Решение №32 от 42520 по търг. дело №95/95 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

4

8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 32

гр. София, 30.05.2016 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

При секретаря Петя Кръстева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №95 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №194/06.02.2014г. по в. т. д. №4723/2013г. на Софийски апелативен съд, 11 състав. С него е отменено решение №1456 от 14.08.2013г. по т. д. №1579/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ -1 състав, с което [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 26 000 лева, на основание чл.266 от ЗЗД, представляваща частичен иск от цяло вземане в размер на 64750,90 лева, дължима по договор от 28.01.2011г. за СМР на обект Автомагистрала Т. „О. – Б.“, ведно със законната лихва от 13.03.2012г., до окончателното изплащане на сумата, като вместо това е отхвърлен предявеният от касатора [фирма], [населено място],срещу [фирма], [населено място], частичен иск за сумата от 26 000 лева.
Срещу решението е подадена касационна жалба и от третото лице – помагач на страната на ищеца – [фирма], [населено място].
В касационните жалби се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приел,че по силата на подписания анекс от 05.08.2011г., с който страните са обявили сключения между тях договор за изпълнение на СМР за прекратен и са се споразумели,че нямат никакви финансови претенции една към друга относно изпълнението на договора, е извършено опрощаване на задължението на възложителя [фирма], [населено място], за заплащане на възнаграждение по сключения договор.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], не изразява становище по жалбите.
С определение №628/23.07.2015г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по правния въпрос Дали при постигнато съгласие между страните, че нямат претенции по договора между тях, но при липса на волеизявление за извършване на опрощаване, вземане по същия договор може да се счита погасено по реда на чл.108 от ЗЗД?
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:
Ищецът [фирма], [населено място], е предявил частичен иск за сумата от 26 000 лева, съставляваща част от дължимо възнаграждение по договор за строителство от 28.01.2011г. в общ заявен размер от 64 750,90 лева. В исковата молба твърди, че е сключил с ответното дружество договор за изпълнение на СМР от 28.01.2011г., по силата на който [фирма], [населено място], е възложил, а ищецът е приел да извърши СМР на обект Автомагистрала Т. „О. – Б.“. За изпълнените по договора СМР през м. март 2011г. бил съставен акт 19 на стойност 12 278,19 лева, които били изплатени от възложителя. През месец април 2011г. били съставени отчети за извършените през м. март 2011г. СМР на обща стойност 79 940,21 лева, които не били подписани от възложителя, като едва с протокол от 29.07.2011г. били признато от него задължението за възнаграждение и било извършено прихващане на насрещни задължения на двете дружества, като останала непогасена част от задължението на [фирма], [населено място], в размер на 15 212,74 лева. Тази сума също била изплатена. На 05.08.2011г. /датата погрешно е посочена от ищеца като 05.06.2011г./ договорът, на основание чл.17. ал.1 от същия, бил прекратен с анекс. На 04.08.2011г. били установени съществени разминавания между геодезическите замервания на двете дружества относно действително извършения обем работа от [фирма] за месеците февруари и март 2011г., поради което било предвидено допълнително уточняване на окончателния обем работа. Ищецът – касатор в настоящото производство, поддържа, че е останала незаплатена част от дължимото възнаграждение за изпълнените от него СМР на процесния обект в размер на 64 750,90 лева, от която моли да бъде заплатена част в размер на 26 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Ответникът [фирма], [населено място], поддържа, че възнаграждение не се дължи, доколкото процесните СМР не са приети от него като възложител по реда на договора – чрез двустранен констативен протокол, както и поради това,че не е било извършено плащане от страна на Агенция „Пътна Инфраструктура“ към главния изпълнител на строителство на автомагистрала „Т.“. Наред с това поддържа, че сключеното между страните споразумение /анекс/ от 05.08.2011г. има характер на договор по смисъла на чл.108 от ЗЗД, с който се изключват всякакви насрещни претенции, възникнали до тази дата по повод договора от 28.01.2011г. Оспорва извършването на СМР по съставените акт 19 за м. март 2011г. и Акт 19 за м. април 2014г., като твърди,че предмет на договора са изкопни работи, а не посочените в актовете дейности по полагане на пластове материал.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска за неустойка, въззивният съд е приел за установено, че между страните е бил сключен договор за изпълнение на СМР от 28.01.2011г., по силата на който [фирма], [населено място], е възложил, а [фирма], [населено място], е приел да извърши СМР на обект Автомагистрала Т. „О. – Б.“. Приел е също, че по силата на подписания анекс от 05.08.2011г., с който страните са обявили сключения между тях договор за прекратен и са се споразумели,че нямат никакви финансови претенции една към друга относно изпълнението на договора, е извършено опрощаване на задължението на възложителя [фирма], за заплащане на възнаграждение по сключения договор.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема следното:
По въпроса, свързан с института на опрощаването, като средство за погасяване на договорно задължение е даден отговор с решение №78/14.07.2011г. по т.д. №605/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., с което е прието, че опрощаването е договор между кредитора и длъжника, с който кредиторът се отказва от вземането си. Предмет на опрощаване е вземане /задължение/, но не и бъдещо задължение, или правни очаквания. След като опрощаването е каузален договор, то основанието на кредитора може да е свързано с искане за надаряване на длъжника, а може да бъде и възмездно. Когато се извършва solvendi causa, за валидността на опрощаването е от значение и действителността на изпълняваното задължение. Опрощаването нe води до изменение на права и задължения по договора, които продължават да съществуват занапред, а съставлява договор с погасително действие.
Предвид изложеното становище относно съществените елементи на договора за опрощаване, което настоящият състав изцяло споделя, на въпроса, за произнасяне по който е допуснато касационно обжалване, следва да се отговори,че за да настъпи погасителният ефект на опрощаването, между страните следва да бъде постигнато съгласие относно конкретното задължение, определено по основание и размер, което се опрощава. Поради това изявлението на страните, че нямат претенции относно изпълнението на договора, не погасява съществуващите техни права и задължения, нито може да доведе до предварителен отказ от правото на иск, каквото е недопустимо.
С оглед на отговора на правния въпрос по който касационното обжалване е допуснато, въззивното решение се явява неправилно.
В съответствие с доказателствата по делото въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за изпълнение на СМР от 28.01.2011г., по силата на който [фирма], [населено място], е възложил, а [фирма], [населено място], е приел да извърши СМР /изкопни работи/ на обект Автомагистрала Т. „О. – Б.“, като сроковете за извършване на възложените работи са посочени в График за извършване на строителството – Приложение №3 към договора. В чл.51 от договора е предвидено, че цената на извършените СМР се определя според количеството им и уговорените в офертата – Приложение №1 към договора единични цени, в които не е включен ДДС. Съгласно клаузата на чл. 4 от договора удостоверяването на вече изпълнените СМР ще се извършва всеки календарен месец, при което изпълнителят се задължава до трето число на последващия месец да състави писмен отчет за предходния месец със замервания, който да представи на възложителя. В същата клауза е предвидено, че приемането на изпълнените СМР се извършва с двустранен констативен протокол. В чл.5 ал.1 от договора е предвидено,че плащанията ще се извършват в зависимост от изпълнените и приети СМР и след заплащане от страна на Агенция „Пътища“ на главния изпълнител на всеки изпълнителен етап. Съставът на САС е приел, че [фирма], [населено място] е доказало в условията на главно и пълно доказване извършване на договорената с процесния договор работа, за което свидетелства както информацията, предоставена от главния изпълнител на процесния обект, така и приемането на работата за месец февруари 2011 г., за който период е извършено и плащане.
Въззивният съд обаче неправилно е интерпретирал съдържанието на сключения на 05.08.2011г. между страните анекс, с който те са обявили договора за изработка за прекратен. По силата на т.2 от анекса, с подписването му страните се споразумяват, че нямат никакви финансови претенции една към друга относно изпълнението на договора. При така установеното съдържание на постигнатите между страните споразумения относно сключването и прекратяването на договора, неправилно въззивният съд е приел, че клаузата на т.2 от прекратителния анекс от 05.08.2011г. съдържа изявление за опрощаване на всички съществуващи към датата на подписване на анекса задължения на страните по договора за изпълнение на СМР. Както бе посочено, за да настъпи погасителният ефект на опрощаването, между страните следва да бъде постигнато съгласие относно конкретното задължение, а в случая в анекса от 05.08.2011г. такава индивидуализация на задължението липсва. Наред с това не е изрично изразена волята дадено задължение да бъде погасено именно чрез опрощаване. Поради това изявлението на страните, че нямат претенции относно изпълнението на договора, не погасява съществуващите техни права и задължения.
В конкретния случай допълнителен аргумент в подкрепа на този извод е съставеният между страните протокол от 04.08.2011г., по силата на който те са констатирали съществени разминавания между геодезическите замервания на двете дружества за извършения обем работа от [фирма] за месеците февруари, март и април 2011г., с оглед на което са се задължили в срок от десет работни дни да организират среща между двата геодезически екипа, което да уточнят окончателно обема на изпълнената работа за посочения период. Очевидно,че постигайки съгласие за установяване действителния обем на изпълнената от [фирма] работа на процесния обект, страните са имали за цел да определят размера на дължимото възнаграждение с оглед неговото изплащане. Поради това е нелогично със сключения на следващия ден /05.08.2011г./ анекс за прекратяване на договора, страните да са постигнали съгласие за опрощаване на всички свои насрещни задължения.
По тези съображения настоящият състав на ВКС намира,че за ответника по касация е възникнало задължение за заплащане на дължимото възнаграждение за действително изпълнените, но неприети от СМР, което видно от заключението на съдебно – техническата експертиза възлиза на 54 086,92 лева. При определяне на тази стойност, вещото лице е установило по вид и количество изпълнените от ищеца дейности на обекта, съобразило е кои от тях са признати и съответно заплатени от възложителя, а стойността на неприетите и незаплатени СМР е определило съобразно уговорените в договора цени.
Неоснователни са възраженията на ответното дружество, че възнаграждение не се дължи доколкото процесните СМР не са приети от него като възложител по реда на договора – чрез двустранен констативен протокол, както и поради това,че не е било извършено плащане от страна на Агенция „Пътна Инфраструктура“ към главния изпълнител на строителство на автомагистрала „Т.“. Съгласно задължителната за съдилищата практика, обективирана в решение № 250 от 11.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 535/2010 г., II т. о., ТК, при положение, че възложителят е във фактическа власт на изработеното от изпълнителя съоръжение и същото функционира по предназначение, без да има възражение за недостатъци от страна на възложителя, то следва, че изработеното е прието от последния чрез конклудентни действия. Това следва от липсата на изрично законово изискване за форма на приемането на извършената работа от възложителя в общата законова уредба на договора за изработка по ЗЗД. Липсата на съответните актове за отделните работи на лицето, упражняващо технически надзор, не изключват приемането на извършената работа от възложителя при положение, че резултатът от изпълнената работа се експлоатира по предназначение от страна на самия възложител. Няма основание за обвързването на заплащането на възнаграждението за извършената работа от допълнителни факти, които не са елемент от правопораждащия фактически състав на правната разпоредба на чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, който включва само извършване на договорената работа и нейното приемане. В настоящата хипотеза безспорно се установява, че изработеното е преминало във фактическа власт на възложителя /строителството на магистралата е продължило и след етапа на извършените от ответника изкопни работи/, като няма данни за направени възражения за недостатъци.
Неоснователни са и доводите на ответника, че възнаграждение не се дължи, тъй не е било извършено плащане от страна на Агенция „Пътна Инфраструктура“ към главния изпълнител на строителство на автомагистрала „Т.“. Действително в чл.5 от сключения между страните договор действително е предвидена. Тази клауза на договора обаче е недействителна и не поражда правни последици, доколкото тя обвързва заплащането на възнаграждението за извършена работа от допълнителни факти, които не са елемент от правопораждащия фактически състав на чл. 266 ал. 1 от ЗЗД. Обуславянето на изискуемостта на задължението на възложителя за заплащане на възнаграждение от действие на трето лице, което може изобщо да не бъде осъществено, е несъвместимо с възмездния характер на договора за изработка, който налага винаги при точно изпълнение на работата да бъде заплатено уговореното за нея възнаграждение.
Като е отхвърлил предявения иск по чл.266 от ЗЗД за присъждане на това възнаграждение въззивният съд е нарушил материалния закон и е постановил неправилно решение. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция. Въпреки сключения в хода на производството договор за цесия от 15.06.2012г., по силата на който ищецът е прехвърлил спорното вземане в полза на третото лице – помагач [фирма], съгласно чл.226 ал.1 от ГПК производството продължава между първоначалните страни. Поради това ответникът [фирма], [населено място], следва да бъде осъден на основание чл.266 от ЗЗД да заплати на ищеца [фирма], [населено място], сумата от 26 000 лева, представляваща част от дължимо възнаграждение по договор от 28.01.2011г. за СМР на обект Автомагистрала Т. „О. – Б.“, ведно със законната лихва от 13.03.2012г., до окончателното изплащане на сумата.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 от ГПК ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на [фирма], [населено място], направените в трите инстанции разноски за държавна такса, адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице в общ размер на сумата 4475,86 лева. На касатора [фирма] не се дължат разноски съгласно разпоредбата на чл.78 ал.10 от ГПК
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №194/06.02.2014г. по в. т. д. №4723/2013г. на Софийски апелативен съд, 11 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], вх.“В“, ет.2, ап.25, да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата от 26 000 лева / двадесет и шест хиляди лева/, по частичен иск с правно основание чл.266 от ЗЗД, при заявен пълен размер на иска 64 750,90 лева, съставляващи дължимо възнаграждение по договор от 28.01.2011г. за СМР на обект Автомагистрала Т. „О. – Б.“, ведно със законната лихва от 13.03.2012г., до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл.78 ал.1 от ГПК сумата 4475,86 лева / четири хиляди четиристотин седемдесет и пет лева и осемдесет и шест стотинки/, разноски за производството пред трите инстанции.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], като трето лице – помагач на страната на ищеца.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.