Решение №29 от 42504 по търг. дело №94/94 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

3

Р Е Ш Е Н И Е
№ 29
Гр.София, 14.05.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска

при секретаря Петя Кръстева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 94 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Б. Д., [населено място] срещу решение № 1766/25.08.14г., постановено по гр.д.№ 243/14г. от Софийския апелативен съд, с което е отменено решение от 05.11.13г. по гр.д.№ 16745/12г. на Софийски градски съд и е отхвърлен искът на касатора против ЗК [фирма], [населено място] за заплащане на обезщетение по чл.226 КЗ /отм./ за причинени от ПТП на 17.12.07г. неимуществени вреди в размер на 25100 лв.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, като постановено при допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Моли за неговата отмяна и за постановяване на ново решение, с което предявеният иск да се уважи. Претендира разноски.
Ответникът ЗК [фирма], [населено място] оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 17.12.07г. в [населено място] е настъпило ПТП, при което е станало съприкосновение между касатора като пешеходец и автомобил с марка „Ауди”, управляван от Ю. М., застрахован за риска „Гражданска отговорност” при ответника. По спора относно механизма на произшествието решаващият състав е счел, че ударът е резултат на предвижване на вече спрелия автомобил под въздействие на инерционните сили от вторичен удар в задната част на колата от втори автомобил марка „Опел”, управляван от Т. Т.. Изложени са съображения, че вината на водача Ю. М. не е доказана по несъмнен начин, поради което не следва да се ангажира отговорността на застрахователя за причинените на ищцата по иска вреди.
С определение № 832/10.11.15г. по т.д.№ 94/15г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС по въпроса за доказателствената сила на актовете на органите на досъдебното производство и на събраните в наказателния процес доказателства при реализиране на отговорността на застрахователя по реда на чл.226 КЗ /отм./.

Становището на състава на ВКС произтича от следното:
В решение № 43/16.04.09г. по т.д.№ 648/08г. на ІІ т.о. на ВКС е прието по реда на чл.290 ГПК, че актовете на органите в досъдебното производство, макар и да са официални документи по смисъла на чл. 143, ал. 1 ГПК /отм./, не представляват доказателство за механизма на пътно-транспортното произшествие и за поведението на участниците в него. Тези актове се постановяват в отделните фази на досъдебното производство и отразяват мнението на съответния орган относно наличието или не на предпоставки за наказателно преследване на определено лице. Същите обаче нямат задължителна сила за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието. Съгласно императивната норма на чл. 222 ГПК /отм./, такава сила е придадена единствено на влязлата в сила присъда на наказателния съд и то само относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, в т. ч. и съпричиняването на вредоносния резултат, следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на изрично доказване пред гражданския съд независимо дали по отношение на същите вече са събрани доказателства в хода на досъдебното производство. В решение № 55/30.05.09г. по т.д.№ 728/08г. на І т.о. на ВКС е даден отговор на въпроса за възможността за произнасяне от граждански съд по възражение за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат при наличие на приключило наказателно производство с осъдителна присъда /споразумение/ за извършителя – водач на МПС. В това решение е прието, че влязлата в сила присъда /споразумение/ има доказателствено значение за вината, противоправността и деянието само на извършителя на престъплението за деянието, за което му е било наложено съответно наказание. Предмет на изследване в наказателното дело е поведението на увредителя, затова преценката за извършеното от него е задължителна за гражданския съд, а поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването не представлява елемент от състава на престъплението, и не е било предмет на изследване в наказателното производство по конкретното дело.
Настоящият състав споделя изцяло практиката на ВКС в посочените решения, поради което следва да се произнесе по същество на касационната жалба.
При безспорно установените факти, че ПТП е настъпило вследствие на удар на пешеходката Д. Д. – настоящ касатор от автомобил марка „Ауди”, управляван от Ю. М., както и че е имало сблъсък между този автомобил с друг, пътуващ зад него марка „Опел”, управляван Т. Т., въззивният съд правилно е посочил, че спорният въпрос по делото е относно поредността на ударите, осъществени от участниците в произшествието – дали ударът между лекия автомобил „Ауди” и пешеходката е станал преди този автомобил да бъде ударен в задната си част от лекия автомобил „Опел” или лекият автомобил „Ауди” е спрял, за да пропусне пешеходката и поради неспазена дистанция водачът на лекия автомобил „Опел” е предизвикал катастрофата с пешеходката, като удряйки автомобила „Ауди”, последният се е задвижил напред под въздействие на инерционните сили от удара.
Според решение по нохд № 9278/08г. на СРС водачът на лекия автомобил „Опел” Т. е признат за невиновен за това, че е причинил средна телесна повреда на Д., като съдът е приел, че първо се е състоял удар между лекия автомобил „Ауди” и пешеходката, като рязкото спиране на автомобила „Ауди” е причина водачът Т. да не може да избегне удара между двата автомобила.
При принципно изразеното становище, че материалите по воденото наказателно дело, в частност обясненията на пострадалата в рамките на предварителната проверка и свидетелските й показания в наказателния процес, не могат да се ползват като гласни доказателства в производството пред гражданския съд, съставът на Софийския апелативен съд е приел, че същите съдържат признание на неблагоприятен за нея факт, а именно, че автомобилът, който е предизвикал удар с нея е бил спрял, за да й отдаде предимство при пресичането.
По делото са били разпитани като свидетели водачът на лекия автомобил „Опел” – Т., Й. М. – дъщеря на водача на лекия автомобил „Ауди” – М. и ищцата е дала обяснения по реда на чл.176 ГПК. Според състава на апелативния съд свидетелят Т. е потвърдил обясненията си в наказателното производство, а свидетелката М. (пътник в лекия автомобил „Ауди”) е заявила, че пешеходката предприела пресичане пред спрял на платното автомобил, поради което появата й била неочаквана. Водачът М. бил задействал спирачната система и колата спряла на разстояние от 30 до 50 см. от мястото на движение, като в следващия момент автомобилът бил разтърсен, колата се придвижила напред и ударила пешеходката. Според преценените от въззивния съд обяснения на ищцата в процеса автомобилът „Ауди” бил спрял и тя продължила пресичането, но изведнъж този автомобил я ударил и тя паднала, като не можела да определи какъв шум е чула и откъде идвал той.
При тези данни въззивният съд е приел, че следва да се кредитират показанията на свидетелката М., тъй като същите кореспондирали с извънсъдебното признание на ищцата на неблагоприятното за нея обстоятелство за това, „че ударът е предизвикан не от водача на лекия автомобил „Ауди”, а от инерционното придвижване на колата поради вторично ПТП в задната част на същия автомобил”. Показанията на свидетелката М. не са квалифицирани като заинтересовани поради изтекла давност за провеждане на наказателна репресия спрямо баща й. Показанията на свидетеля Т. не са кредитирани, тъй като същият „не би могъл да засвидетелства нещо различно от разгърнатата от него теза в наказателното производство”.
С оглед на така извършената преценка на гласните доказателства оплакването на касатора за допуснати нарушения на процесуалните правила е основателно.
При постановяване на решението въззивният съд в нарушение на разпоредбата на чл.175 ГПК е приел за доказан факт, основавайки се извънсъдебно признание на обстоятелства, които са счетени за неблагоприятни за страната. На първо място, процесуалната норма регламентира съдебното признание на факт от страна по гражданско дело, докато в случая е прието, че е направено признание, което се съдържа в изявление на свидетел в наказателния процес, поради което съобщените факти и обстоятелства не следва да се квалифицират като установени по делото въз основа признание на страната. На второ място, процесуалното правило задължава съда да обсъди направено признание на факт с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая приетото от въззивния съд признание е съпоставено единствено с показанията на един от разпитаните свидетели (М.), но не и с показанията на свидетеля Т., както и със заключението на техническата експертиза, прието като неоспорено от първоинстанционния съд.
При постановяване на решението въззивния съд е нарушил и разпоредбата на чл.176 ГПК, доколкото се е позовал на дадените пред него обяснения на страната. Правилото на чл.176, ал.3 ГПК за приемане за доказани на определени обстоятелства се прилага при изрично изброените в нормата хипотези. В случая страната се е явила и е дала обяснения, които не са преценени като уклончиви или неясни. Обясненията са за факти, относими към последователността на възприетите от страната действия – „Аз тръгвам на зелено, стигам там, той беше спрял и аз продължавам. Автомобилът беше спрял, веднъж ме удря, падам, хората ме вдигнаха.” Единствено така описаните факти биха могли да се приемат от съда като признание, а не възприетото като признание от въззивната инстанция на обстоятелството, че „ударът е предизвикан не от водача на лекия автомобил „Ауди”, а от инерционното придвижване на колата поради вторично ПТП в задната част на същия автомобил”. Посоченото от решаващия състав обстоятелство представлява извод за механизма на настъпване на ПТП, който не е основан на конкретно съобщените от страната факти. На следващо място, обясненията на страната, така както се депозирани, не биха могли да се преценяват като „неблагоприятни факти”, поради което да имат характер на признание. Действително фактите са неблагоприятни в житейски смисъл, доколкото страната твърди, че е ударена от автомобила, но този факт е част от твърденията, на които тя основава претенцията си. Неблагоприятен, според класификацията на въззивния съд, би бил съобщен от страната факт, установяващ нейно поведение, което е в нарушение на правилата за движение по пътищата и е допринесло за настъпване на произшествието, което в случая не е налице.
Въззивният съд е допуснал нарушение и на процесуалното правило на чл.172 ГПК при преценка на свидетелските показания. Показанията на свидетеля Т. не са кредитирани, без съдът да е посочил конкретно обстоятелство за възможната му заинтересованост. Заявените от свидетеля факти, които описват последователността на ударите, неправилно не са обсъдени от съда. Приетото, че този свидетел „не би могъл да засвидетелства нещо различно от разгърнатата от него теза в наказателното производство” е изцяло в противоречие и с логическите правила, тъй като съобщените факти не представляват единствено теза на свидетеля, а са приети за доказани от съда в наказателното производство, въз основа на които е изключена отговорността му за причинени телесни увреждания на ищцата. Като се има предвид, че свидетелят е признат за невиновен и е оправдан за извършването на ПТП, от което са причинени вреди на ищцата в настоящия граждански процес, то евентуалната му заинтересованост следва да се счита за изключена.
При постановяване на решението въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК като не е направил преценка на всички събрани по делото доказателства, а именно на заключението на техническата експертиза. По силата на чл.269, изр.2 ГПК при обжалване на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, но в случая във въззивната жалба са изложени оплаквания относно приетата вина на водача М. за настъпване на ПТП и са направени доказателствени искания. Съставът на апелативния съд е допуснал даването на обяснения от ищцата по реда на чл.176 ГПК и разпит на свидетелката М. и не е допуснал да се поставят допълнителни задачи на техническата експертиза. С оглед на така направените оплаквания във въззивната жалба и събраните доказателствени средства въззивният съд следва при преценка на обясненията на страната, да обсъди същите както съобразно с гласните доказателства, така и с констатациите в експертните заключения. Произнасянето по въведения довод за неправилност на първоинстанционното решение и възприемането на фактическа обстановка, различна от установената от първата инстанция, налагат обсъждане на всички възражения и доводи на страните и обсъждане на всички събрани по делото доказателства, като в този случай ограничението по чл.269, изр.2 ГПК не се прилага. При обсъждането въззивният съд преценява не само доказателствата за факти, които са относими към оплакванията в жалбата, но и доказателствените средства, от които могат да се установят факти в подкрепа на твърденията или възраженията на ответника по въззивната жалба и са били събрани от първоинстанционния съд.
По тези съображения обжалваното въззивно решение е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила съгласно чл.281, т.3, пр.2 ГПК, които имат за последица и нарушение на материалната разпоредба на чл.45 ЗЗД. Решаващият извод на апелативния съд, че вината на застрахования водач не е доказана по несъмнен начин не съответства на установената в нормата на чл.45, ал.2 ЗЗД презумпция за вина на делинквента, поради което е налице и основанието по чл.281, т.3, пр.1 ГПК за отмяна на акта на въззивния съд. След отмяната на решението по реда на чл.293, ал.2 ГПК не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, поради което ВКС следва да се произнесе по съществото на спора.
От фактическа страна по делото е установено, че на 17.12.07г. в [населено място] е настъпило ПТП, при което на ищцата по иска Д. Д. са причинени телесни увреждания в резултат на удар от лек автомобил марка „Ауди”, чийто водач е имал сключена застраховка „Гражданска отговорност” при ответника. По спора относно механизма на настъпване на ПТП съставът на ВКС намира, след обсъждане на показанията на свидетелите М. и Т., обясненията на ищцата и съпоставянето им със заключението на техническата експертиза, че вина за осъществяване на увреждането има застрахования при ответника водач на лек автомобил „Ауди”. ПТП е настъпило на пешеходна пътека, регулирана със светофарна уредба, която към момента на катастрофата е подавала зелен светлинен сигнал за преминаващите пешеходци. По автомобила няма установени забърсване и плъзгане по предния капак и няма деформации на този автомобил в предна част. Липсват данни по протокола ПТП за спирачни следи на лекия автомобил или за отхвърляне на тялото на пешеходката. Въз основа на тези данни и при приета средна скорост от 20 км./ч. на автомобила и всички варианти на движение на пешеходката (бавен, спокоен, бърз ход, бягане) отстоянието й от автомобила е по-голямо от опасната зона на автомобила. Водачът е имал видимост към пресичащата пешеходка, докато последната не е имала видимост към идващия зад нея автомобил, поради което причината за настъпване на ПТП е несвоевременно възприемане на пешеходката от водача и закъснялата му реакция по спиране. Вещото лице е дало заключение, че ударът е бил предотвратим при предприемане на своевременна маневра „аварийно спиране”. Констатациите на експерта не се опровергават и от показанията на свидетелите, включително на свидетелката М.. Същата първоначално обяснява, че при подаден зелен светофар водачът на автомобила „Ауди”, в който тя пътувала, е предприел завой наляво, като е изчаквал колите срещу него и при празна пешеходна пътека. Пешеходката е излязла внезапно иззад автобус, който бил спрял на пешеходната пътека, и тогава водачът „набил спирачки” и спрял и в следващия момент колата „подскочила”. Впоследствие съобщава, че преди да настъпи ударът пътят бил свободен, спирането било на 30-50 см. от пешеходната пътека. По отношение на момента на спиране следва да се вземат предвид и показанията на свидетеля Т., който обяснява, че автомобилът пред него е потеглил за ляв завой, като при сблъсъка му с пешеходката, той не е видял на светят „стоповете” на автомобила „Ауди” и поради това „натиснал спирачки” в последния момент, като поради заледяването колата му поднесла и се ударила в предния автомобил. Тези данни, съобщени от свидетелите, и съобразно с констатациите в заключението на техническата експертиза не обосноват извод, че ударът на лекия автомобил „Ауди” и пешеходката е резултат на задвижване на инерционните сили на автомобила.
Извършените от водача на автомобил марка „Ауди” действия са в нарушение на разпоредбата на чл.20, ал.2 от Закона за движението по пътищата, съгласно която водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Нарушена е разпоредбата и на чл.119, ал.1 ЗДП, според която при приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или спре.
Извършените нарушения на правилата за движение по пътищата обосновават извод за наличието на причинна връзка между поведението на водача на автомобила и настъпилите вреди на пострадалата, както и не е опровергана презумпцията за вина на делинквента по чл.45, ал.2 ЗЗД.
По изложените съображения следва да се ангажира отговорността на застрахователя на водача, причинил ПТП, от което са настъпили вреди за увреденото лице, изразяващи се в болки и страдания.
На основание чл.52 ЗЗД съдът определя обезщетението на неимуществени вреди съобразно вида и характера на настъпилите увреждания (фрактура – луксация на лявата раменна става – счупване на шийка на мишната кост с изкълчване на главата на ставната ямка на лопатката), продължителността на търпените болки и страдания (около 3 месеца), както и остатъчните увреждания (намален оборот на движенията в раменната става и при вдигането на ръката липса на 20 градуса от пълния обем, без последното да създава особени затруднения в реалния живот) и възможните неприятни усещания и болки при промяна на времето и висока влажност, съответно възрастта на пострадалата към момента на произшествието – 64 г. Справедливото обезщетение е в размер на 25100 лв., поради което искът следва да се уважи в предявения размер, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 17.12.2007г. до окончателното й изплащане.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2008 лв., а на основание чл.38, ал.2 вр. чл.28, ал.1, т.2 ЗА на адв.Д. възнаграждение в размер на 3849лв. за всички съдебни инстанции.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1766/25.08.14г., постановено по гр.д.№ 243/14г. от Софийския апелативен съд, като ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗК [фирма], [населено място], [улица] да заплати на Д. Б. Д., [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 25100 лв. (Двадесет и пет хиляди и сто лв.), представляваща обезщетение на неимуществени вреди на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.12.07г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ЗК [фирма], [населено място], [улица] да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2008 лв. (Две хиляди и осем лв.) на основание чл.78, ал.6 ГПК.
ОСЪЖДА ЗК [фирма], [населено място], [улица] да заплати на адвокат С. Д., [населено място], [улица], ет.2, ап.6 сумата 3849 лв. (Три хиляди осемстотин четиридесет и девет лв.) – адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Оценете статията

Вашият коментар