Решение №370 от 43635 по нак. дело №923/923 на 2-ро нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 370
София, 19.06.2019 година

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на трети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА

ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2673/2018г.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. И. Ш. от гр. София против решение № 1811 от 12.07.2018 г. по т. д. № 6512/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, ТО, VІ-21 състав решение № 5229 от 14.07.2017 г. по т. д. № 5154/2014 г., е отхвърлен предявеният от него срещу „Групово” О., [населено място] иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ за сумата 164 000 лв. по запис на заповед от 21.03.2008г.
Касаторът твърди неправилност на атакуваното решение на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основното му оплакване е за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в това, че въззивният съд е постановил своя акт на невъведени в процеса твърдения и възражения. По-конкретно, според него, нито с отговора на исковата молба, нито с въззивната жалба, нито в който и да е друг етап от производството, ответникът не е оспорил заявеното в исковата молба твърдение за изгубване на преките менителнични искове по чл. 531, ал. 1 ТЗ поради давност, а е съсредоточил защитата си и пред двете инстанции с материалноправни възражения, които не включват възражение, че ищецът разполага с прекия иск по чл. 531, ал. 1 ТЗ. Касаторът счита, че допуснатото процесуално нарушение на принципа на диспозитивното начало на процеса е довело до неправилния извод за липса на доказано обективиране на изрично изявление на ответника за позоваването му на изтекла погасителна давност. Излага подробни съображения в подкрепа на тезата си, че правопораждащият факт, от който възниква правото на поемателя на записа на заповед да предяви субсидиарния иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ, е именно прескрибирането на ефекта, докато обективирането на изрично изявление на издателя на ефекта да се ползва от давността по чл. 531 ТЗ представлява само факт с доказателствено значение, без да е предпоставка за уважаване на иска с правно основание чл. 534 ТЗ.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. С оглед на диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведен от ответника в процеса факт или възражение, при което, излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск на незаявено с въззивната жалба основание за неправилност на решението; 2. В случай на наведено от страна на ищеца твърдение за изгубване поради давност на правото му на иск с правно основание чл. 531, ал. 1 ТЗ и при липсата по делото на възражение от страна на ответника срещу истинността на това твърдение, вместо което ответникът се е защитавал срещу иска посредством други материалноправни възражения, може ли съдът да отхвърли иска с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ само поради факта, че ищецът не е доказал предходно обективиране на конкретно изявление на издателя на ефекта да се ползва от изтекла в негова полза погасителна давност по отношение на преките искове по чл. 531 ТЗ, без по делото да е било направено такова възражение от ответната страна или следва да се уважи вместо това предявената искова претенция, като се вземе предвид наличието на мълчаливо признание на релевантните факти”.
По отношение на първия въпрос се поддържа, че е решен в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 104 от 29.09.2015 г. по т. д. № 3894/2013 г. на І т. о.; решение № 255 от 11.07.2011 г. по гр. д. № 587/2010 г. на ІV г. о., а на втория въпрос – че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Във връзка със същия са представени и актове на касационната инстанция – решение № 20 от 07.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г. на І г. о.; решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ІV г. о.; решение № 475 от 08.06.2010 г. по гр. д. № 1311/2009 г. на ІІІ г. о. и решение № 325 от 08.02.2013 г. по гр. д. № 1683/2011 г. на ІІІ г. о.
Ответникът по касация – „Групово” О., [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на жалбата като неоснователна по съображения в писмен отговор от 15.10.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от П. И. Ш. срещу „Групово” О., гр. София иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ за сумата 164 000 лв. по запис на заповед от 21.03.2008 г., въззивният съд е приел, че ищецът не е установил заявена от ответника като издател на процесния запис на заповед изрична воля да се ползва от изтекла давност срещу исканото от кредитора изпълнение. Според решаващия състав, обстоятелството, че ответникът не е възразил срещу твърдението на ищеца за изтекла погасителна давност, не може да обоснове извод, че приносителят на процесния запис на заповед (ищецът) е изгубил исковете си по чл. 531 ТЗ поради погасителна давност. С оглед на това, че в полза на ищеца не са възникнали права, които да упражни чрез иска по чл. 534 ТЗ, въззивният съд е счел, че е безпредметно да обсъжда останалите предпоставки за възникване на вземането, а именно – обогатяване на ответното дружество с размера на съдебно предявената претенция за сметка на поемателя по записа на заповед, включително и твърдяните от страните каузални правоотношения, по повод на които е издаден процесният запис на заповед.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато само по първия от поставените от касатора въпроси, а именно по процесуалноправния въпрос: „С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведен от ответника в процеса факт или възражение, при което, излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск на незаявено с въззивната жалба основание за неправилност на решението”.
По отношение на този въпрос е осъществена както общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ изхода на конкретното дело, така и поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът е решен в противоречие с посочената от касатора съдебна практика – тълкувателна и формирана по реда на чл. 290 ГПК.
Като относим към правилността на направените от въззивния съд изводи, вторият поставен процесуалноправен въпрос не може да обоснове допускане на касационния контрол.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1811 от 12.07.2018 г. по т. д. № 6512/2017 г. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на П. И. Ш. от гр.София, в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 3 280 лв.
При неизпълнение на горното указание производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията
Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest