Решение №28 от 42913 по търг. дело №3416/3416 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

9

Р Е Ш Е Н И Е
№ 28
[населено място] , 27.06.2017г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо търговско отделение,в открито заседание на двадесети февруари, две хиляди и седемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА РОСИЦА БОЖИЛОВА при участието на секретаря Милена Миланова и като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 3416/2015 год., за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1043/20.05.2015 год. по т.д.№ 4195/2013 год. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 04.07.2011 год. по т.д.№ 89 /2010 год. на Софийски окръжен съд и е отхвърлен предявеният от касатора против Е т „П. Д. – Д. 91„ иск с посочено от съда правно основание чл.20 пар.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки / CMR /, за сумата от 27 176,26 лева, съставляваща стойността на счетен за изгубен товар,по заявка за превоз от 08.06.2010 год. и международна товарителница от 14.06.2010 год., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 29.09.2010 год. до окончателното й изплащане.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.294 ал.1 ГПК,поради несъобразяване на въззивния съд с дадените от касационна инстанция задължителни указания по приложението и тълкуването на материалния закон – чл.20 пар.1 вр. с чл.17 пар.2 предл. последно от Конвенцията за договора за международен превоз на стоки / CMR /, респ. постановено в противоречие с материалния закон – преждепосочените разпоредби на Конвенцията. Решението на първоинстанционния съд, в частта по акцесорния иск за лихва за забава, на основание чл.27 пар.1 от Конвенцията, за периода до предявяването на исковата молба – отхвърлен, като необжалвано е влязло в сила.
Ответната страна – ЕТ„П. Д.–Д. 91„ – оспорва касационната жалба, като счита че установимата по делото тотална щета – цялостна повреда на товара, в причинна връзка с виновно поведение на различно от превозвача лице, е достатъчно да обоснове неоснователността на иска.
Ответната страна – Застрахователно дружество [фирма] – не е взела становище по касационната жалба.
С определение № 561 от 21.06.2016 год. касационното обжалване е допуснато по правния въпрос : Задължителни ли са за въззивния съд указанията на касационна инстанция по тълкуването и прилагането на материалния закон ? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с реш.№ 88 по гр.д.№ 1062/2009 год. на ІІ г.о. на ВКС.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение , съобразно доводите и възраженията на страните и съгласно правомощията си по чл.293 ГПК, за да се произнесе съобрази следното:
Предявявайки иска за обезщетение , ищецът се е позовал на чл.20 пар.1 от CMR Конвенцията, сочейки обстоятелството, че считано 60 дни от началото на възложения на ответника превоз на мебели, с местоназначение – Франция, стоката не е получена. Предвид това и на основание посочената разпоредба същият се възползва от правото да я счете „изгубена„, претендирайки обезщетение,съизмеримо със стойността й към момента на сключване на договора за превоз / фактурна /. Твърди, че превозвачът го е уведомил за предизвикано по вина на трето лице ПТП на територията на Франция, при което е увредено превозното средство,с оглед което и въпреки липсата на предоставени му доказателства за това, своевременно е дал указания на превозвача за изготвяне на авариен протокол, с цел установяване вида и размера на вредите върху превозваната стока, както и указания за превозването на неувредената стока до получателя в най-кратък срок.Ищецът твърди, че и до момента на подаване исковата молба никое от указанията не е изпълнено.
Ответникът е противопоставил възражение по чл.17 пар.2 предл. последно от Конвенцията – основание за освобождаването му от отговорност, тъй като причинените щети са в резултат на „ обстоятелства, които не е могъл да избегне и последици, които не е могъл да предотврати„.
Първоинстанционният съд е приел, че доказателства за погиването на превозвания товар, в резултат на причиненото по вина на трето лице ПТП,безспорно увредило превозното средство,в което товарът е транспортиран, не са ангажирани от ответника, поради което и чл.17 пар.2 предл.последно от Конвенцията не може да намери приложение, уважавайки иска, съобразно фактурната стойност на превозваните вещи. Независимо от уважаването на иска, с посочено основание чл.20 пар.1 CMR, е отхвърлен като неоснователен предявения от ответника обратен иск към ЗД [фирма] ,на основание чл.215 ал.1 КЗ.
Въззивният съд,на базата на събрани и във въззивното производство доказателства относно състоянието на превозваните вещи, съставени значителен период след датата на ПТП, е отменил първоинстанционното решение и отхвърлил главния иск, с решаващия извод, че презумпцията на чл.20 пар.1 CMR е неприложима, тъй като тя се отнася за случаите в които превозваната стока липсва – изцяло или частично и не обхваща случаите, в които товарът не е погинал, а е повреден.
Касационно обжалване на въззивното решение – по т.д.№ 852 / 2012 год. на ІІ т.о. на ВКС – е било допуснато по правния въпрос „за приложението на чл.17 пар.2 предл. последно от Конвенцията за договора за международен превоз на стоки / CMR / относно освобождаването на превозвача от отговорността, която носи в случаите на частична липса или повреда на товара, поради непреодолима сила, съответно прилага ли се и при недоставяне на остатъка от товара, при изрични указания на изпращача за това, съгласно чл.14 от Конвенцията. Касационният съд е приел разрешението, че чл.17 пар.2 предл.последно от Конвенцията не намира приложение при недоставяне на запазения /след въздействието на непреодолимата сила върху превозвания товар/ остатък от товара,в случаите, когато има изрични указания за това по чл.14 от същата Конвенция и превозвачът не доказва обективни пречки за тяхното изпълнение.С оглед отговора на правния въпрос,касационният съд е отменил въззивното решение и върнал делото с указания за назначаване на съдебно-икономическа експертиза, за остойностяване запазената / след причиненото по вина на трето лице ПТП / част от превозвания товар.
При новото разглеждане на делото, експертизата е допусната, но заключение, в изпълнение на изготвена международна съдебна поръчка, по Регламент № 1206/2001 год. относно сътрудничеството на съдилищата на държавите членки на ЕС при събиране на доказателствата по граждански и търговски дела, не е постъпило.Ищецът се противопоставя на необходимостта от такова заключение.Ответникът / с.з. от 13.05.2015 год./ е заявил,че повредената част от товара е около 90 % ,респ. запазена част – 10 %. Съдът е дал ход на устните състезания,без събиране на допуснатото доказателство.
При новото разглеждане на спора, въззивният съд е постановил идентичен на правния резултат от първото разглеждане на делото във въззивна инстанция, със следните мотиви: Приел е за безспорно между страните обстоятелството, че запазената част от товара е само 10 %. Позовавайки се на указанията на касационната инстанция,съдът формално е споделил извода за отговорност на превозвача за недоставената запазена част от товара, спрямо която същият не установява предпоставки за освобождаване от отговорност по чл.17 пар.2 предл. последно от Конвенцията – обективни причини за невъзможност да изпълни указанията. Същевременно приема, че ищецът е предявил иск за обезщетение за липсваща, т.е. за изгубена стока, а такава не е налице, тъй като местонахождението на товара след процесното ПТП е било известно. След като товара не е изгубен, за него не се дължи обезщетение за липса, по арг. от чл.20 пар.2 и пар.3 от Конвенцията. Според съда,обаче, извън основанието на предявения иск са и другите хипотези на чл.17 пар.1 от Конвенцията – не е предявен иск за обезщетение за повреда на товара, за забава в превоза или за пълно неизпълнение при наличен товар, нито за обезщетение след разваляне на договора.Още повече,обезщетението се съизмерява със стойността на превозваната стока, но предвид наличността й / на запазената част от 10 %, тъй като за останалите 90 % превозвачът не отговаря,на основание чл.17 пар.2 предл. последно от Конвенцията/, патримониума на товародателя не е намалял с тази стойност,а други видове имуществени вреди ищецът не е претендирал.На практика въззивният съд е индивидуализирал претенцията, съобразно позоваването на ищеца на правото му по чл.20 пар.1 от Конвенцията,според предпоставките в която разпоредба стоката „ се счита изгубена„ и отрекъл основателността й,с оглед яснота на страните по превоза относно съществуването и местонахождението й – предпоставки, които в отговора на правния въпрос, респ. дадените указания за новото разглеждане на делото, касационният съд очевидно не е счел релевантни. Противното би обезсмислило и указаната експертиза, респ. връщане на делото, вместо произнасяне по съществото на спора от касационна инстанция.
По правния въпрос : Съгласно реш.№ 88 по гр.д.№ 1062/ 2009 г. на на ІІ г.о. на ВКС, както и други постановени по реда на чл.290 ГПК решения – реш. № 198 по т.д.№ 126 / 2015 год. на І т.о. , реш.№ 128 по гр.д.№ 1356 / 2009 год. на ІV г.о., реш.№ 193 по гр.д.№ 1649 / 2009 год. на ІV г.о. , реш.№ 246 по гр.д.№ 3117 / 2013 год. на ІІ г.о. , реш.№ 217 по гр.д.№ 579 / 2013 год. на ІV г.о. на ВКС и др. – указанията по тълкуването и прилагането на материалния закон задължават въззивния съд да приеме същото, каквото е приела касационната инстанция, щом този въпрос бъде поставен при новото разглеждане на делото / освен в хипотези на оттегляне, отказ от иска , признание на отделни факти, постигане на спогодба /. Задължителни са указанията на касационна инстанция и по приложението на процесуалния закон, изводимо от граматическото и логическо тълкуване на разпоредбата на чл.294 ал.1 ГПК, ползваща родовото понятие „закон„. Неизпълнението на дадените в отменителното решение на ВКС указания представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, когато се отразява върху правилността или допустимостта на въззивното решение. Настоящият състав напълно споделя даденото разрешение .
По основателността на касационната жалба :
Като е приел, че претенцията на ищеца е обезщетяване за „изгубен” / липсващ / товар, с оглед позоваването на ищеца на правото му по чл.20 пар.1 от Конвенцията, и предполага разглеждането й в само тази хипотеза, съобразно събирането на доказателства за действително изгубен товар, каквито не са налице, въззивният съд е процедирал в противоречие с отговора на правния въпрос, даден от касационна инстанция, по приложението на чл.17 пар.2 предл. последно от Конвенцията и съобразно който е следвало да установи единствено има ли и каква запазена част от превозвания товар, доколкото и до приключване на делото във въззивна инстанция при първоинстанционното производство, ответникът не е ангажирал доказателства за обективна причина за недовършването на превоза за запазена част от превозвания товар,въпреки изричните указания на товародателя. Въззивният съд е приел, че след като запазената част е налична, т.е. с нея не се намалява имуществото на правоимащия и същият би могъл да я получи, обезщетение за недоставянето й не се дължи,което е в противоречие с указанията на касационна инстанция. От друга страна, произнасянето и указанията на касационната инстанция касаят само оная част от предявената претенция, относима към стойността на запазени , не и на унищожени или повредени вещи / целият товар, по твърдение на превозвача,доколкото запазените части не могат да се ползват със самостоятелно предназначение / . При произнасянето си в тази част, обаче, въззивният съд е приложил неправилно материалния закон – чл.20 пар.1 вр. с чл.17 пар.1 и чл.18 пар.1 вр. с чл.17 пар.2 от CMR, предвид следното :
Ищецът претендира отговорност от ответника – превозвач, на основание чл.17 пар.1 от Конвенция CMR, съгласно който превозвачът отговаря за цялостна или частична липса или повреда на стоката от момента на приемането й за превоз до този на доставянето й, както и за забавата в доставянето й. Предвид известяване на ищеца от ответника за претърпяно ПТП, по вина на трето лице – водач на автовоз / установено по делото / и непредставяне на каквито и да било доказателства за това, вкл. след писмена покана от ищеца / писмо от 25.06.2010 год. – стр. 25 по номерацията на първоинстанционното дело / , ищецът – товародател се е възползвал да се позове на презумпцията на чл.20 пар.1 от Конвенцията, според който „правоимащият може, без да е необходимо да представя други доказателства, да счете стоката за изгубена , когато не е доставена до тридесет дни след изтичане на уговорения срок или ако такъв срок не е бил уговорен / какъвто е процесния случай / – в срок от шестдесет дни от деня на приемането й за превоз от превозвача. С оглед приемане стоката на 14.06.2010 год., 60-дневният срок се явява изтекъл на 14.08.2010 година. Ответникът – превозвач противопоставя освобождаване от отговорност, съгласно чл.17 пар.2 пр.последно от Конвенцията – настъпване на вреди при обстоятелства, които превозвачът не е могъл да избегне и при последици, които не е могъл да преодолее. Изрично, вкл. при новото въззивно разглеждане на делото, както и в настоящото касационно производство, ответникът се позовава на тотална щета – частично пълно погиване и частично повреждане на превозвания товар,но до степен и с оглед характеристиката на превозваните вещи – модули на сглобяеми мебели, изработени по проект – на фактическата му негодност да се използва по предназначение.Според чл.18 пар.1 от Конвенцията, доказването, че липсата, повредата или забавата са причинени от един от фактите, предвидени в чл.17 параграф 2, е в тежест на превозвача.
Правното основание на предявената претенция е чл.17 пар.1 от Конвенцията – за липса на товар, на каквото чл.20 пар.1 от същата приравнява и недоставянето на стоката в съответния срок. Квалификацията „ изгубен” товар, по смисъла на чл.20 пар.1 не предпоставя самостоятелно основание за отговорност за обезщетение и по последиците си „ изгубен „ е приравним на „липсващ” товар, по смисъла на чл.17 пар.1. Следователно, позовавайки се на чл.20 пар.1 от Конвенцията, товародателят и правоимащ за обезщетението за вреди от превоза, не предявява иск извън основанието по чл.17 пар.1 от Конвенцията, а само предполага едно от предвидените в същата разпоредба основания – наложило се от бездействието на превозвача, по удостоверяване причината за недоставянето на товара – с което не се размества изначално възложената с чл.18 пар.1 от Конвенцията тежест за превозвача – в тази хипотеза да обори презумпцията за липса или ако товарът е унищожен, погинал или повреден – да установи действително настъпилите вреди и причинна връзка в настъпването им със събитие, квалифицируемо като „непреодолима сила„ или друго основание за освобождаване от отговорност, по смисъла на чл.17 пар.2 от Конвенцията.Тъй като товарът може никога да не пристигне, а превозвачът да не предприеме каквито и да било действия по доказване изпълнението на превоза или причините за недоставянето, чл.20 пар.1 логично снабдява правоимащия с възможност сам да инициира производство по установяване причината за неизпълнението на превоза, презумирайки основанието липса, която няма как да доказва, освен с неполучаването на товара, което пък е отрицателен факт.Нелогично би било, обаче,установяването на основание,различно от липса, да предпоставя неоснователност на иска, ако предаване на товара – пълно или частично и в надлежното му състояние не е извършено и превозвачът не може да се позове на освобождаване от отговорност, по смисъла на чл.17 пар.2 от Конвенцията. Преди да достигне до извода,че обезщетение не се дължи поради наличен товар / в който отговорността би се ограничила до такава за забава /, респ. погинал товар, въззивният съд е следвало да съобрази,че от превозвача подлежи на главно и пълно доказване вида и обхвата на вредата,евентуално различна от липса и причинната връзка в настъпването й с въздействието на непреодолима сила – чуждо виновно човешко поведение, доколкото в случая не са противопоставени възражения за възможността превозвачът да го предвиди и предотврати.Въззивното решение е постановено в противоречие с чл.18 пар.1 вр. с чл.20 пар.1 от Конвенцията и практически обезсмисля предвидената в последната разпоредба защита за правоимащия, санкционирайки го, че при недоставен му от превозвача товар, не е улучил причината, за да би претендирал обезщетението си в съответствие със същата.
Настоящият състав намира,че обхвата и съдържанието на претърпените вреди върху товара, при това в причинност с настъпилото по вина на водача на друго превозно средство пътно-транспортно произшествие, не са доказани. Липсва съставен своевременно авариен протокол или какъвто и да било друг,официален свидетелстващ документ относно настъпването на повреди върху товара, изключая снимки, от които е неустановимо дали се касае за увреди на товара или само на опаковката и дали изобщо се касае за увреди върху товара на ищеца, доколкото със същото МПС са превозвани и чужди товари. Съставената година и половина след ПТП експертиза за състоянието на стоките, превозени след катастрофата до склад на фирма „ Ш. Р.„, не е годно доказателствено средство за установяване констатираните при огледа повреди, в причинност с ПТП от 18.06.2010 год.,доколкото възможна причина за състоянието на коментираните от експертизата опаковки / овлажнени, мухлясали,частично или цялостно разкъсани, зацапани / биха могли да бъдат и действията по пренасянето им от мястото на катастрофата до склада и последващото им неадекватно съхранение. Експертизата не съдържа и конкретен , пълен анализ на увреди на самите превозвани стоки. В този смисъл не е без значение, че още с устното му известяване за катастрофата, ищецът е претендирал от превозвача, наред със снабдяването му с доказателства за състоянието на превозвания товар, извършване на необходимото, за да може в най-кратък срок стоката да бъде достигне до крайния получател. В аспект на кумулативното изискване превозвачът да не би могъл и да преодолее последиците от действието на непреодолимата сила / освен да не би могъл да я предвиди / , следва да бъде санкционирано бездействието му да придвижи стоката до крайната й дестинация,тъй като за да би избегнал отговорността за неизпълнението на тези указания следва да докаже по безспорен начин, че и при изпълнението им щетата би била в идентичен размер, т.е. че установимите от възложената от ответника експертиза през м.декември 2011 год. повреди не са в причинност с последващото му поведение, в отклонение от тези указания. Няма заявено от ищеца съгласие, да се приеме за установено, като безспорно между страните обстоятелството, че 90 % от товара е погинал в причинна връзка с катастрофата, причинена от действията на трето лице, каквото изявление е направил единствено ответника и при липса на изрично определение на съда. С оглед общото съдържание на защитата на ищеца,изявленията на процесуалния му представител в последното съдебно заседание при въззивното разглеждане на делото , за „тотална щета „ , не могат да бъдат възприети еднозначно като такова признание, а не като изявление за право на обезщетение за пълна липса, доколкото няма изрично признание за останалите елементи от фактическия състав за освобождаване от отговорност на превозвача. Позоваването от въззивния съд на такова безспорно обстоятелство е в разрив с процесуалното поведение на ищеца по делото.
Следователно, недоказването от ответника на вида и обхвата на вредите и причинната връзка на същите с иначе доказано действие на „ непреодолима сила„, по смисъла на чл.17 пар.2 от Конвенцията, предпоставя уважаването на иска в предявения, установим като стойност на товара към момента и на мястото , на което е приет за превоз / чл.23.1 / размер – 27 176, 26 лева, ведно с 5 % годишна лихва върху главницата,от предявяване на иска до окончателното й изплащане,на основание чл.27 пар.1 от Конвенцията.
Тъй като уважаването на главния иск се явява предпоставка за разглеждане на обратния иск на ответника към ЗД [фирма] , по който въззивният съд е оставил производството без разглеждане,след обезсилване на постановеното от първоинстанционния съд решение, делото следва да се върне на въззивна инстанция, в частта му по предявения обратен иск,за постановяване на решение по същия.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение, на основание чл.293 ал.1 и ал.2 ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1043/20.05.2015 год. по т.д.№ 4195/2013 год. на Софийски апелативен съд, в частта му с която е отменено решение от 04.07.2011 год. по т.д.№ 89 /2010 год. на Софийски окръжен съд и е отхвърлен предявеният от [фирма] против Е т „ П. Д. – Д. 91„ иск , с посочено правно основание чл.20 пар.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки / CMR /, за сумата от 27 176,26 лева, обезщетение за изгубен товар, по заявка за превоз от 08.06.2010 год. и международна товарителница от 14.06.2010 год., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 29.09.2010 год. до окончателното й изплащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА Едноличен търговец „П. Д. – Д. 91„, на основание чл.17 пар.1 от Конвенция CMR, да заплати на [фирма] обезщетение за липсващ товар, по заявка за превоз от 08.06.2010 год. и международна товарителница от 14.06.2010 год., в размер на 27 176,26 лева, ведно с 5 % годишна лихва върху същата сума, от предявяването на иска – 29.09.2010 год. до окончателното изплащане на главницата, на основание чл.27 пар.1 от Конвенция CMR .
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Едноличен търговец „П. Д. – Д. 91„, на основание чл.78 ал.1 ГПК, да заплати на [фирма] понесените в производството разноски за всички инстанции, в общ размер от 7 778,24 лева, съгласно обобщен списък с разноски,представен по т.д.№ 3416 / 2015 година.
ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд, за произнасяне по обратния иск на Едноличен търговец „ П. Д. – Д. 91 „ срещу Застрахователно дружество [фирма].
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.