О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 315
София, 22.05.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2626/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1832 от 25.07.2017 г. по т. д. № 6257/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, VІ-20 състав решение № 1511 от 19.08.3016 г. по т. д. № 7704/2014 г. в обжалваната негова част, предявеният от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е уважен до размер на сумата 146 180.24 лв., представляваща обезщетение за ползване на собствения му имот – незастроен поземлен имот с площ 1700 кв. метра, находящ се в [населено място], м. „Центъра”, подробно описан в обжалвания акт, за периода от 11.11.2009 г. до 14.03.2013 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Излага подробни съображения срещу извода на съда за дължимост на претендираното от ищеца обезщетение, като твърди, че не са осъществени предпоставките на чл. 59 ЗЗД. По-конкретно, счита, че: Твърдението за упражнявана от него фактическа власт върху процесния имот е недоказано, доколкото поставянето на знаци за обозначаване на имота като зона за платено паркиране не представлява упражняване на такава власт, още повече с оглед обстоятелството, че достъпът на ищеца до имота и възможностите му да реализира правата си изобщо не са били ограничени; Чрез присъденото обезщетение е ангажирана имуществената му отговорност не за неговите действия, а за действията на трето лице (Столичен общински съвет, издал решение за включване на имота в зона за платено паркиране и на Столична община, чийто кмет е издал заповедта за отреждане на имота за паркиране); Неправилно е прието, че всяко засягане на правото на собственост представлява вреда за собственика на вещта и води до неговото обедняване, както и че субсидиарният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е специален по отношение на иска по чл. 45 ЗЗД; Изводът за упражнявана от страна на [фирма] фактическа власт върху имота е необоснован, тъй като от събраните по делото доказателства не се установява в него да са били поставени указателни табели, маркировка или други пътни знаци.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Води ли до „обедняване” за собственика на имот по смисъла на чл. 59 ЗЗД извършването на действия в имота от несобственик, в резултат на които собственикът не се лишава от ползването и достъп до имота, нито се ограничават възможностите му да си служи с него по предназначение, включително и да се разпорежда с него; 2. Може ли да се понесат съгласно чл. 59 ЗЗД от едно лице имуществените последици, произтичащи от действия на трето лице /различно от обеднилия се и обогатилия се/, когато те по правната си природа представляват нанесени вреди от третото лице на обеднилия се; 3. Претърпява ли вреда собственикът на имот, който има възможност да използва обекта на правото си на собственост необезпокоявано и да реализира ползи от него, въпреки че в същия имот са извършени действия от трето лице по обозначаването му като част от зона за платено паркиране; 4. По реда на чл. 59 ЗЗД ли следва да се обезщети собственикът на имот за претърпените от него вреди от фактически действия на трето лице, извършени в имота, които не водят до лишаване на собственика от правото на ползване с имота или на достъп до него, нито ограничават възможностите му да реализира ползи от него”.
Касаторът поддържа, че поставените от него въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – предходна редакция), съответно: Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 267 от 20.01.2014 г. по гр. д. № 13/2013 г. на ІІІ г. о., решение № 210 от 30.03.2010 г. по гр. д. № 490/2009 г. на ІІІ г. о. (за първия въпрос); Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 204 от 05.09.2013 г. по т. д. № 1158/2010 г. на ІІ т.о. (за втория въпрос), решение № 32 от 11.07.2017 г. по гр. д. № 60028/2016 г. на ІІ г. о. (за третия въпрос) и решение № 80 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 941/2010 г. на ІІІ г. о. (за четвъртия въпрос).
В условията на евентуалност, по отношение на поставените въпроси е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че същите „касаят институти с изключително практическо приложение и отговорите по тях биха допринесли за безпротиворечивото прилагане на посочените два основополагащи института”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 28.09.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи частично (за сумата 146 180.24 лв.) предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск за заплащане на обезщетение за неоснователно ползване на собствения на ищеца недвижим имот през периода 11.11.2009 г. до 14.03.2013 г. (уточнен във въззивната жалба), въззивният съд е преценил за доказани предпоставките по чл. 59 ЗЗД. По-конкретно, решаващият състав е приел, че: Ищецът [фирма], [населено място] е собственик на процесния имот, придобит от него с нотариален акт № 145 от 22.06.2009 г., том І, рег. № 5843, дело № 11 на Нотариус В. М.; От момента на придобиване на правото на собственост (22.06.2009 г.) до 14.03.2013 г., т. е. и през целия исков период, ищецът е бил лишен от правото да ползва своя имот и да получава икономическа облага от него, тъй като съгласно решение № 547 от 14.06.2007 г. на Столичен общински съвет и заповед от 16.06.2008 г. на Столична община същият е бил отреден за „синя зона” и по отношение на него, от страна на собственото на Столична община търговско дружество [фирма] (ответника по иска), е осъществявана дейност по организация на паркирането в такава зона, в т. ч. чрез поставянето на съответните знаци. С оглед обстоятелството, че икономическа изгода от ползването на собствения на ищеца имот е имал единствено ответникът [фирма], а не Столична община, въззивният съд е уважил предявения иск само срещу търговското дружество, като е приел същият за основателен до размера, посочен в заключението на изслушаната в първоинстанционното производство експертиза – 146 180.24 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, поставените от касатора въпроси не могат да бъдат определени като обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на преобладаващата част от въпросите (въпроси № 1, № 3 и № 4) този извод произтича от обстоятелството, че в същите се съдържа твърдение на самия касатор, което не кореспондира с мотивите на обжалвания акт, а именно – твърдението, че „собственикът не се лишава от ползването и достъп до имота, нито се ограничават възможностите му да си служи с него по предназначение” и че „има възможност да използва обекта на правото си на собственост необезпокоявано и да реализира ползи от него”. Приетото от въззивния съд е в противоположен смисъл – съдебният състав е преценил, че в случая „е налице ползване на чужд имот без правно основание от страна на [фирма] и това препятства ищеца да го ползва съобразно обема на правата си и да реализира имуществена облага”, както и че поради фактическото завземане на имота, изразяващо се в поставяне на знаци за платено паркиране, „ищецът не е упражнявал фактическа власт и не е могъл да осъществява фактическа власт” върху своя имот. Следователно, направените от въззивния съд изводи са различни от твърдените от касатора, съдържащи се във формулираните от него въпроси. Друг е въпросът дали тези изводи са обосновани – правилността на същите е извън обхвата на дължимата преценка по чл. 288 ГПК.
Отсъствието на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на поставените въпроси (в т. ч. и за въпрос № 2) се дължи и на факта, че същите са обусловени от становището на касатора, че понесените от него имуществени последици са „от действията на трето лице”, както и че „по правната си прорида те представляват вреди” – каквито изводи не са формирани в обжалваното решение. Напротив, решаващият състав е приел, че фактическата власт върху процесния имот е осъществена от самия ответник [фирма], а не от Столична община и Столичен общински съвет, като изобщо не е излагал съображения дали лишаването на ищеца от ползването на имота представлява за него „вреда”.
Независимо от това, дори поставените въпроси да бъдат преценени като отговарящи на условието да са обусловили изхода на конкретното дело, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато, тъй като не са налице поддържаните конкретни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Актовете на ВКС, на които се позовава касаторът, не са релевантна съдебна практика, тъй като са постановени по съвършено различни въпроси: Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГК е постановено по въпроса за личното ползване на съсобствен имот като предпоставка за дължимостта на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС; решение № 267 по гр. д. № 13/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о. дава отговор на въпроса дали за присъждането на обезщетение по чл. 59 ЗЗД е необходимо ползвателят на имота да е получил реален доход от ползването му; в решение № 210 по гр. д. № 490/2009 г. на ІІІ г. о. значим е въпросът за правната квалификация на иск за присъждане на стойността на необходимите ремонтни работи за възстановяване на жилище, за което ищцата притежава право на ползване; решение № 204 по т. д. № 1158/2010 г. на ІІ т. о. третира въпроса дали при иск по чл. 59 ЗЗД е релевантно реалното ползване и получаването на облаги от държаната без правно основание вещ; в решение № 80 по гр. д. № 941/2010 г. на ІІІ г. о. е проведено разграничение на хипотезите чл. 45 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД, като е прието, че при твърдения на ищеца за виновно и противоправно поведение на ответника, искът е основан на разпоредбата на чл. 45 ЗЗД, а решение № 32 по гр. д. № 60028/2016 г. на ІІ г. о. е постановено по въпроса за основанието и предпоставките, при които може да претендира обезщетение собственикът, лишен от ползване на имота си. Следователно, доколкото не е налице идентичност на разгледаните случаи, посочената от касатора съдебна практика не доказва поддържаното от него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (предходна редакция).
Изводът за недоказаност се отнася и за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като същото е заявено само бланкетно – с посочване на правната норма, без да е аргументирано наличието на всяка от двете съдържащи се в него кумулативни предпоставки – значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото, задължението за което, съобразно указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е в тежест на касатора. В случая, твърдението на последния, че въпросите касаят институти с изключително голямо приложение в практиката, не представлява надлежна аргументация в подкрепа на това основание.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, касаторът следва за заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 6120 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените с отговора на касационната жалба договор за защита и представителство от 18.09.2017 г. и преводно нареждане от 20.09.2017 г. до „П. Б.”.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1832 от 25.07.2017 г. по т. д. № 6257/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 6 120 (шест хиляди сто и двадесет) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: