Решение №369 от 42892 по нак. дело №797/797 на 2-ро нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
София, 06.06.2017 година

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети април две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА

ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2464/2016г.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Х. П. от [населено място] срещу решение № 243 от 15.07.2016 г. по т. д. № 295/2016 г. на Пловдивски апелативен съд. С въззивното решение е отменено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 103 от 08.03.2016 г. по т. д. № 363/2015 г. в обжалваната му част и е отхвърлен предявеният от настоящия касатор срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане в размер на 41 000 лв. по заповед № 107 от 18.02.2015 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 209/2015 г. на Асеновградския районен съд, което вземане произтича от издаден от търговското дружество запис на заповед от 07.10.2014 г. с падеж на 29.12.2014 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно. Оплакването за недопустимост е аргументирано с твърдението, че въззивният съд сам е определил и изменил предмета на делото, обема на търсената защита и основанието на иска. Според касатора, пороци, водещи до неправилност на обжалвания акт, са: отказ от допускането на свидетелски показания, поискани за установяване на фактическата обстановка; неправилно разпределение на доказателствената тежест между страните; неправилна интерпретация на събраните по делото доказателства относно положението на бившия управител и съдружник на дружеството към момента на подписване на договорите за заем, разписките и ценната книга, както и неангажирането на доказателства относно направени от ответника възражения. Изразява несъгласие с извода, че предмет на спора е задължението на ответното дружество по договори за заем, като твърди, че въззивният съд е изключил изцяло менителничния ефект на ценната книга. Счита, че неправилно решаващият съд е квалифицирал възраженията на ответника като конкретно, а не като общо оспорване на вземането по записа на заповед.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като значими за делото касаторът поставя следните въпроси: „1. Не се ли отнема при редовен запис на заповед абстрактния му характер, ако следва в производството по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК да се изследва и каузалното правоотношение между страните; 2. В производството по чл. 422 ГПК ответникът следва ли не само да направи, но и да изчерпи и докаже своите правопогасяващи възражения – били те абсолютни или лични – и при твърдяна от ищеца-поемател функция на записа на заповед по обезпечаване вземането му към ответника-издател по договор за заем следва ли ищецът да докаже пълно и главно предоставянето на сумата по заема, независимо от предмета на защитата на ответника, респ. и при недоказване на възраженията на ответника в процеса; 3. Презюмира ли се недобросъвестността на заличен управител, поел от името на дружеството менителнично задължение и следва ли безспорно да се докаже недобросъвестност от страната, позоваваща се на такава и как се разпределя доказателствената тежест в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК; 4. В производството по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, когато страните не спорят, че е налице договор за заем, обезпечен със запис на заповед, как следва да бъде разпределена доказателствената тежест и какъв е обхватът на изследване на каузалните правоотношения между страните при реализиране на менителничните права и в този случай как се разпределя доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК; 5. Ищецът следва ли да доказва предаване на заемната сума при въведени, но недоказвани възражения от страна на ответника в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК и следва ли съдът в производство по чл. 422, ал. 1 ГПК да се произнесе по наличието на каузално правоотношение и неговата действителност при въведени, но недоказани възражения от страна на ответника; 6. В приложението по чл. 301 ТЗ предполага ли изследване на конкретни факти, от които може да се обоснове безспорен извод, че търговецът е узнал за сключването на сделката или действията, извършени от негово име без представителна власт; 7. Допустимо ли е произнасяне от въззивния съд по невъведени възражения и твърдения от ответника пред първоинстанционния съд и допустимо ли е в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК да се променя основанието на иска и от претенция, основана на менителничния ефект, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение, да се премине към установяване на вземане по каузална сделка при положение, че ответникът не е доказал възраженията си в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК; 8. Следва ли въззивният съд след направена служебна проверка на делото при установяване непълнота и неточности в доклада по чл. 146 ГПК на първоинстанционния съд във връзка с направено оплакване от страна на ищеца, да отстрани пороците в съдопроизводствените действия на първоинстанционния съд, като допусне събирането на нови доказателства съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК, с оглед изясняване на твърдения на ищеца и има ли за последица нарушение на процесуалните правила при разпределянето на доказателствената тежест – чл. 154, ал. 1 ГПК: 9. Допустими ли са гласни доказателства при направено оплакване на ищеца за неправилно приложение на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, респ. чл. 266, ал. 3 ГПК за недопускане на свидетел при наличие на документ, удостоверяващ предаване на заемната сума по делото, но по отношение на който не са налице данни кога е сторено; 10. С оглед публичността на търговския регистър, която изключва възможността съдът да приеме за недоказан факт, свързан с обективираните в този регистър данни и с оглед публично установените факти към момента на подписване на записа на заповед, как следва да бъде разпределена доказателствената тежест в производството по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, когато са въведени твърдения и възражения за антидатиране; 11. Допустимо ли е със записа на заповед да се удостоверява датата на предаване на заемната сума, при положение че са налице разписки за получаване на всяка една от сумите, но същите са без дати; 12. Налице ли е възможност записът на заповед, издаден за обезпечаване на вземане към издателя по сключен с поемателя договор за заем, да служи като доказателство за предаване на заемната сума на заемателя; 13. При недоказване на реалния характер на договор за заем ищецът следва ли да бъде санкциониран в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК с отхвърляне на иска при недоказани твърдения и възражения от страна на ответника относно липса на представителна власт, злоупотреба, антидатиране и в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК следва ли да се изследват, съответно да се ангажират доказателства от ответника относно въведените възражения; 14. При въведено от ответника по иска, издател на ефекта, възражение за недобросъвестност, как следва да бъде разпределена доказателствената тежест в производството по иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК; 15. Кому принадлежи тежестта да докаже съществуването на каузално правоотношение между страните, обуславящо менителнично задължение – на ремитента или на поемателя, при въведени от ответната страна твърдения и възражения за злоупотреба от страна на освободен управител и антидатиране на запис на заповед; 16. При въведени от ответника възражения по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, чл. 462 ТЗ и чл. 301 ТЗ, как се разпределя доказателствената тежест в процеса при предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК и следвало ли е ответното дружество да докаже възраженията си за действия без представителна власт или същите се презюмират; налице ли е оспорване на представителна власт при въведени възражения за антидатиране; 17. Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест при предявен от поемателя установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение във основа на запис на заповед и направено от издателя възражение за обезпечено със записа на заповед заемно правоотношение, за което се твърди, че е недължимо поради злоупотреба от страна на освободен управител; 18. Конвертира ли се в разписка за изпълнение редовен запис за заповед и същият може ли да служи като разписка за получаване на сумата, респ. доказва ли предаване на заемната сума от поемателя на издателя при положение, че е налице възникнало основание за получаване на сумата от договори за заем и изисква ли се доказване за реално предаване на сумата по менителничния ефект; 19. Ако записът на заповед е редовен от външна страна, то същият има ли правна характеристика и на разписка за получената сума; 20. Конвертира ли се в разписка редовен от външна страна запис на заповед за получаване на заемната сума при положение, че е налице договор за паричен заем, ведно с разписки за предаване на сумата и би ли могло да се изведе от ценната книга датата на предаване на заемната сума; 21. При сключен договор за паричен заем, удостоверяващ предаване на заемната сума при сключване на същия, може ли договорът да се разглежда като доказателство за възникване на заемното правоотношение, сочено за източник на обезпеченото със записа на заповед парично вземане, респ. и удостоверяващо предаване на заемната сума“.
В подкрепа на твърдението, че посочените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата, касаторът се позовава на: решение № 112 от 23.06.2016 г. по т. д. № 1556/2015 г. на II т. о.; решение № 12 от 30.01.2015 г. по т. д. № 2714/2013 г. на II т. о.; решение № 26 от 15.04.2015 г. по т. д. № 2205/2013 г. на II т. о.; решение № 24 от 20.05.2015 г. по т. д. № 2328/2013 г. на I т. о.; решение № 248 от 23.01.2015 г. по т. д. № 3437/2013 г. на I т. о.; решение № 213 от 22.12.2014 г. по т. д. № 2700/2013 г. на II т. о.; решение № 17 от 19.02.2015 г. по т. д. № 3385/2013 г. на I т. о.; решение № 190 от 14.01.2015 г. по т. д. № 1573/2013 г. на II т. о.; решение № 66 от 28.07.2015 г. по т. д. № 378/2014 г. на II т. о.; решение № 76 от 11.05.2016 г. по т. д. № 3503/2014 г. на II т. о.; решение № 17 от 16.02.2015 г. по т. д. № 116/2014 г. на II т. о.; Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 202 от 09.12.2014 г. по т. д. № 600/2012 г. на I т. о.; решение № 39 от 04.04.2013 г. по т. д. № 43/2012 г. на I т. о.; решение № 114 от 10.07.2014 г. по т. д. № 1469/2013 г. на I т. о.; решение № 82 от 10.04.2013 г. по т. д. № 804/2010 г. на II т. о.; решение № 103 от 24.06.2009 г. по т. д. № 717/2008 г. на II т. о.; решение № 121 от 01.07.2009 г. по т. д. № 55/2009 г. на II т. о.; решение № 141 от 08.03.2010 г. по т. д. № 798/2008 г. на II т. о.; решение № 41 от 22.04.2010 г. по т. д. № 575/2009 г. на II т. о.; решение № 149 от 05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на I т. о.; решение № 173 от 12.01.2011 г. по т. д. № 901/2009 г. на I т. о.; решение № 78 от 17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на I т. о.; решение № 119 от 08.07.2011 г. по т. д. № 1160/2010 г. на II т. о.; решение № 5 от 02.02.2012 г. по т. д. № 75/2011 г. на I т. о.; решение № 179 от 04.03.2015 г. по т. д. № 3747/2013 г. на II т. о.; решение № 128 от 23.10.2012 г. по т. д. № 561/2011 г. на II т. о.; решение № 38 от 11.09.2015 г. по т. д. № 854/2012 г. на II т. о.; решение № 156 от 12.01.2015 г. по т. д. № 2989/2013 г. на I т. о.; Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 123 от 21.01.2015 г. по гр. д. № 137/2014 г. на II г. о.; Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС; решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на IV г. о.; решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV г. о.; решение от 18.11.2009 г. по гр. д. № 724/2008 г. на Кюстендилски окръжен съд; решение от 29.02.2012 г. по в. д. № 2250/2011 г. на Варненски окръжен съд и решение № 2029 от 25.11.2014 г. по гр. д. № 1915/2014 г. на Пловдивски окръжен съд.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради липса на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение. Подробни съображения за това излага в писмен отговор от 22.11.2016 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и да отхвърли предявения от Л. Х. П. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск за признаване за установено съществуването на вземане в размер на 41 000 лв. по заповед № 107 от 18.02.2015 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 209/2015 г. на Асеновградски районен съд, което вземане произтича от издаден запис на заповед от 07.10.2014 г. с падеж на 29.12.2014 г. с издател търговското дружество и поемател настоящия касатор, въззивният съд е приел, че в съответствие с указанията по т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно развилия се правен спор всяка от насрещните страни следва да установи фактите, на които е основала своите твърдения и възражения, относно конкретните каузални правоотношения и връзката с издадената ценна книга. Позовавайки се на доказаната по делото автентичност на подписите на бившия управител и съдружник в ответното дружество по десет от представените писмени договори за заем, решаващият съд е направил извод за постигнато обещание между насрещните страни за даване на паричен заем в конкретен размер, с оглед на уговореното, че предаването на заемната сума от заемодателя ще се извърши в брой при подписване на договора. Приел е, обаче, че ищецът-настоящ касатор не е установил предаването на сумите по всеки договор за заем на управителя на ответното дружество на датите на подписването им. С оглед липсата на дата на всяка разписка, отразяваща предаването на сумата и непосочването по кой от договорите се предава сумата, решаващият съд е приел за установено, че до датата на вписване освобождаването на управителя на дружеството (29.01.2015 г.), между страните по делото са съществували правоотношения по писмени договори за обещание за заем, с предварителен характер, които не са се трансформирали в окончателни договори за паричен заем, поради липса на реално предаване на сумите. Поради това, за недоказано е счетено наличието на твърдяното каузално правоотношение, за обезпечаване на което е издаден процесният запис на заповед.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Основната част от поставените от касатора въпроси (№1, №2, №4, , №5, №7 и №13) са свързани с предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен иск с правно основание чл. 422 ГПК и по-конкретно – дали в това производство подлежи на изследване каузалното правоотношение, за което ищецът твърди в исковата молба, че е причина за издаването на записа на заповед. Несъмнено, тези въпроси са значими за изхода на конкретното дело, т. е. по отношение на тях е налице общото условие по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е осъществена обаче допълнителната предпоставка на поддържаното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същите не са решени в противоречие със задължителната съдебна практика. Точно обратното, именно в съответствие с постановките на т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е счел, че при изрично заявено от самия ищец твърдение, че процесният запис на заповед е издаден като „обединяващ инструмент“, гарантиращ изпълнението по сключените между страните 11 договора за заем, на изследване подлежи съществуването на заемно правоотношение и връзката му с менителничния ефект. С оглед на това, не може да се приеме, че решаващият състав е подменил предмета на правния спор и е постановил решението си в отклонение както от цитирания тълкувателен акт, така и от посочените от касатора множество решения на ВКС по чл. 290 ГПК.
Останалите въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не отговарят на изискването да са обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По-конкретно:
По отношение на въпросите, касаещи разпределението на доказателствената тежест с оглед направените от ответното дружество защитни възражения за антидатиране на процесните договори за заем; за недобросъвестност и злоупотреба с права от страна на управителя на дружеството и бивш съдружник, подписал договорите за заем и записа на заповед от името на дружеството и за липса на представителна власт на същото лице (въпроси № 3, № 6, № 10, № 14, № 15, № 16 и № 17) отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от обстоятелството, че същите изобщо не са от значение за решаването на правния спор. Изводът на въззивния съд за неоснователност на претенцията е аргументиран единствено с недоказване наличието на твърдяното от ищеца каузално правоотношение по сключени договори за заем поради това, че не е установено реално предаване на сумите, предмет на договорите, доколкото, предвид липсата на дата на издаване на всяка от разписките и указание към кой от договорите за заем се отнася, не може да се приеме за доказано, че същите установяват предаване именно на сумите, обещани с процесните договори за заем. Затова решаващият състав не е обсъждал и възраженията на ответното дружество за недобросъвестност и злоупотреба от страна на подписалия документите управител, нито за липса на представителна власт на същия. В мотивите на акта е посочено само, че дори да е налице предаване на сумите след датата, на която е вписано освобождаване на управителя в Търговския регистър (29.01.2015 г.), то това би било действие без представителна власт от страна, на което дружеството се е противопоставило по реда на чл. 301 ТЗ. Този аргумент обаче е само хипотетичен – ако бъде доказано реално предаване на сумите, каквото доказване в случая не е проведено.
Характер на обуславящи не притежават и процесуалноправните въпроси № 8 и № 9, свързани с приложението на чл. 146, чл. 164 и чл. 266, ал. 3 ГПК. Преди всичко следва да се отбележи, че не е налице „установяване непълнота и неточности в доклада по чл. 146 ГПК на първоинстанционния съд във връзка с направено оплакване от страна на ищеца“, каквото некореспондиращо с мотивите на въззивния акт твърдение се съдържа във въпрос № 8. Подобно оплакване от ищеца не само, че не е релевирано, но не би могло и да съществува, доколкото въззивната жалба е подадена не от него, а от ответника по иска. Довод в насока за допуснато нарушение при изготвянето на доклада от първоинстанционния съд не е наведен и в депозирания от ищеца отговор на въззивната жалба. Що се отнася до отказа на съда да уважи исканията и на двете страни за допускане на гласни доказателства по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, същият е аргументиран не с недопустимостта на свидетелските показания съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, в какъвто смисъл е поставеният въпрос № 9, а с настъпилата преклузия за ангажиране на посочените доказателства и с липсата на предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК за допускането им пред въззивната инстанция.
На последно място, поради лисата на произнасяне от въззивния съд не могат да бъдат преценени като обуславящи и въпроси № 11, № 12, № 18 – № 21, относими обобщено към това дали записът на заповед удостоверява датата на предаване и факта на предаване на сумата по обезпечения с него договор за заем, както и дали се конвертира в разписка за получаване на сумата по ефекта. Доводи във връзка с функцията на записа на заповед като доказателство в посочения от касатора смисъл изобщо не са били наведени от страните, поради което за въззивния съд не е съществувало съответно задължение да се произнася по тези въпроси.
Що се отнася до въпрос № 21, същият е ирелевантен за допускането на касационния контрол, тъй като не кореспондира на мотивите на въззивното решение. Съдът е приел, че „от направените волеизявления от страните е установено постигнато обещание за даване на заем в конкретен размер, с оглед на уговореното, че предаването на заемната сума от заемодателя ще се извърши в брой при подписване на договора“. Следователно, в случая не е налице „сключен договор за паричен заем, удостоверяващ предаване на заемната сума при сключване на същия“, каквото твърдение се съдържа в посочения въпрос, свързан с доказателствената стойност на договора за заем като източник на обезпеченото с процесния запис на заповед парично вземане.
Поради изложените съображения за отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на изброените по-горе въпроси, не подлежи на обсъждане наличието на поддържаните за тях конкретни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. По отношение на въпросите, за които това изискване е изпълнено, касационният контрол не следва да бъде допуснат, тъй като не е налице заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно – да са разрешени в отклонение от задължителната съдебна практика.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 848 лв., чието договаряне и заплащане в брой се установява от представете с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 140977 от 18.11.2016 г. и фактура № 64 от 18.11.2016 г.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 243 от 15.07.2016 г. по т. д. № 295/2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Л. Х. П. от [населено място] [улица], ет. 3, ап. 6, да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], направените по делото разноски в размер на сумата 1 848 (хиляда осемстотин четиридесет и осем) лева.

Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Определение №620 от по гр. дело №243/243 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

                           О П Р Е Д Е Л  Е Н И Е                                           № 620                             София, 05.07. 2010 г.                               В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд

Прочети »
Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest