Решение №350 от 39993 по гр. дело №2624/2624 на 5-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

                  Р  Е Ш Е Н И Е

                                      № 350

                   София, 29.06.2009 год.

 
                  В   И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди и девета година, в състав:

                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
                                           ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
                                                                 КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

при секретаря Ани Давидова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 2624 по описа за 2008 г. на Пето гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 от ГПК, образувано по касационна жалба от М. К. К., Д. К. Д. и К. Д. С. /последният починал в хода на касационното производство на 31.12.2008 г., в чиито права са встъпили наследниците му по закон М. К. К. и Д. К. Д./ и насрещна касационна жалба от А. Й. Б. и Х. Б. Б. против решение № 206 от 4.03.2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа за 2007 г. на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени исковете на К. Д. С., М. К. К. и Д. К. Д. против А. Й. Б. и Х. Б. Б. за отричане правото на собственост на ответниците върху недвижими имоти, находящи се в землището на гр. В., кв. Владиславово, м.”М” за 600/1070 ид.ч. от реална част при граници: от запад-контур зелен цвят и от останалите страни – контури в червен цвят по скицата на лист 132 от делото на РС, от място, съставляващо имот № 158 по плана на новообразуваните имоти на селищно образование „М” и от реална част при граници, означени с б. В-К-М-Д от същата скица от място, съставляващо имот пл. № 158 по кадастралния план на м.”М” от 1996 г. и исковете за уважени за 470/1070 ид.ч. от същите имоти.
Касаторите-ищци М. К. К. и Д. К. Д. атакуват решението в частта, с която е отхвърлен иска им, като са навели доводи за неправилно приложение на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ и необоснованост на изводите на съда, че на ответницата е предоставено право на ползване и имота е бил застроен към 1.03.1991 г., като искат същото да бъде отменено и да се постанови друго за отричане правото на собственост на ответницата. Претендират направените разноски.
Касаторите-ответници А. Й. Б. и Х. Б. Б. атакуват решението в частта, с която е уважен иска с доводи за неправилно приложение на § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, като резултат от допуснато съществено процесуално нарушение – необсъждане на заповед № 0208/12.03.2005 г. на К. на община В., като искат отмяна в тази част и постановяване на друго решение за отхвърляне на иска.
Страните оспорват жалбите си.
С определение № 40/08 от 31.07.2008 г. постановено по делото е допуснато касационно обжалване на решението на въззивния съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като изводите на съда относно надлежно предоставеното право на ползване, както и относно наличието на застрояване по смисъла на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, противоречат на изводите по приложените съдебни решения, при които въз основа на идентични на настоящите факти е прието, че липсва надлежно придобито право на ползване и съответно относно начина на преценка наличието или липсата на застрояване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като прецени доводите на касаторите и данните по делото, за да се произнесе съобрази следното:
Отрицателният установителен иск е предявен от лица, претендиращи, че им е възстановено правото на собственост в стари реални граници по реда на ЗСПЗЗ против лица, претендиращи, че са придобили правото на собственост по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. Доколкото правата на ползувателя по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ изключват правата на възстановения собственик, то относимо към спора е налице ли е валидно учредено право на ползване по някой от актовете по § 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ и застроен ли е бил имота към 1.03.1991 г. със сграда по смисъла на § 1в, ал.3 от ДР на ППЗСПЗЗ.
Ответниците твърдят, че правото на ползване е предоставено на А. Й. Б. по реда на 76 ПМС и с решение № 1/11 от 21.06.1978 г. на имот от 0.6 дка в местността „В”, при граници: Коста З. , С. М. и път, за което са представили удостоверение № 268 от 1978 г. С решение № 1 по протокол № 11 от 21.06.1978 г. на ИК на ГНС-гр. Варна са одобрени списъци за раздадените земи по 76 ПМС на работници, служители и пенсионери, на които да се издадат удостоверения образец № 2 към чл.17 от Наредба № 6 за приложение на 76 ПМС /бр.32/78 г./, като в одобрения списък А. Й. Б. фигурира под № 268 с предоставен имот в местността „Б”.достоверението по приложение № 2* от 1978 г. е оспорено по реда на чл.154 от ГПК /отм./ относно констатацията, че е предоставено право на ползване върху процесния имот.
С решение № 21 от 3.01.2007 г. по гр.д. № 6* от 2005 г. на Варненския районен съд, по предявен против С. М. И. отрицателен установителен иск, въз основа на идентични факти е прието, че с протокол № 11 от 21.06.1978 г. на ИК на ГНС-гр. Варна на С. М. И. е предоставен имот в местността „Б”, която е различна от землището на кв.”В”, а следователно оспорването на официалния свидетелстващ документ – удостоверението образец № 2 – е успешно проведено и същия е неверен, от което следва, че С. И. не притежава право на ползване върху процесния по това дело имот.
По настоящото дело Варненският окръжен съд е изложил съображения, че фактическите действия по предоставянето на конкретен имот са продължение на правните и когато в документа, обективиращ придобивния акт не са посочени граници на обекта, трябва да се изследват границите на обектите, владяни от съседите – проф. П, „Ново вещно право”, изд. СИБИ 1995 г., стр.244. Следва да се предполага, че отстъпеното право на ползване е именно върху обекта на установеното владение, а това предположение не е опровергано от ищците. Ако се приеме, че действителната воля по решението на ИК на ГНС е за предоставяне право върху имот в м.”Б” би следвало да се приеме, че и удостоверението е невярно. Такова тълкуване би противоречало на правилото за „полезния ефект” /Р. Ташев, „Теория на тълкуването”, из. СИБИ, 2001 г., стр.164/ Прието е, че е допусната грешка в протокола, но решението на ИКС на ГНС не е непълно или порочно и е налице предоставено от компетентния орган право на ползване върху имота в местността „М”, землището на кв. Владиславово.
Налице е противоречиво разрешаван правен въпрос относно тълкуването и доказателственото значение на диспозитивен документ, имащ правопораждащо значение за придобиване право на ползване и издаден въз основа на него официален свидетелстващ документ, имащ съдържание различно от това на диспозитивния документ.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение приема за правилна практиката по решение № 21 от 3.01.2007 г. по гр.д. № 6* от 2005 г. на Варненския районен съд. Съгласно чл. 1 от Наредба № 6/1978 г., тя се издава в изпълнение на ПМС № 76/1977 г. и урежда реда за издирването, картотекирането, предоставянето и ползуването на изоставени, маломерни и непълноценно използувани земи по раздел ІІ от ПМС № 76/1977 г. Съобразно чл. 3 от Наредбата, приложението й в предвидените правомощия е възложено на специализирана общинска комисия, която съгласно чл. 13 разглежда молбите, декларациите и договорите и определя размера и местоположението на земята, която се предоставя за ползуване. При тази правна уредба, следва извода, че правопораждащ факт за правото на ползуване е списъка на лицата, приет от специализираната комисия по чл. 3 от Наредба № 6/1978 г. и разгледан и утвърден от ИК на ОНС. Следователно протокола, обективиращ решението на ИК на ОНС съставлява официален диспозитивен документ, удостоверяващ осъществяването на правопораждащите юридически факти. Допусната в такъв документ грешка може да бъде поправена само по реда, предвиден за издаването на документа, т.е. в случая с ново решение на ИК на ОНС.достоверението образец № 2, което се издава по чл. 17 от Наредба № 6/1978 г. има само удостоверителен характер. Същото може да конкретизира границите на предоставения имот, но не и да подменя волята на разпореждащия орган. Следователно при разминаване в съдържанието на официален диспозитивен документ и на издаден въз основа на него официален свидетелстващ документ, породените права се преценяват с оглед удостоверените от официалния диспозитивен документ правопораждащи юридически факти.
Изводите на въззивния съд в решението, предмет на касационния контрол, не са съобразени именно с характера на официален диспозитивен документ на протокол № 11 от 21.06.1978 г. на ИК на ГНС-гр. Варна, при който може да се постави въпроса само за валидността на обективираното в същия волеизявление, но не и за верността му. Възприетия от Варненския окръжен съд метод на тълкуване по правилото за „полезния ефект” предпоставя, че възприетия за доказан извод е въз основа на евентуалните благоприятни последици от тълкуването, а в негативната си форма – в обосноваване на неблагоприятните последици от противното тълкуване, като акцентът пада върху последиците от действието на волеизявлението, преценени на основата на определени ценности. От една страна използването на това правило изисква мотивиране на съответните правни последици и ценностите въз основа на които се прави съответния извод, каквото мотивиране липсва във въззивното решение. От друга страна този метод на тълкуване би могъл евентуално да се приложи /при съответно мотивиране/ при тълкуване на действителната воля, ако същата е неясна, но само в рамките на удостовереното волеизявление, без да се подменя съдържанието на същото.
Неточно е позоваването и на правната докрина в посоченото издание на труда на проф. П, тъй като цитираната теза е свързана със спор за граници между съседите /при което не се оспорва собствеността на всяка от страните, а само граничната линия между имотите/ и в този случай е допустимо границата да се приеме според владението. В настоящия случай спорът е свързан с притежанието на правото на собственост във връзка с изрично уредена в специален закон – ЗСПЗЗ – конкуренция между правата на бивш собственик на имота и ползувател на същия, поради което посоченото разрешение е неприложимо.
По отношение на втория релевантен за настоящия спор въпрос – налице ли е застрояване на имота към 1.03.1991 г. – Варненският окръжен съд само е изложил констатацията си, че съществуващата в имота постройка съставлява сграда по смисъла на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Според решение № 1* от 29.11.2006 г. по гр.д. № 2440/2005 г. на ВКС, ІV г.о. тълкуването на използваните в § 1в от ПЗР на ЗСПЗЗ понятия: „постоянно”, „сезонно” или „временно обитаване”, „незавършени строежи” и пр. следва да се извършва въз основа на действалото към горната дата /31.03.1991 г./ законодателство /ЗТСУ, ППЗТСУ, Наредба № 5 ПН ТСУ/, сградата следва да е пригодена за обитаване /§1в, т.3 от ПЗР ЗСПЗЗ/, което може да е постоянно, сезонно или временно, като във всички случаи, това предполага задължително сервизно помещение /във или извън сградата/ и свързване с общ или местен водоизточник и с обща канализационна мрежа или наличие на отделна септична /попивна/ яма – чл.303, ал.3, чл.108, ал.7 от ППЗТСУ, чл.155, 157 от Наредба № 5 ПНТСУ /ДВ бр.69:77 г./. Въз основа на действалите към релевантния момент правни норми е извършена преценката дали е налице сграда по смисъла на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ в решение от 9.08.2002 г. по гр.д. № 1* от 2001 г. на Варненския окръжен съд и в този смисъл е тълкуването и в решение № 274 от 13.05.2004 г. по гр.д. № 2* от 2002 г. на ВКС, ІV г.о.
Извода на Варненския окръжен съд в решението, предмет на касационния контрол, противоречи на разрешенията в посочените решения относно необходимостта да се излагат мотиви дали наличната в имот по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ постройка съставлява сграда съобразно действащата към момента на изграждането на постройката нормативна уредба. Необходимостта от мотивиране във всеки конкретен случай е свързана със задълженията на съда по чл.188, ал.1 и ал.2 от ГПК /отм./ да обсъди доказателствата по делото, установяващи конструкцията, вида на помещенията, наличието на електрификация и водоснабдяване и при приложение на съответните нормативни актове да обоснове извода си дали постройката съставлява сграда по смисъла на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ или не.
По основателността на касационните жалби:
Въззивното решение е необосновано и неправилно.
Ищците са доказали правния си интерес от предявяване на иска, доколкото им е признато правото на възстановяване на собствеността. Това право обаче може да се реализира само доколкото ответниците не могат да придобият собствеността по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като съгласно уредената в закона конкуренция на права, техните права да изкупят застроен до 1.03.1991 г. предоставен им за ползване имот, изключват правата на реституираните собственици, а следователно в тежест на ответниците е да установят, че надлежно им е предоставено правото на ползване върху конкретен имот и наличието на застрояване по смисъла на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. В случая с решение № 1 по протокол № 11 от 21.06.1978 г. на ИК на ГНС-гр. Варна на А. Й. Б. е предоставено право на ползване върху имот от 0.600 дка в местността „Б”, която видно от удостоверение № 2* от 22.11.206 г. на ОСЗГ В. е в землището на кв. Галата и не е идентична с местността „М” /където е процесния имот/, която е в землището на кв. Владиславово. Следователно за ответниците липсва валидно предоставено право на ползване, а съответно същите нямат правото по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Независимо от изложеното в имота липсва и застрояване по смисъла на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ.становено е, че постройката в имота е от две помещения за обитаване, с изпълнена ел.инсталация и тоалет на външна яма, без водопроводно захранване, като до нея е изпълнен склад с паянтова конструкция. Сградата съгласно т.3 на § 1в от ПЗР на ППЗСПЗЗ следва да е пригодена за обитаване, което може да бъде постоянно, сезонно или временно, а това предполага сградата да е свързана с общ или да разполага с местен водоизточник /свързването с общата мрежа инсталации е условие един строеж да стане „годен за обитаване и ползване” – чл.303, ал.3 от ППЗТСУ и чл.157 от Наредба № 5 от 1977 за правила и норми по ТСУ относно изискванията към вилните сгради/, както и да разполага с кухня или кухненски бокс /чл.177, ал.3 от Наредба № 5 от 1977 за правила и норми по ТСУ относно минималните изисквания към сградите за сезонно ползване и чл.155, ал.3 от Наредба № 5 от 1977 за правила и норми по ТСУ относно минималните изисквания към вилните сгради/. В процесния случай постройката в имота няма кухня или кухненски бокс, нито водоснабдяване от централен или местен източник, а следователно няма характер на сграда, годна за постоянно, сезонно или временно обитаване, а съответно изводите на въззивния съд в тази насока са необосновани.
Въз основа на изложеното следва, че ответниците нямат правата по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което не са могли да придобият собствеността на имота, независимо от извършеното оценяване, заплатената оценка и издадената на тяхно име заповед по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. При влязъл в сила план за новообразуваните имоти, неправилно въззивният съд е индивидуализирал спорния имот по кадастралния план от 1996 г., вместо по действителния му статут към настоящия момент и неправилно е приел, че страните са съсобственици –за ищците липсва приключила реституционна процедура и същите не могат да легитимират право на собственост върху конкретен имот /което обуславя и правния им интерес от иска, тъй като позитивно за тях решение ще им даде възможност да продължат административната реституционна процедура по индивидуализация на обекта на правото на собственост с изричния административен акт, изискуем по ЗСПЗЗ/, а ответниците не разполагат с права по чл.4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което не могат да трансформират правото на ползване в право на собственост върху конкретен имот по плана за новообразуваните имоти.
В обобщение обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо, на основание чл.293, ал.2 от ГПК, да се постанови друго за уважаване на предявения отрицателен установителен иск.
С оглед изхода на спора ответниците следва да възстановят направените от ищците във въззивното и касационно производство разноски в размер на 1093.28 лв.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.2 от ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 206 от 4.03.2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа за 2007 г. на Варненския окръжен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл.97, ал.1 от ГПК /отм./ на М. К. К., ЕГН **********, гр. В., ж.к.”Ч” бл.189, ет.7, ап.38 и Д. К. Д., ЕГН **********, гр. В., ж.к.”Ч” бл.189, ет.5, ап.25, че А. Й. Б., ЕГН ********** и Х. Б. Б., ЕГН **********, двамата от гр. В., ул.”А” № 20, ет.5, ап.45 не са собственици при условията на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ на новообразуван имот № 158 по плана за новообразуваните имоти на селищно образование „М”, землището на кв. Владиславово, гр. В., кадастрален район 501, одобрен със заповед № РД-1-7706/432 от 15.12.2003 г. на О. управител на област с административен център В. , при граници: ид. №№ 157, 1108, 1591 9254.
ОСЪЖДА А. Й. Б., ЕГН ********** и Х. Б. Б., ЕГН **********, двамата от гр. В., ул.”А” № 20, ет.5, ап.45 да заплатят на М. К. К., ЕГН **********, гр. В., ж.к.”Ч” бл.189, ет.7, ап.38 и Д. К. Д., ЕГН **********, гр. В., ж.к.”Ч” бл.189, ет.5, ап.25 разноски за въззивното и касационно производство в размер на 1093.28 лв. /хиляда деветдесет и три лева и двадесет и осем стотинки/.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.