Решение №94 от 43143 по нак. дело №1088/1088 на 2-ро нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
София, 12.02. 2018 година

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шести декември две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА

ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1917/2017 година

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] (в несъстоятелност), [населено място], представлявано от синдиците А. Н. Д. и К. Х. М., срещу решение № 1209 от 29.05.2017 г. по т. д. № 1815/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 29 от 07.01.2016 г. по т. д. № 3418/2014г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18 състав, изцяло са отхвърлени предявените от синдиците на банката срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове: главни искове с правно основание чл. 3, ал. 3 във връзка с ал. 2 З. за прогласяване за нищожни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на [фирма] на прихващанията, извършени от [фирма] с вх. № 12013/18.11.2014г. с вземания по договор за цесия с [фирма] в размер на 527 210 лв., с вх. № 12057/19.11.2014 г. с вземания по договор за цесия с Д. В. Б. в размер на 30 767 евро; с вх. № 12058/19.11.2014 г. с вземане по договор за цесия с [фирма] в размер на 141 493 щатски долара; с вх. № 12138/21.11.2014 г. с вземане по договор за цесия със С. К. С. в размер на 478 052.47 лева и с вх. № 12149/21.11.2014 г. с вземане по договор за цесия със С. Д. А. в размер на 36 000 евро, както и евентуални искове с правно основание чл. 59, ал. 3 във връзка с ал. 4 З. за обявяване за недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността на [фирма] на същите прихващания.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон. Изразено е несъгласие с извода на съда, че разпоредбата на чл. 3, ал. 3 във връзка с ал. 2 З. не намира приложение спрямо процесните прихващания предвид наличието на специалната норма на чл. 59 З., регламентираща оспорването на извършени прихващания в производството по банкова несъстоятелност. Според касатора, систематичното тълкуване на чл. 3, ал. 3 З. във връзка са чл. 59, ал. 1 З. дава основание да се приеме, че разпоредбата на чл. 3, ал. 2 З. забранява извършването на прихващания, по отношение на които не са налице предпоставките на чл. 59, ал. 1 З. и не е спазена формата, предписана в чл. 59, ал. 2 от същия закон. Освен това, счита, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като се е произнесъл по основателността на депозираната от него въззивна жалба досежно претенциите по чл. 3, ал. 3 З. единствено в мотивите на решението, но не и в диспозитивната му част.
По отношение на евентуалните искове с правно основание чл. 59, ал. 3 ГПК касаторът счита за незаконосъобразен изводът на въззивния съд за момента на придобиване на активните вземания, с които са извършени процесните прихващания, като застъпва становището, че договорът за цесия поражда действие от различен момент: спрямо страните по него – от датата на сключването му, а спрямо длъжника по прехвърленото вземане – от датата на уведомяването му по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, доколкото едва от този момент цесионерът вече притежава вземане към банката, с което да може да извърши прихващане. С оглед на това, касаторът твърди, че по отношение на него процесните вземания имат действие и са станали изискуеми от уведомяването му, което в случая е осъществено в периода 18 – 21.11.2014 г., към който момент обаче вече е била настъпила неплатежоспособността на банката и този факт е бил известен на ответника-цесионер предвид поставянето на банката под специален надзор още на 20.06.2014 г. с решение на УС на БНБ. Според касатора, общоизвестността на факта, че банката е в неплатежоспособност, произтича освен от широкото разгласяване на посоченото решение на БНБ, но и от оповестяването на 24.10.2014 г. на интернет-страницата на Централната банка на т. н. Доклад за анализа и оценката на активите на [фирма], изготвен от одиторските фирми [фирма] и [фирма], резултатите от който сочат категорично, че банката е с отрицателен капитал, т. е. че е неплатежоспособна. Поради обстоятелството, че процесните прихващания са извършени след датата 20.06.2014 г., касаторът счита за доказано знанието на ответника за неплатежоспособността на банката, което обуславя основателност на предявените в условията на евентуалност искове по чл. 59, ал. 3 З..
Като обуславящи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Попадат ли в обхвата на чл. 3, ал.2 З. прихващания, извършени от кредитор със свое задължение към банка в несъстоятелност; 2. В съотношение обща към специална ли се намират разпоредбите на чл. 3, ал. 3 във вр. с ал. 2 З. спрямо чл. 59 З.; Изключва ли чл. 59 З. нищожността по отношение на кредиторите на несъстоятелността съгласно чл. 3, ал. 3 З. във вр. с ал. 2 З.; 3. Задължително условие ли е наличието на увреждащ ефект за банката в несъстоятелност, който да се отразява негативно върху имуществото й, съответно върху масата на несъстоятелността, за да се приеме, че се явяват нищожни по отношение на кредиторите на несъстоятелността сделките и действията, извършени с имуществото на банката след датата на решението за отнемане на лицензията, по смисъла на чл. 3, ал. 2 З.; 4. Наличието на преферентен ефект, който се постига чрез отправянето на изявление за прихващане от страна на кредитор, с което прихващане се нарушава реда на пропорционалното удоволетворяване на кредиторите, предвиден в З., обосновава ли извода, че извършеното действие попада или не попада в кръга на действията, визирани в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 З.; 5. Кой е моментът по смисъла на чл. 59, ал. 3 и ал. 4 З., който следва да се счита за момент на придобиване на вземанията към банката-длъжник (активните вземания) от кредитора-цесионер, извършил прихващанията на основание договор за цесия – този, от който договорът за цесия е породил действие между страните по него, или този, от който договорът за цесия е породил действие спрямо банката-длъжник; 6. Банката-длъжник, като лице, нечерпещо права от лицата, подписали цесионния договор, и неучастващо в подписването на този договор, който се сключва между цедента-стар кредитор и цесионера-нов кредитор, явява ли се трето лице или не по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 59, ал. 3 З.; 7. Знание на кредитора по чл. 59, ал. 3 З. за настъпилата неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност, свързва ли се с надлежното установяване с доказателствени средства в съда на това състояние; 8. Законово предположение ли е знанието за настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност, по смисъла на чл. 59, ал. 3 З.; 9. Допустимо ли е установяването на състояние на знание за настъпила неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 З. да се осъществи чрез позоваването на публично оповестената в Търговския регистър, воден от Агенцията по вписванията, информация за актовете на БНБ, касаещи финансово-икономическото състояние на банката; 10. Под знание за „настъпила неплатежоспособност“ визира ли законодателят наличието на специални знания у конкретния кредитор с оглед обоснован икономически анализ, който да установява, че са налице предпоставките на неплатежоспособността на банката, и което знание ищецът следва да доказва, или по смисъла на чл. 59, ал. 3 З. с това понятие се визира знанието у средностатистическия гражданин/търговец за настъпила неплатежоспособност на банката, която се извежда от публично оповестената в Търговския регистър, воден от Агенцията по вписванията, информация за актовете на БНБ, касаещи финансово-икономическото състояние на банката-длъжник по вземанията, възникнали по договори за паричен влог, издавани по повод поставянето й под особен надзор по смисъла на Раздел VІІІ от ЗКИ и/или от широко оповестената в медиите информация за затваряне на банката за работа с клиенти и за поставянето й под особен надзор“.
По отношение на първите четири въпроса се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (стара редакция), като противоречието в съдебната практика се обосновава с решение № 2396 от 14.12.2016 г. по т. д. № 4128/2016 г. на САС и решение № 3059 от 11.01.2016 г. по т. д. № 3059/2015 г. на СГС, Търговско отделение, VІ-16 състав. За въпрос № 5 са заявени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК (предходна редакция), аргументирани съответно с: Тълкувателно решение № 1 от 11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и решение № 40 от 13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС, І т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК (за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) и решение № 684 от 18.04.2016 г. по т. д. № 4756/2015 г. на СГС, Търговско отделение, VІ-17 състав и решение № 1663 от 27.09.2016 г. по т. д. № 2706/2015 г. на СГС, Търговско отделение, VІ-2 състав (за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК). По отношение на въпрос № 6 се твърди, че е решен в противоречие практиката на ВКС – определение № 186 от 19.03.2012г. по т. д. № 557/2011 г. на ІІ т. о. и решение № 193 от 04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010 г. на ІІ г. о. Допускането на касационното обжалване по последните четири въпроса се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (редакция преди изм. от 2017 г.), като значението на същите за точното прилагане на закона и за развитието на правото е обосновано с противоречивото тълкуване на разпоредбата на чл. 59, ал. 3 З. досежно доказване наличието на знание у кредитора, извършващ прихващането, за настъпилата неплатежоспособност или за поисканото откриване на производство по несъстоятелност на банката, което противоречие е обективирано в решение № 684 от 18.04.2016 г. по т. д. № 4756/2015 г. на СГС, VІ-18 състав, решение № 185 от 19.01.2017 г. по т. д. № 4791/2016 г. на САС и решение № 1663 от 27.09.2015 г. по т. д. № 2706/2015 г. на СГС, VІ-2 състав.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: Ответникът [фирма] е извършил прихващания на свои задължения към [фирма] с вземания към банката, придобити по силата на договори за цесия, съответно – с вх. № 12013/18.11.2014г. е извършено прихващане с вземане по договор за цесия с [фирма] в размер на 527 210 лв., с вх. № 12057/19.11.2014 г. – с вземане по договор за цесия с Д. В. Б. в размер на 30 767 евро; с вх. № 12058/19.11.2014 г. – с вземане по договор за цесия с [фирма] в размер на 141 493 щатски долара; с вх. № 12138/21.11.2014 г. – с вземане по договор за цесия със С. К. С. в размер на 478 052.47 лева и с вх. № 12149/21.11.2014 г. – с вземане по договор за цесия със С. Д. А. в размер на 36 000 евро.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от синдиците на [фирма] (в несъстоятелност) срещу [фирма] главни искове с правно основание чл. 3, ал. 3 във връзка с ал. 2 З. за обявяване на процесните прихващания за нищожни, въззивният съд е приел, че прихващането, извършено от кредитор на банката със свое задължение към нея, не попада в кръга на действия, уредени с нормата на чл. 3, ал. 2 З. и не може да бъде обявено за нищожно на това основание, предвид изрично установения в чл. 59 З. специален ред за обявяване на прихващането за недействително по отношение кредиторите на несъстоятелността при наличието на визираните в тази норма предпоставки. Като допълнителен аргумент, че не е сред действията и сделките по чл. 3, ал. 2 З., е посочена липсата на увреждащ характер на прихващането за масата на несъстоятелността предвид погасителния му ефект за вземанията и задълженията на банката.
По отношение на евентуалните искове с правно основание чл. 59, ал. 1 З., решаващият състав е счел, че същите са неоснователни не само за прихващанията с вземанията, придобити с договора за цесия от 22.04.2014 г. от [фирма] и придобити с договора за цесия от 10.05.2014 г. от С. А., които са сключени преди м. юни 2014 г., т. е. преди поставянето на банката под специален надзор, което изключва знание на ответника за настъпилата й неплатежоспособност, но и за останалите три процесни прихващания. Според въззивния съд, вземанията по договора за цесия от 17.09.2014г. с Д. Б., по договора за цесия от 24.10.2014 г. със С. С. и по договора за цесия от 05.11.2014 г. с [фирма], следва да се считат придобити от ответника на датата, на която са подписани договорите, а не на датата, на която банката-длъжник е уведомена за съответната цесия по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В тази връзка е изразено становището, че договорите за цесия пораждат действие за страните по тях от момента на сключването им, като съобщаването на цесията по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД има значение единствено за противопоставимостта й на длъжника, но не и за действието на самия договор между цедента и цесионера. С оглед на това, въззивният съд е счел, че доколкото посочените три вземания са придобити преди датата на вписване на решението на БНБ за отнемане на лицензията на [фирма] в Търговския регистър (07.11.2014 г.), то в случая не е налице оборимата презумпция за знание на извършилия прихващането кредитор, установена в чл. 59, ал. 4ЗБН. А доколкото ищецът не е доказал към датите на сключване на договорите за цесия ответникът да е знаел за настъпилата неплатежоспособност на банката-длъжник, евентуалните искове за обявяване недействителността на прихващанията за тези вземания са приети за неоснователни. Като неприемлива съдебният състав е преценил поддържаната от банката теза, че под „знание за настъпила неплатежоспособност“ следва да се разбира знанието на средностатистическия гражданин/търговец за неплатежоспособност на банката, както и че огласяването в публичното пространство на решение № 73 на УС на БНБ от 20.06.2014 г. и допълващото го решение № 74 от 22.06.2014 г. за поставянето на [фирма] под специален надзор, респ. затварянето на банката за клиенти, предполага знание на средностатистическия гражданин/търговец за неплатежоспособността на банката.
Според въззивния съд, значимо съгласно чл. 59, ал. 3 З. е знанието за настъпила неплатежоспособност, а не знанието за евентуална неплатежоспособност или опасност от такава и затова дори да е налице знание, вследствие на широко оповестена информация (включително и актовете на БНБ за поставяне на банката под особен надзор) за опасност от неплатежоспособност, същото е ирелевантно при преценката за предпоставките на чл. 59, ал. 3 З.. За неоснователно решаващият състав е счел и позоваването от страна на ищците на самото съдържание на процесните договори за цесия предвид наличието на клаузи, обвързващи действието им с финансовото състояние на банката, като е изразил разбирането, че предвидените в договорите за цесия последици от хипотетичната възможност длъжникът да бъде обявен в несъстоятелност не могат да бъдат приравнени на знание за неплатежоспособност и че „знание за възможност банката да бъде обявена в неплатежоспособност“ не е знание за настъпила неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 З..
Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато поради вероятността въззивният акт да е недопустим, която вероятност произтича от начина, по който са конституирани страните в процеса по предявените искове.
Преценката за вероятна недопустимост на обжалваното решение, извършена в производството по чл. 288 ГПК, представлява напълно достатъчно основание за допускане на касационното му обжалване, съобразно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед на това, не следва да бъде преценявана релевантността на поставените от касатора въпроси и наличието на поддържаните по отношение на тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК (предходна редакция на нормата). По тези въпроси касационната инстанция ще се произнесе в случай, че прецени обжалваното въззивно решение за допустимо.
Предвид изричната норма на чл. 59, ал. 7 З., касационното обжалване следва да бъде допуснато без предварително внасяне на дължимата държавна такса.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1209 от 29.05.2017 г. по т. д. № 1815/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар