Решение №334 от 43250 по нак. дело №1072/1072 на 3-то нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 334
София, 30.05.2018 година

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА

ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3148/2017 година

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1226 от 30.05.2017 г. по т. д. № 4244/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 39 от 19.03.2013 г. и допълващото го решение № 96 от 15.07.2015 г., постановени по т. д. № 135/2012 г. на Софийски окръжен съд. С първоинстанционните актове е отхвърлен изцяло предявеният от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 293 374.50 лв., представляваща част от предоставена с договор от 04.09.2007 г. временна финансова помощ в общ размер на 360 000 евро.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо поради това, че съдът е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които нито една от страните не се е позовала и по-конкретно – че, без да е налице надлежно релевиране на възражение от ответника, е преценил представеното от него споразумение от 19.09.2007 г. като съдържащо обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, с която страните са преуредили отношенията си по процесния договор за предоставяне на временна финансова помощ от 04.09.2007г. в отношения по предварителен договор за прехвърляне на притежаваните от [фирма] дружествени дялове в [фирма].
В касационната жалба се поддържат оплаквания и за неправилност на въззивния акт поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Според касатора, освен че се е произнесъл по възражение, което не е въведено от ответника по спора, въззивният съд, в нарушение на съдопроизводстветните правила, е оставил без уважение възражението му за липса на изготвен от първата инстанция надлежен доклад по делото, не му е дал указания в тази връзка и е оставил без разглеждане като преклудирани всички направени във въззивната жалба доводи и възражения, касаещи споразумението от 19.09.2007 г. В касационната жалба е изразено несъгласие и с извода, че с това споразумение е извършена новация на правоотношението по процесния договор за временна финансова помощ от 04.09.2007 г., в резултат на което е погасено задължението по него за връщане на предоставената сума. Касаторът счита, че съдът е тълкувал клаузите на посоченото споразумение в противоречие с изискванията на чл. 20 ЗЗД, както и че неправилно не е отчел извършеното разваляне на същото поради неизпълнение на поетите с него задължения от страна на ответника.
Освен с довода за недопустимост, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е аргументирано и с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по множество материалноправни и процесуалноправни въпроси, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК (предходна редакция): „1. Може ли въззивният съд да даде разрешение на правния спор, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от страните; 2. Дължи ли въззивният съд да даде указания на страните да посочат по делото доказателства, когато първата инстанция не е направила надлежен доклад по спора и страната се е позовала на това нарушение във въззивната жалба; 3. В хипотезата на чл. 376, ал. 1 ГПК при разглеждане на търговски спор в закрито заседание има ли право страната във въззивната жалба да направи своите възражения във връзка с установената от първата инстанция фактическа и правна обстановка; 4. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения; 5. Настъпва ли преклузия за възраженията и исканията на страната, когато първоинстанционният съд не е изпълнил задължението да направи квалификация на насрещните права и възражения на ответника по иска; 6. Уговарянето на способ за изпълнение, различен от първоначалния, води ли до подновяване на дълга по смисъла на чл. 107 ЗЗД; 7. За да е налице новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, следва ли волята на страните да е изрично обективирана или може да се предполага и тълкува; 8. Може ли чрез тълкуване на отношенията между страните съдът да измени съдържанието на сключен договор, който е изричен и ясен по отношение на волята на страните; 9. Допустимо ли е решаващият състав при тълкуване на процесния договор на основание чл. 20 ЗЗД да подмени волята на страните, обективирана в същия, със своята, като по този начин стигне до изменение на договора; 10. Ако не е завършен уговореният между страните фактически състав за новация, то погасява ли се старото задължение; 11. Възможно ли е договорът да бъде развален с връчване на препис от исковата молба на ответника, ако са налице останалите предпоставки на чл. 87 ЗЗД; 12. Исковата молба, с която се претендират по делото последици от разваляне на договор, съдържа ли имплицитно волеизявление за разваляне, дори да не е изрично формулирано; 13. Ако договорът е развален, в какво се изразява развалянето за страните; 14. Когато с установителен договор е признато съществуването на предходно задължение на едната страна към другата, без да са разменени имуществени престации, може ли при разваляне кредиторът да търси изпълнение на признатото от длъжника задължение“.
По така поставените въпроси се поддържат съответно: за въпрос № 1 – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о.; за въпрос № 2 – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС (т. 2); за въпрос № 3 – на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, аргументирано с твърдението за необходимост от тълкуване на нормата на чл. 376, ал. 1 ГПК, с оглед правилното й приложение и развитието на съдебната практика; за въпроси № 4 и № 5 – на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на решение № 382 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 1558/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 452 от 16.11.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 700 от 06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о.; за въпроси № 6 и № 7 – на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на решение № 130 от 24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 138 от 22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, ІІ т. о.; за въпроси № 8 и № 9 – на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о. и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, с позоваване на решение № 337 от 04.06.2007 г. по т. д. № 73/2007 г. на ВКС, І т. о.; за въпрос № 10 – на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, с позоваване на решение № 1377 от 27.11.2008 г. по гр. д. № 5967/2007 г. на ВКС, V г. о.; за въпроси № 11 и № 12 – на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на решение № 178 от 12.11.2010 г. по т. д. № 60/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 706 от 30.12.2010 г. по гр. д. № 1769/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 37 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 920/2009 г. на ВКС, ІV г. о., както и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с позоваване на решение № 286 от 26.02.1996 г. по гр. д. № 1294/1995 г. на ВКС, V г. о.; за въпроси № 13 и № 14 – на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на ППВС № 1/79 г. (т. 1) и решение № 189 от 04.02.2014 г. по т. д. № 141/2012 г. на ВКС, І т. о., както и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, подкрепено с решение № 754 от 22.04.2014 г. по в. т. д. № 895/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че:
Между страните е сключен договор от 04.09.2007 г. за предоставяне на временна финансова помощ, по силата на който ищецът [фирма] е предоставил на ответника [фирма] (с банков превод от 05.09.2007 г.) сумата 360 000 евро, която сума не е върната от ответника и до настоящия момент;
На 19.09.2007 г. страните са подписали споразумение, с което ответникът [фирма] се е задължил да прехвърли на ищеца [фирма] собствените си 34% от капитала на [фирма] в срок до един месец от подписването на споразумението за сумата 360 000 евро, като вместо плащане на договорената цена за придобиваните дружествени дялове купувачът [фирма] е дал съгласие за прихващане със задължението на продавача [фирма] към него в размер на 360 000 евро, произтичащо от договора за предоставяне на временна финансова помощ от 04.09.2007 г.; В споразумението е отбелязано изрично, че с извършеното прихващане страните уреждат изцяло и неотменимо финансовите си отношения, свързани както с предоставянето и връщането на сумите за временна финансова помощ, така и с прехвърлянето на дружествените дялове;
Споразумението от 19.09.2007 г. не е изпълнено от страна на ответника [фирма], а и не би могло да бъде изпълнено, тъй като видно от представения във въззивното производство договор от 02.06.2013 г. притежаваните от него 17 дружествени дяла от капитала на [фирма] вече са продадени на друго лице – Л. П. Ц..
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД е неоснователен, тъй като не е налице вземане на ищеца за предоставената с договора за временна финансова помощ сума. Съдебният състав е възприел извода на първата инстанция, че споразумението от 19.09.2007 г. съставлява обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, с която страните са преуредили облигационните си отношения по договора за заем от 04.09.2007 г. в отношения по предварителен договор за прехвърляне на дружествени дялове по смисъла на чл. 19 ЗЗД, по който ответникът дължи прехвърляне на дружествени дялове, а не връщане на сумата 360 000 евро, съответно на претендираната сума 293 374.50 лв.
По отношение на всички заявени във въззивната жалба доводи и възражения, свързани със споразумението от 19.09.2007 г. – за липса на новационен характер на същото, за липса на предпоставки за извършване на предвиденото в него прихващане, за липса на погасителен ефект по отношение задължението за връщане на сумата по договора за временна финансова помощ от 04.09.2007 г. и за недействителност на споразумението поради липса на действително изразена воля – съдът е приел, че същите са преклудирани, доколкото са направени за първи път във въззивното производство. Що се отнася до възражението на въззивника, че с оглед извършеното в хода на процеса разпореждане от страна на ответника със собствените му дружествени дялове споразумението от 19.09.2007 г. следва да се счита развалено съгласно чл. 89 ЗЗД, решаващият състав е преценил същото за неоснователно. Според него, дори да е настъпило разваляне на споразумението по право, то е ирелевантно за правния спор, защото в тази хипотеза ищецът би могъл да претендира даденото по споразумението на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, а не на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, което се поддържа в исковата молба.
На последно място, въззивният съд не е уважил и оплакванията във въззивната жалба за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, свързани с доклада по делото и разглеждането му в закрито заседание. Поради това, че: първоинстанционният съд е уведомил страните за разглеждане на делото по реда на чл. 376 ГПК с изрично определение от 14.01.2013 г.; за всички последващи действия е постановявал определения, преписи от които са връчвани на страните, а след връщане на делото от САС е разгледал същото и в открито заседание; във въззивната инстанция са уважени всички доказателствени искания на ищеца (с изключение на едно), решаващият въззивен състав е преценил, че липсата на доклад по делото не е довело до процесуални нарушения, които да са ограничили правата на жалбоподателя.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато.
Предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК са осъществени по отношение на част от поставените от касатора въпроси, а именно: за въпрос № 1 – „Може ли въззивният съд да даде разрешение на правния спор, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от страните”, както и за въпроси № 7, № 8 и № 9, обобщени в съответствие с правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС като въпроси, свързани с тълкуването на договорите и предпоставките за новация на задълженията по чл. 107 ЗЗД. По отношение на тези въпроси е изпълнено както общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили изхода на конкретното дело, така и предпоставките на поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (предходна редакция), доколкото същите са разрешени в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, съответно: първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г. на ІІ г. о. и решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на ІІІ г. о., а останалите въпроси – в противоречие с решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на І т. о. и решение № 138 от 22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ІІ т. о.
Всички останали въпроси по изложението не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като са относими към правилността на обжалвания акт.
Не е налице и вероятна недопустимост на въззивното решение. Оплакванията на касатора, че същото съдържа произнасяне по доводи и възражения, които не са заявени от страните, са относими към правилността на акта, а не към неговата допустимост.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1226 от 30.05.2017 г. по т. д. № 4244/2015 г. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на [фирма], [населено място], в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 5 867.49 лв.
При неизпълнение на горното указание производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар