2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 387
гр. София, 20.03. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 953 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Б. Ч. срещу решение № 2205/05.11.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 2498/2013 г. на Варненския окръжен съд. С него, като е потвърдено и частично изменено – относно срока, решение № 398/05.02.2013 г. по гр. дело № 9272/2012 г. на Варненския районен съд, като краен резултат, на основание чл. 127а от СК е дадено разрешение, заместващо съгласието на жалбоподателя – баща на малолетната А. П. Ч., да бъде издаден паспорт на детето и същото да пътува с майка си С. Б. Т. от България до САЩ и обратно, без ограничения в броя на пътуванията, до навършване на пълнолетие от детето, като е допуснато предварително изпълнение на решението и в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за частична недопустимост и за неправилност на обжалваното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани два процесуалноправни и четири материалноправни въпроса, по отношение на които е наведено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно – че възивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, като в тази връзка са посочени и представени решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК.
Процесуалноправните въпроси са следните: 1) следва ли въззивният съд да постанови решението си, въз основа на доказани, съобразно правилата за разпределението на доказателствената тежест, правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими и допустими доказателства, възражения и доводи на страните, съгласно чл. 235 от ГПК; и 2) допустимо ли е съдът да се произнесе по предмет на делото, с който не е бил сезиран и съставлява ли това нарушение на диспозитивното начало; респ. – допустимо ли е съдебно решение, постановено по предмет на спора, определен въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала в исковата си молба. Жалбоподателят поддържа, че първият от тези въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 34/22.02.2012 г. по гр. дело № 652/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 57/02.03.2011 г. по гр. дело № 1416/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, а вторият въпрос – в противоречие с решение № 337/05.10.2012 г. по гр. дело № 1269/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Тъй като четирите материалноправни въпроса до голяма степен се припокриват по съдържание – свързани са с интересите на детето, при дадено разрешение за пътуване до определена страна, без ограничения в броя на пътуванията и до навършване на пълнолетие от детето, същите следва да се обобщят, уточнят и конкретизират от съда (предвид правомощията му, съгласно т. 1, изр. 2 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както и служебно да следи за интересите на малолетното дете) в рамките на един материалноправен въпрос, а именно: в интерес ли е на малолетно дете разрешение по чл. 127а, ал. 2 от СК, дадено от съда до навършване на пълнолетие от детето, без ограничение в броя на пътуванията до страна, която не е член на Европейския съюз, предвид и обстоятелствата, че родителят, на когото не са предоставени за упражняване родителските права, има местожителство и местоживеене в България – с оглед осъществяването на режима на личните контакти, общуването и поддържането на емоционална връзка между него и детето, както и обстоятелствата, че родителят, на когото са предоставени за упражняване родителските права, на практика неограничено във времето ще може да преценява възможността и броя на пътуванията, както и местоживеенето и средата, в която детето расте и се отглежда. В изложението на жалбоподателя се поддържа, че този правен въпрос (уточнен от съда) е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 234/30.05.2012 г. по гр. дело № 1580/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 315/12.01.2012 г. по гр. дело № 1456/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 143/30.05.2011 г. по гр. дело № 300/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 32/28.01.2011 г. по гр. дело № 170/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС.
Ответницата по касационната жалба – молителката С. Б. Т., в отговора на жалбата излага становище и подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбота.
Вторият изведен от касатора процесуалноправен въпрос (допустимо ли е съдът да се произнесе по предмет на делото, с който не е бил сезиран и съставлява ли това нарушение на диспозитивното начало; респ. – допустимо ли е съдебно решение, постановено по предмет на спора, определен въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала в исковата си молба) е свързан с оплакванията на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното въззивно решение, основани на това, че в първоначалната си молба по делото молителката (ответницата по касационната жалба) е поискала без ограничения разрешението за издаването на документи и за пътуването на малолетното дете до САЩ, като с последваща молба е заявила, че иска разрешението за времето, през което тя трайно пребивава в САЩ, а въззивният съд (като е изменил в тази част първоинстанционното решение, с което разрешението е дадено за срок от три години, считано от влизане в сила на решението) е дал разрешението до навършване на пълнолетие от детето. В тълкувателната част на посоченото и представено от касатора, във връзка с този процесуалноправен въпрос, решение № 337/05.10.2012 г. по гр. дело № 1269/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т.е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения; че когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран и когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е неподустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание; както и че задължение на съда е да се произнася относно съществуването или несъществуването на едно правоотношение, от което зависи изхода на спора, само ако е надлежно сезиран с иск. Конкретният правен спор по това дело на ВКС е бил по иск по чл. 29 от ЗЗД – за унищожаване на договор за покупко-продажба на недвижим имот, респ. – даденото от ВКС разрешение на процесуалноправния въпрос в тълкувателната част от решението му е относно исковото производство. В случая обаче, обжалваното въззивно решение е постановено в производство за спорна съдебна администрация по чл. 127а, от СК, в рамките на което съдът е задължен служебно да следи за интересите на детето (аргум. и от чл. 127а, ал. 3, изр. 3 и ал. 4 от СК), поради което той не е тясно обвързан от исканията на страните (родителите на детето), респ. – и от уточненията и измененията на тези искания, направени в течение на производството. В това производство съдът следва да постанови охранително съдебно решение, което ще съответства в най-голяма степен на интересите на детето – в рамките на молбата, с която той е сезиран по реда на чл. 127а, ал. 2 и 3 от СК от единия от родителите. В конкретния случай с уточнителната молба на майката на детето, първоначалната й молба за разрешение за неограничено пътуване на детето до САЩ и обратно не е изменена с искане, извън рамките на което да се е произнесъл въззивният съд, тъй като посоченото в тази уточнителна молба време, през което майката трайно пребивава в САЩ (предвид и конкретните обстоятелства по делото, че тя е със статут на постоянно пребиваващ чужденец там – „зелена карта”, с възможност за продължаване във времето на срока на този статут) е възможно и най-вероятно да е с продължителност и след навършването на пълнолетието на детето. С оглед на това, въззивното решение не е в противоречие с посоченото от касатора решение на ВКС, по разрешаването на втория изведен в изложението процесуалноправен въпрос, нито може да се направи обоснован извод, че касационното обжалване следва да се допуска по този въпрос, с оглед служебната проверка относно процесуалната допустимост на въззивното решение.
Първият изведен от касатора процесуалноправен въпрос (следва ли въззивният съд да постанови решението си, въз основа на доказани, съобразно правилата за разпределението на доказателствената тежест, правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими и допустими доказателства, възражения и доводи на страните) също не е разрешен от въззивния съд в противоречие, а напротив – в пълно съотвествие с посочените от жалбоподателя, решение № 34/22.02.2012 г. по гр. дело № 652/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 57/02.03.2011 г. по гр. дело № 1416/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в първото от които е прието, че чл. 12 и чл. 235, ал.2 от ГПК задължават съда да постанови решението си въз основа на приетите от него факти и закона, след преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение, а във второто – че като инстанция, решаваща спора по същество, въззивният съд е длъжен да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на оспорената с въззивната жалба част на първоинстанционното решението. В случая въззивният съд, след като е обсъдил твърденията и доводите на страните по делото и пред двете съдебни инстанции, и след като е направил самостоятелен подробен анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, е извел свои фактически констатации относно релевантните за спора обстоятелства, като въз основа на установената от него фактическа обстановка е извел и правните си изводи по делото, обсъждайки всички доводи и възражения на страните и мотивирайки се изключително предвид интересите на детето. Следва да се отбележи и че при липсата на противоречие между обжалваното въззивно решение и практиката на ВКС по разрешаването на обсъждания процесуалноправен въпрос, израз на която са и двете цитирани решения, посочени от касатора, то само по себе си несъгласието на последния с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, направени въз основа обсъдените от него доказателства, не представлява основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по този процесуалноправен въпрос, а може да съставлява единствено касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на същото, което обаче не може да бъде обсъждано в настоящото производствопо чл. 288 от ГПК, а – само в решението по чл. 290 от ГПК, ако са налице основания за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по двата процесуалноправни въпроса, изведени от касатора, тъй като по отношение на тях не е налице наведеното от него допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В константната задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 127а от СК, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която са, както посочените и представени (в препис) от касатора, решение № 234/30.05.2012 г. по гр. дело № 1580/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 315/12.01.2012 г. по гр. дело № 1456/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 143/30.05.2011 г. по гр. дело № 300/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 32/28.01.2011 г. по гр. дело № 170/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС, така и посоченото и представено (в препис) от ответницата по касационната жалба, решение № 234/17.05.2011 г. по гр. дело № 1599/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, еднозначно се приема, че не е в интерес на детето то да може да бъде извеждано по усмотрение на единия родител където и да е извън границите на страната, защото този родител може да реши да отведе детето в държава, в която има, например, гражданска война или епидемична обстановка, създаваща опасност за живота и здравето му; че при глобално дадено предварително разрешение, държавата се лишава от възможност за контрол върху действията на родителя, комуто са предоставени за упражняване родителските права и за осигуряване на мерки на лични отношения между детето и родителят, който се е противопоставял на извеждането му зад граница, което също не е в интерес на детето; че детето не следва родителя, комуто са възложени за упражняване родителските права, който може да взема по отношение на детето самостоятелно само тези решения, които според закона не е необходимо да бъдат взети от двамата родители, но не и по въпросите за местоживеенето на детето, за издаване на задграничен паспорт и за извършването на пътувания зад граница; че детето има право на свободно придвижване, в това число и да пътува в чужбина, но докато не навърши пълнолетие то не може да упражнява това право нито само, нито със съдействието на единия от родителите; че при нужда детето да пътува в чужбина и при разногласие на родителите, съдът е властен да разреши конкретни пътувания в определен период от време от и до определени държави или неограничен брой пътувания през определен период от време, но също от и до определени държави (например държавите – членки на Европейския съюз (ЕС), на Б., на О. и др. под.), защото не е в интерес на детето то да може да бъде извеждано в чужбина и в рискови региони по усмотрението само не единия от родителите, както и на места, където не може да бъде изпълнено съдебното решение за осигуряване на мерките за лични отношения между детето и родителя, който се е противопоставил на извеждането му зад граница.
В случая, за да потвърди първоинстанционното решение, като го измени само в частта относно срока на даденото разрешение по чл. 127а от СК, окръжният съд е приел в мотивите към обжалваното въззивно решение, за установено по делото, че грижите по отглеждането и възпитанието на детето са предоставени със съдебно решение и са поети от неговата майка, която легално пребивава трайно в САЩ и работи като преподавател по математика и статистика в няколко висши учебни заведения, с добро заплащане, както и че детето е родено в САЩ и е с двойно гражданство – българско и американско, като е записано в първи клас в училище в САЩ. Прието е и че това предполага многократни пътувания до тази държава, както и че ограничаването на детето от пътувания до държавата, на която е гражданин, и особено на възможността то да учи там, освен че не е в негов интерес, по същество ограничава негови основни права и свободи, регламентирани и защитени от закона. Установено е и че по делото липсват данни да е налице заплаха или опасност за здравето и/или сигурността на детето при пътувания заедно с неговата майка до САЩ, доколкото това не е място на размирици, епидемии, граждански войни и др. подобни, респ., не е място, в което временно не е препоръчително пътуване по различни причини, заради съществуващ риск за живота, здравето или сигурността на гражданите. Окръжният съд е приел, че особеностите на конкретния случай се състоят в това, че майката не иска разрешение да изведе детето зад граница, а иска такова за връщането му в България и за последващата възможност детето да пътува до обичайното си местоживеене, като съдът е намерил, че това е изцяло в интересите на детето, тъй като ще му даде възможност да посещава държавата на второто си гражданство, както и че като гражданин на САЩ то може да пътува свободно не само до България, но и до всички страни от ЕС, вкл. и тези от Ш. пространство, без да е необходимо издаване на разрешение. Посочено е и че при това положение невъзможността, след като посети България, детето да се завърне отново в САЩ, където живее и учи и чийто гражданин е, е лишена от всякаква логика, както и че бащата (касаторът) няма никакъв правно защитим интерес да отказва възможност на детето да посещава България, тъй като то понастоящем има обичайно местопребиваване в САЩ, а там са създадени достатъчно правни механизми, за да гарантират упражняването на мерките на лични отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права и не живее с него. Мотивите и доводите на бащата, с които се противопоставя на възможността детето да пътува, а именно – че майката не спазва съдебното решение за упражняване на тези мерки, са намерени за неоснователни, по съображения, че детето живее в САЩ и завръщането му в България, на което бащата се противопоставя, с нищо няма да допринесе за утежняване на осъществяването на тези контакти, а напротив – ще осигури възможност на детето да посещава по-често България, а оттам – и възможност за непосредствени контакти между него и бащата, които контакти понастоящем се осъщестяват единствено чрез интернет-връзка, съгласно определения от съда режим на лични отношения. Изложени са и съображения, че бащата има право да участва при вземането на решение за пътуванията на детето, но няма право да използва това като средство за оказване на натиск върху другия родител, против интересите на детето, като е прието че в случая тези интереси предполагат, до вземане на различно решение за местоживеенето на детето, то да може да пътува свободно между България и САЩ, каквото право бездруго притежава като гражданин на САЩ.
По така изложените съображения, окръжният съд е достигнал до крайния извод, съвпадащ с този на първоинстанционния съд, че молбата на майката за даване на разрешение, заместващо съгласието на бащата за издаване на паспорт на детето и за разрешение то да пътува от България до САЩ и обратно, придружавано от своята майка, без ограничение в броя на пътуванията, е основателна.
Този постановен и от двете съдебни инстанции краен резултат по делото, както и горните съображения на въззивния съд, за да достигне до него, не са в противоречие с цитираната по-горе, трайно установена задължителна практика на ВКС, поради което няма основание да са допуска касационното обжалване, и по изведения от касатора материалноправен въпрос – на тази част от въззивното решение, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение, разрешението по чл. 127а, ал. 2 от СК е дадено за пътуването на детето, придружавано от своята майка, от България до САЩ и обратно, без ограничение в броя на пътуванията.
Окръжният съд обаче е намерил, че срокът на даденото разрешение по чл. 127а от СК следва да е, не тригодишен, както е приел и постановил районният съд, а – до навършването на пълнолетие от детето. При определянето на този срок въззивният съд е съобразил това, че детето, освен с българско гражданство, е и гражданин на САЩ, и че искането на съгласие от бащата за всяко едно пътуване до САЩ, каквото бащата очевидно не дава, не е в интерес на детето, тъй като на практика би го лишило от възможността да се завърне в страната, на която е гражданин и в която живее и учи понастоящем, когато това е необходимо.
Настоящият съдебен състав намира, че с оглед възрастта на детето, което е шестгодишно, респ. – с оглед дългия период от време до навършване на пълнолетие от него, въззивният съд, при определянето на срока на даденото разрешение, е разрешил изведения от касатора материалноправен въпрос в противоречие с цитираната по-горе трайно установена задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 127а от СК.
С оглед всичко гореизложено, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но само в частта относно срока на даденото разрешение по чл. 127а, ал. 2 от СК, и само по материалноправния въпрос по приложението на чл. 127а от СК, а именно: в интерес ли е на малолетно дете разрешение по чл. 127а, ал. 2 от СК, дадено от съда до навършване на пълнолетие от детето, без ограничение в броя на пътуванията до страна, която не е член на Европейския съюз, предвид и обстоятелствата, че родителят, на когото не са предоставени за упражняване родителските права, има местожителство и местоживеене в България – с оглед осъществяването на режима на личните контакти, общуването и поддържането на емоционална връзка между него и детето, както и обстоятелствата, че родителят, на когото са предоставени за упражняване родителските права, на практика неограничено във времето ще може да преценява възможността и броя на пътуванията, както и местоживеенето и средата, в която детето расте и се отглежда.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 15 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2205/05.11.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 2498/2013 г. на Варненския окръжен съд, – в частта относно срока – до навършване на пълнолетие от детето, на даденото разрешение по чл. 127а, ал. 2 от СК;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2205/05.11.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 2498/2013 г. на Варненския окръжен съд, – в останалата част;
УКАЗВА на жалбоподателя П. Б. Ч. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 15 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.