Р Е Ш Е Н И Е
№ 361
гр. София, 22.12.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар КР. ПАВЛОВА и с участието на прокурор М. МИХАЙЛОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1015/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимия Д. К. М. срещу решение № 109 на Пловдивския апелативен съд, І наказателен състав от 25.02.2014 г., постановено по ВНОХД № 16/2014 г. по описа на същия съд.
В саморъчната касационна жалба на подсъдимия Д. М. са релевирани възражения, които могат да бъдат подведени под касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК – нарушение на материалния закон и допуснати при разглеждането и решаването на делото съществени процесуални нарушения. Жалбоподателят е изложил съображения, че въззивният съд неправилно е потвърдил първоинстанционната присъда на ОС – Стара Загора, с която той и брат му са били признати за виновни и осъдени за престъпление грабеж, въпреки че не били отнели никакви пари от пострадалия, нито го заплашили. Те искали да си купят два портокала, но пострадалият арогантно се нахвърлил върху тях, нанесъл им обиди и употребил физическа сила. С оглед твърдяната от него фактическа обстановка подсъдимият М. счита, че неговата и на брат му отговорност следвало да бъде ангажирана за опит за грабеж на двата портокала.
В представено допълнение към касационната жалба адв. Л., служебно назначен защитник на подсъдимия Д. М., претендира наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Според защитника, доказателствените материали по делото били изтълкувани превратно от съдебните инстанции, в частност били преиначени показанията на пострадалия. Двамата подсъдими били в състояние на опиянение следствие дишане на лепило, като поискали от собственика на магазина два портокала, а не пари. Подсъдимият М. стоял до вратата, не заплашвал никого и не отнел нищо от магазина. Тъй като пострадалият ги нападнал, те единствено се опитали да преустановят противоправните му действия. Състоянието на наркотично опиянение от лепилото обективно не позволявало на подсъдимите да осъществят състава на инкриминираното им престъпление. С оглед на изложените съображения защитникът моли ВКС да отмени атакуваното решение на Пловдивския апелативен съд и потвърдената с него първоинстанционна присъда като явно несправедливи и да постанови съдебен акт, с който да оневини жалбоподателя и да го освободи от наказание.
В съдебно заседание на касационната инстанция жалбоподателят М. и неговият защитник поддържат жалбата и допълнението към нея, като представят и допълнителни писмени становища в подкрепа на доводите си.
Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 70 от 19.12.2013 г., постановена по НОХД № 349/2013 г., ОС – Стара Загора е признал подсъдимия Д. К. М. за виновен в това, че на 23.01.2013 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, в съучастие като съизвършител с К. К. Т., направил опит да отнеме чужди движими вещи – сумата от 486.77 лева – от владението на Р. Х. Х. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б”, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и чл. 58, б. „а”, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, което наказание на основание чл. 60, ал. 1 и чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС да се изтърпи при строг първоначален режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, като го е оправдал по обвинението за разликата в стойността на предмета на престъплението до 505 лева. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода времето, през което подсъдимият М. е бил задържан. Със същата присъда за престъпление чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б”, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 от НК е бил осъден и съучастникът на подсъдимия М. – К. К. Т., комуто на основание чл. 58, б. „а”, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК съдът е наложил наказание три години и осем месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимите са били възложени направените по делото разноски.
По жалба на подсъдимия М. срещу първоинстанционната присъда, към която се присъединил и подсъдимият Т., е било образувано ВНОХД № 16/2014 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, като с решение № 109 от 25.02.2014 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на окръжния съд.
Решението на ПАС е било съобщено на подсъдимия М. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 05.03.2014 г. Видно от положения щемпел на Затвора – Стара Загора върху приложения пощенски плик (изх. № 289), касационната му жалба е подадена на 18.03.2014 г., поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 от НПК. По делото е постъпило допълнение към касационната жалба на подсъдимия от неговия защитник адв. Л. (вх. № 2534/14.04.2014 г. на АС – Пловдив).
Разгледани по същество, касационната жалба на подсъдимия М. и допълнението към нея са неоснователни.
Макар касаторът и защитникът му формално да релевират пред ВКС всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, от съдържанието на касационната жалба и допълнителните изложения на страните се установява, че залегналите в тях оплаквания се свеждат до необоснованост на приетите от съдебните инстанции фактически положения. Оспорени са като неверни констатациите на въззивния съд по отношение на приетите за установени факти, обуславящи обективната и субективна съставомерност на деянието на жалбоподателя М. и на неговия съучастник. По същество пред касационната инстанция се поддържа лансираната от подсъдимите версия за развоя на деянието, като основното искане на касатора е съдът да кредитира неговите обяснения за случилото се.
ВКС е имал повод многократно да изтъква в актовете си, че фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. Касационната инстанция няма правомощия да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, включително досежно авторството на деянието, конкретиката на осъществяването му и неговата субективна страна. Касационният съд не разполага с процесуални възможности и за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което няма как автономно да преценява достоверността, респ. недостоверността, на обясненията на подсъдимия М. и неговия брат, както и показанията на св. Р. С., собственик на магазина, където е бил извършен опитът за грабеж от страна на двамата подсъдими. Поради това отправеното от касатора искане за оправдаването му е изначално неоснователно, тъй като то предполага извеждане на нови фактически положения, каквито касационната инстанция не може да установява.
Настоящият състав на ВКС може единствено да обсъди възраженията на жалбоподателя М. и защитника му от гледна точка на процесуалните изисквания за правилно формиране на вътрешното убеждение на съдилищата по фактите. В този аспект при касационната проверка не са констатирани процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на осъдителните изводи на съда. Приетите за установени от ПАС фактически положения са изведени в резултат на собствен анализ и са мотивирани с обективно наличната по делото доказателствена съвкупност.
Касационната жалба, с която е сезирана настоящата инстанция, по съдържание преповтаря доводите, изложени във въззивната жалба на подсъдимия М., който не държи сметка за обстоятелството, че в атакуваното въззивно решение е даден отговор на неговите оплаквания. Поставените на вниманието на въззивния съд възражения срещу присъдата на ОС – Стара Загора не са били игнорирани. От залегналите в мотивите на решението (л. 4) съображения е видно, че въззивният съд е обсъдил доводите относно намерението на подсъдимите да вземат от магазина само два портокала. Те са преценени за неоснователни в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, преди всичко на показанията на пострадалия св. Х. и на св. К., по отношение на които доказателствени средства съдът не е съзрял нито едно основание да не бъдат кредитирани. Аргументацията на допълнението към касационната жалба и писмените бележки на касатора и защитника му в обсъжданата насока са концентрирани единствено върху „агресивното” поведение на пострадалия св. Р. Х., който нанесъл удари на подсъдимия Т. и със сила изтласкал двамата съучастници от магазина си. Тезата на касатора обаче игнорира действително приетите от окръжния и апелативния съдебни състави фактически обстоятелства по отношение на осъщественото преди това посегателство от страна на подсъдимите – влизането на братята в магазина, изречените от подсъдимия Т. думи „Д. парите”, изваждането на ножове от двамата подсъдими. Именно с оглед цялостния развой на събитието, съдебните инстанции са окачествили поведението на св. Х. като защита от нападението на подсъдимите, които се опитали със заплашване да отнемат от пострадалия оборота от касата. „Адекватността” на състоянието на подсъдимите М. и Т. с оглед данните за злоупотреба на летливи вещества е била внимателно изследвана още в хода на първоинстанционното съдебно производство чрез назначената комплексна психологична и психиатрична експертиза, въз основа на чието заключение съдилищата категорично са установили, че касаторът, както към момента на деянието, така и в хода на наказателното производство, е могъл да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си и е бил в състояние правилно да възприема фактите от значение за делото и да ги възпроизвежда.
С оглед на изложеното ВКС констатира, че решението по ВНОХД № 16/2014 г. по описа на ПАС отговаря на стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК, тъй като в съдържанието му са застъпени доводите, въз основа на които съдът е отхвърлил възраженията на подсъдимите за необоснованост на първоинстанционната присъда, идентични с наведените и пред настоящата инстанция. Във въззивното решение е изрично възпроизведена приетата от апелативния съд фактология (л. 3 от решението), кореспондираща с направените и от първоинстанционния съд фактически констатации. В съдържанието на атакувания съдебен акт надлежно фигурира и юридическата му част със съответните правни изводи (л. 4 от решението). Обективното отсъствие на съществени непълноти в мотивировката на въззивния съдебен акт обезпечава възможността на касационния съд безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение, като гарантира и правото на страните да разберат ясно и недвусмислено съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е потвърдена първоинстанционната присъда.
При тези констатации относно процесуалната дейност на ПАС релевираните в касационната жалба на подсъдимия М. претенции за неправилно разкриване на фактологията на деянието разкриват единствено субективното несъгласие на жалбоподателя с осъждането му, което не представлява касационно основание по чл. 348, ал. 1 от НПК.
В контекста на изложеното, ВКС не установи и нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В рамките на установените фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна правна квалификация от приетата по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК. Касационният съдебен състав не се съгласява със залегналия в писмените бележки на защитника довод, че от обективна страна от владението на пострадалия Х. не били отнети никакви вещи, което означавало, че инкриминираното престъпление било безрезултатно. Разглежданият казус е типичен случай на започнало, но недовършено престъпление, при което указаният в закона и целен от дейците престъпен резултат (отнемането на парите в касата) не е настъпил, поради активната съпротива на пострадалия. Безпредметно е и искането на касатора М. за преквалификация на извършеното от него деяние като „опит”, защото той е осъден именно за недовършено престъпление, като наказанието му (три години лишаване от свобода) е наложено при условията на чл. 58, б. „а”, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК чувствително под минималния размер, предвиден от санкцията на чл. 199, ал. 1 от НК.
При индивидуализацията на отмереното спрямо него (а и по отношение на съучастника му) наказание първата инстанция изчерпателно и всестранно е оценила съвкупността от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, като са били отчетени относителната тежест и значение на всеки фактор. Въззивната инстанция е констатирала пълнота и вътрешна непротиворечивост в аргументацията на ОС – Стара Загора по въпроса за реализацията на наказателната отговорност на касатора, като с оглед приетите отегчаващи обстоятелства не е намерила основания за допълнително смекчаване на наказанието му. ВКС също не констатира предпоставките на чл. 348, ал. 5, т .1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК за корекция на наложеното наказание, а такива конкретни съображения не са и посочени в касационната жалба и допълнението към нея. Определеното от съдилищата по фактите наказание е адекватно на извършеното от дееца и основателно е прието, че ще допринесе в най-пълна степен за реализиране на визираните в чл. 36 от НК цели на наказанието.
С оглед изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт на Пловдивския апелативен съд по ВНОХД № 16/2014 г., с който е потвърдена присъда № 70 от 19.12.2013 г., постановена по НОХД № 349/2013 г. по описа на Старозагорския окръжен съд.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 109 от 25.02.2014 г., постановено по ВНОХД № 16/2014 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, І наказателен състав.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.