6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 77
Гр.София, 26.05.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря Петя Кръстева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 918 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Х. Х., [населено място], Софийска област срещу решение № 2022/06.11.14г., постановено по гр.д.№ 2214/14г. от Софийския апелативен съд, с което частично е отменено решение № 384/13.09.13г. по гр.д.№ 231/13г. на Софийския окръжен съд и е отхвърлен искът на касатора по чл.229 КЗ против [фирма] за сумата от 18840.48 лв. и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска до размера на обжалваната част от 12674.32 лв., представляваща застрахователно обезщетение, платено на увредените лица, ведно с лихви и разноски.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради допуснати нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и поради необоснованост. Моли решението да се отмени и да се постанови ново решение, с което да се уважи искът в размера, поддържан в насрещната въззивна жалба. Претендира разноските за производството.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът по иска – настоящ касатор е имал сключена застраховка „Гражданска отговорност” при ответника, като по искове с правно основание чл.45 ЗЗД застрахованият е осъден да заплати на наследниците на пострадалото лице обезщетение за неимуществени вреди общо в размер на 180000 лв. ведно със законната лихва от 27.08.2008г. и сумата от 10500 лв. разноски за производството. По делото, в което е разгледан искът по чл.45 ЗЗД е бил конституиран застрахователят като трето лице помагач на страната на застрахования делинквент. В образуваното изпълнително производство застрахованият е заплатил на увредените лица сумата от 241997.33 лв. (без разноските по изпълнението), а застрахователят на застрахования общо сумата от 247504 лв., поради което искът по чл.229 КЗ е отхвърлен като неоснователен. Изложени са съображения, че сумата от 10500 лв., представляваща деловодни разноски, присъдени с решението по гражданското дело, не е доказано да е изплатена на пострадалите и същата не е включена в издадения изпълнителен лист. По отношение на сумата от 18387.54 лв. неоснователността на иска е аргументирана с разпоредбата на чл.223, ал.4 КЗ, а именно, че застрахователят не дължи разноските по изпълнителното дело, образувано срещу застрахования. Прието е също, че застрахователят дължи заплащане на лихвите от датата на поканата – 27.08.2007г., от който момент същите са били присъдени от съда и изчислени от съдебния изпълнител. Независимо от неоснователността на иска въззивният съд е обсъдил и възражението на застрахователя за погасяване на вземането по давност, като е приел, че давността тече от датата на настъпване на събитието – 15.08.2007г., а искът по чл.229 КЗ е предявен на 18.03.13г., поради което вземането е погасено по давност и не се дължи и обезщетение по чл.86 ЗЗД върху претендираните главници.
С определение № 27/18.01.16г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за произнасяне по въпроса, уточнен от състава на ВКС по следния начин: В застрахователното обезщетение по чл.229 КЗ /отм./, което застрахователят дължи на застрахования, включват ли се заплатените от застрахования разноски по изпълнителните дела, образувани от увредените лица срещу застрахования?
Становището на състава на ВКС произтича от следното:
С решение № 212/16.01.15г. по т.д.№ 4043/13г. на І т.о. на ВКС е прието по реда на чл.290 ГПК, че застрахователят отговаря по реда по чл.229 КЗ /отм./ спрямо застрахования за платените от последния на увреденото лице лихви за забава съгласно чл.223, ал.2 КЗ /отм./ за периода от датата на съобщаването по чл.224, ал.1 КЗ /отм./, както и за разноските по дела, водени срещу застрахования съгласно чл.223, ал.4 КЗ /отм./, ако е бил привлечен в процеса. В това решение, предвид на поставения правен въпрос, отговорността на застрахователя за заплатени разноски от застрахования е ограничена до тълкуване на разпоредбата на чл.223, ал.4 КЗ /отм./, предвиждаща заплащане на разноските по дела, водени срещу застрахования за установяване на гражданската му отговорност, ако застрахователят е бил привлечен в процеса, т.е. до държавните такси и разноски по раздел ІІ, глава 8 на ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.267, ал.4 КЗ /отм./ застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите покрива отговорността за причинените на трети лица вреди, в които се включват и „разумно направените разходи във връзка с предявяването на претенция по т.1-3, включително съдебните разноски, присъдени в тежест на застрахованото лице”. Разноските по изпълнителните дела не биха могли да се преценят като съдебни разноски по смисъла на посочената разпоредба. Разноските по изпълнението, извършвано от държавен съдебен изпълнител се внасят предварително от взискателя съгласно чл.56 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и са в зависимост от предприетите изпълнителни действия. В този смисъл, разноските (таксите по съдебното изпълнение и други разноски) нямат качеството на присъдени съдебни разноски в тежест на застрахованото лице, включени в застрахователното покритие. По силата на чл.79 ГПК разноските по изпълнението са в тежест на длъжника, като Тарифата разпорежда освобождаване на длъжника от такси за изпълнение на парични вземания, ако длъжникът е погасил задължението в срока за доброволно изпълнение – чл.53, ал.2.
Разпределението на отговорността на разноските в съдебното изпълнение и възлагането им в тежест на длъжника произтича от реализираната гражданска отговорност на длъжника. Направените разноски или възложените в тежест на длъжника разноски по изпълнението са резултат на установена с влязъл в сила изпълнителен титул отговорност на длъжника за конкретно задължение, което той не е изпълнил доброволно. Разноските по изпълнението не представляват и разходи на увредените лица за предявяване на претенции за обезщетения. Застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите включва отговорността на застрахования за причинени вреди на трети лица, но не освобождава застрахования от отговорността му спрямо увредените лица. Възмездяването на разходите на застрахования по удовлетворяването на увредените лица е ограничено законодателно, от една страна, до присъдените съдебни разноски съгласно нормата на чл.267, ал.4 КЗ /отм./ и от друга страна, от изискването разноските да са направени в производство за установяване на гражданската отговорност на застрахования, в което застрахователят е бил привлечен според разпоредбата на чл.223, ал.4 КЗ /отм./. Посочените правила представляват законодателно въведено изключение на отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите съгласно чл.268, т.10 КЗ /отм./, по отношение на заплащане на съдебните разноски, освен тези по чл.223, ал.4 КЗ /отм./.
По изложените съображения на въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване следва да се отговори така: В застрахователното обезщетение по чл.229 КЗ /отм./, което застрахователят дължи на застрахования, не се включват заплатените от застрахования разноски по изпълнителните дела, образувани от увредените лица срещу застрахования.
По същество на касационната жалба.
С оглед на отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, касационното основание по чл.281, т.3, пр.1 ГПК за допуснато нарушение на материалния закон не е налице. Въззивният съд правилно е приложил разпоредбите на чл.267, ал.1, т.4 и чл.223, ал.4 КЗ /отм./ и не е присъдил платените от застрахования разноски в изпълнителното производство.
Останалите основания за отмяна на въззивното решение са за необоснованост на акта на апелативния съд в частта за приетия размер на задължението, погасено от застрахования в изпълнителния процес, свързани с изчисленията на законната лихва, частичното погасяване на вземанията за лихви, изплатените адвокатски хонорари и по отношение на реда на погасяване на отделните вземания. Въведено е и основание за неправилно приложение на материалния закон при произнасяне от съда по възражението за погасителна давност.
При безспорно установените данни за начислените от съдебния изпълнител задължения по изпълнителното дело в размер на 289095,48 лв. и платените от застрахователя суми в размер на 247504 лв., изплатените задължения от застрахования са определени в размер на 277004 лв. Разликата между погасените задължения от застрахования и изплатените суми от застрахователя е размер на 29500 лв.
В размера на направените плащания от съдебния изпълнител, според заключението на счетоводната експертиза, са включени адвокатски хонорари от 11400 лв. и „такса и др.” в размер на 108 лв., като сумата от 11400 лв. се формира от 3000 лв. – присъден адвокатски хонорар в исковия процес и 8400 лв. адвокатски хонорар по изпълнителното дело. По отношение на сумата от 108 лв. липсват данни от заключението за основанието за начисляването й, а същата е посочена в призовката за доброволно изпълнение като такава по ТТР към ЗЧСИ. При тези данни сумите от 8400 лв. и 108 лв. вероятно представляват разноски по изпълнението.
Независимо от това по отношение на плащанията на главница и лихви в заключението на счетоводната експертиза са отразени погасявания на част от главницата в размер на 178342,50 лв. и на лихви в размер на 87153,50 лв. С оглед на направените и от застрахователя и от застрахования плащания на задължението на вноски, общо шест на брой, не може да се определи размерът на начислените лихви предвид на частичните погашения на главница. По силата на чл.223, ал.2 КЗ /отм./ застрахователят отговаря и за лихвите за забава, присъдени в тежест на застрахования, като съобщаването по чл.224, ал.1 КЗ /отм./ е направено на 30.08.07г., т.е. преди датата от която са присъдени лихвите – 27.08.08г., поради което застрахователят отговаря за всички присъдени лихви.
Съставът на ВКС намира, че неправилно е приложен редът за прихващане на изпълнението по чл.76, ал.2 ЗЗД. При плащането застрахователят не е направил изявление по чл.76, ал.1, изр.1 ЗЗД, но същият е трето лице за изпълнителното производство, а не длъжник. Интересът от изпълнението е обусловен от отговорността на застрахователя по чл.229 КЗ и произтича от удовлетворяване на увреденото лице от застрахования. Отговорността обхваща лихвата за забава до датата на плащане на главницата. Задължението за главницата е лихвоносно и като такова е по-обременително, поради което подлежи на погасяване по реда на чл.76, ал.1, изр.2 ЗЗД. На следващо място, прихващането на изпълнението по чл.76, ал.2 ЗЗД се прилага за възнаградителните лихви, а не за законната лихва, представляваща последица от уважаване на иск за главница – решение № 111/27.10.2009г. по т.д.№ 296/09г. І т.о. на ВКС.
В случая плащанията, отнесени като такива за платени суми от застрахования, представляват плащания от застрахователя съгласно издадените удостоверения от съдебния изпълнител. В този смисъл при определяне на размера на погасените задължения следва да се съобразят погасяванията на главницата с размера на частичните плащания и съответно неплатеният остатък от главницата да се олихвява за следващия период. Според даденото тълкуване относно обема на отговорността на застрахователя в решение № 212/16.01.15г. по т.д.№ 4043/13г. на І т.о. на ВКС при спор относно отговорността по чл.229 КЗ съдът не е обвързан от изчисленията на съдебния изпълнител за структурата на дълга на застрахования относно направени прихващания на изпълнението в образуваното от увреденото лице изпълнително производство.
По тези съображения въззивното решение е неправилно с оглед на установения от решаващия състав размер на погасената част от задълженията на застрахования, извън разноските по изпълнението. Необосноваността на акта на апелативния съд произтича от безкритичното възприемане на заключението на вещото лице, в което е отразен ред на погасяване на задълженията, без да е посочен периодът, за който са начислявани лихви, съответно не са събрани доказателства за вида и основанието на платените разноски. При липса на данни за относимите към отговорността на застрахователя обстоятелства въззивният съд е следвало служебно да назначи експертиза.
На основание чл.293, ал.3 ГПК въззивното решение следва да се отмени и делото да се върне на Софийския апелативен съд за ново разглеждане.
При новото разглеждане на делото съдът следва да се постави нова задача на икономическата експертиза, която да определи размера на лихвите за забава, считано от 27.08.08г., като отчете частичните плащания на главницата, първото от които е на 28.11.11г., както и да разграничи по размери и по видове разноските (присъдените със съдебното решение и начислените по изпълнението), съответно да посочи направени ли погасявания на тези разноски в изпълнителното дело. При определяне на размера на отговорността на застрахователя въззивният съд не следва да съобразява заплатените от застрахования разноски по изпълнението, както и прихващането на изпълнението, направено от съдебния изпълнител. Въззивният съд следва да се произнесе и по възражението за погасяване на вземането по давност.
При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС съгласно чл.294, ал.2 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 2022/06.11.14г., постановено по гр.д.№ 2214/14г. от Софийския апелативен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.