с чл.9 ЗЗД договорна свобода, договор обвързва страните със силата на закон и те дължат точно изпълнение на поетите задължения, както се поддържа от ищеца, но това само по себе си не означава, че всяка сделка, включваща модалитета срок, се явява по своето правно естество фикс – сделка по см. на чл.87, ал.2, пр.3 ЗЗД.
Изразеното разбиране е в съгласие както с общото изискване на чл.8, ал.2 ЗЗД, така и с една от основните цели на посочената Наредба № 9/ 03.04.2008 г. – да се окаже подкрепа на земеделието и икономиката в селските райони, като се стимулира заетостта и производителността и конкурентноспособността в същите, в рамките на ЕС.
Следователно обстоятелството, че в хода на делото ищецът, проявявайки процесуална небрежност, не е установил с допустимите от ГПК доказателствени средства, че след изтичане на уговорения срок е настъпила невъзможност за изпълнение задължението на ползвателя да поиска плащане на втория транш от общия размер на финансовата помощ, за което отговорността е на последния, вкл. чрез възпрепятстване извършването на изискуемите се от чл.5.3 от договора контрол и проверка от страна на разплащателния орган за реалното фактическо извършване на всички инвестиции, основни дейности и цели, заложени в съответния проект, обосновава правен извод, че предпоставките за безусловно извънсъдебно разваляне на процесния договор в случая са недоказани. Поради това и договорната обвързаност между страните по спора не е отпаднала и в полза на Фонда не съществува правото да изисква възстановяване на сумата от първото получено от ответницата плащане от безвъзмездната финансова помощ, като дадена на отпаднало основание и като е съобразил гореизложеното КОС е постановил обжалвания съдебен акт при отсъствие на сочените в касационната жалба касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С оглед изхода н делото в настоящата инстанция на ответника, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, следва да бъдат присъдени претендираните деловодни разноски, възлизащи общо на сумата 800 лв., формирана от реално заплатено адвокатско възнаграждение от 300 лв.,за изготвен отговор на касационната жалба, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие серия „К” №000018161 от 16. 02.2017 г. и заплатена в брой сума в размер на 500 лв. за осъществена защита пред ВКС, след допускане на касационното обжалване, по договор за правна защита и съдействие с.”К” № [ЕГН] от 16.10.2017 г. По отношение на разликата до пълния размер на посочените в приетия по делото списък по чл.80 ГПК деловодни разноски на ответника, липсват доказателства те да са били реално направени от последния в касационното производство. Що се касае до заявените деловодни разходи за останалите съдебни инстанции, то извършените такива в производството пред КРС са присъдени, поради което искането за тях се явява неоснователно. Неоснователно е и искането за присъждане на деловодни разноски за въззивното производство. С въззивното си решение КОС е отказал присъждането им на страната, приемайки за недоказано реалното им извършване. Въззивното решение на КОС в тази му част, имаща характер на определение, не е било предмет на обжалване по предвидения в ГПК процесуален ред, поради което понастоящем липсва процесуална възможност за изменението му.
Мотивиран от горното, настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.293, ал.1 ГПК

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение на Кюстендилския окръжен съд № 278 от 18.11.2016 г., по гр.д.№ 401/2016 г., в частта по предявения от ДФ ”З”, гр.София срещу Д. И. А. от [населено място] положителен установителен иск за сумата 599.36 лв. /петстотин деветдесет и девет лева и тридесет и шест стотинки/, представляваща лихва за забава върху главница от 24 446 лв , начислена за периода 17.02.2013 г. – 15. 05. 2013 г., за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д.№ 920/2013 г. на КРС.
ПРЕКРАТЯВА,като недопустимо, производството по делото в тази му част.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 278 от 18.11.2016 г., по гр.д.№ 401/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд в останалата му част.
ОСЪЖДА ДФ”ЗЕМЕДЕЛИЕ”,гр.София да заплати на Д. И. А. от [населено място] сумата 800 лв./ осемстотин лева/, деловодни разноски за касационното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.