1
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 438
София, 04.06.2019 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети март, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател : МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 3953/2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. А. А., [населено място], приподписана от адв. М. Д., срещу решение № 909 от 23.05.2018 г. по гр.д. № 2156/2017 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 2703 от 03.07.2017 г. по гр.д. № 12366/2015 г. по описа на Районен съд – Варна. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на касатора за осъждането на „Силвърсий Круизес Лтд“ – САЩ /Silversea Cruises Ltd/ да му заплати сумата 1 200 000 щ.д. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от настъпила на 31.08.2010 г. трудова злополука; сумата 7 500 щ.д. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучени трудови възнаграждения през периода от 04.09.2010 г. до 25.11.2010 г., поради претърпяната трудова злополука и сумата от 7 800 щ.д. – обезщетение за периода от 14.04.2011 г. до 28.07.2011 г., през който е останал без работа поради неправомерно едностранно прекратяване на трудовото му правоотношение.
Ответната страна по жалбата „Силвърсий Круизес Лтд“ – САЩ /Silversea Cruises Ltd/ е подала писмен отговор чрез адв. М. П., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване. Заявена е претенция за присъждане на разноски и с допълнителна молба е представен договор за правна защита и съдействие, както и доказателства за заплащане на претендирания хонорар.
Производството по делото е образувано по обективно съединени осъдителни искове на М. А. А. против „Силвърсий Круизес Лтд“ – САЩ /Silversea Cruises Ltd/ за заплащане на сумата от 1 200 000 щ.д., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди /болки и психически страдания, изразяващи се в намалено самочувствие и неувереност/ в резултат на полученото на 31.08.2010 г. травматично увреждане на лакътна става, сумата от 7 500 щ.д., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на злополуката от 31.08.2010 г., съставляващи неполучено трудово възнаграждение за периода от прекратяване на трудовия договор на 04.09.2010 г. до 25.11.2010 г., сумата от 7 800 щ.д., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на неправомерно прекратяване на трудовия договор от 27.01.2011 г. и съставляваща неполучени трудови възнаграждения за периода от прекратяването на трудовия договор на 14.04.2011 г. до 28.07.2011 г., когато изтича уговореният срок.
За да се произнесе с обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 07.04.2010 г. между страните по делото бил сключен трудов договор, по силата на който, считано от 29.05.2010 г. М. А. А. е изпълнявал длъжността „барман“ на МК „Силвър Спирит“ срещу уговорено месечно възнаграждение от 2 500 щ.д. и срок на договора – шест месеца. По повод подуване и болки в лакътната става, на 03.09.2010 г., по препоръка на корабния лекар на ищеца е извършен медицински преглед в клиника във Венеция, в резултат на което му е поставена диагноза „Бурсит на олекранона, ляв, с възможен произход подагра“. Последвало е прекратяване на договора по медицински причини, считано от 04.09.2010г. и репатриране за сметка на работодателя. След завръщането си в България до 11.11.2010 г. служителят бил временно нетрудоспособен, като в този период му е изплатено обезщетение в общ размер от 1 700 щ.д. Обсъдени са заключенията на изслушаната съдебно-медицинска експертиза пред първа инстанция и заключението по повторната експертиза пред втора инстанция. Направен е извод, че липсват данни за поставяне на диагноза подагра и като е съобразил новите клинични изследвания на служителя е счел, че процесното възпаление на лакътната става най-вероятно е с травматичен произход. Впоследствие на 19.01.2011 год. между страните по делото е сключен нов трудов договор за същата длъжност, отново за срок от шест месеца, с месечно трудово възнаграждение в общ размер на 2 500 щ.д. и начало на изпълнение 27.01.2011г. Този договор е бил прекратен на 19.04.2011г., преди изтичане на уговорения срок, като на 04.04.2011г. на служителя е връчено уведомление за прекратяване, а разходите по репатрирането му са заплатени от работодателя. По времетраенето на втория договор срещу М. А. А. е водено дисциплинарно производство, в рамките на което са му отправени две предупреждения за уволнение, съответно на 23.02.2011г. и на 26.03.2011г. На 04.04.2011г. е била извършена и оценка на качествата на служителя за работа, заключението по която е, че същият се е представил под очакванията, определени за длъжността на барман.
Въззивният съд е приел, че българският съд е компетентен да се произнесе по основателността на претенциите, тъй като компетентността му е предвидена в сключените между страните трудови договори, а подсъдността по гражданството на работника следва и от разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 2 вр.чл. 17, ал. 1 КМЧП. В сключените му страните договори се съдържа и клауза по смисъла на чл. 96, ал. 1 КМЧП, съгласно която приложимото право по възникналите спорове е това на Бахамите, независимо от избраната юрисдикция. Приложимостта на правото на Бахамската държава следва и от чл. 96, ал. 2 КМЧП във вр. чл. 91 от Конвенцията на Организацията на обединените нации по морско право, предвид обстоятелството, че корабът, на който М. А. А. изпълнява трудовите си функции плава под бахамски флаг. Поради изложеното, за да се произнесе по основателността на претенциите българският съд е издирил и приложил – Закон за здравословни и безопасни условия на труд, Закон за заетостта и Закон за давността, както и основните принципи, залегнали в законодателството на Бахамите, посочени в приетата на основание чл. 43, ал. 1 КМЧП клетветната декларация на адвокат Р. Р. и Конвенция № 55 на М. относно задълженията на корабопритежателя при болест или злополука на моряците от 1936 г., ратифицирана от Бахамски острови и действаща към процесния период. Съгласно чл. 4 от Закон за здравословни и безопасни условия на труд всеки работодател следва да гарантира здравето и безопасността на своите работници чрез осигуряване на безопасни условия на работа. При неизпълнение на това задължение поради небрежност или неправилни действия работодателят отговаря за настъпилите вреди, които се остойностяват от съда, а бахамският закон не ги разграничава на имуществени и неимуществени. Отговорността на работодателя намира своето основание и в сключения индивидуален трудов договор. Възпалението на лакътната става на М. Александров А., настъпило по времетраенето на курса на кораба, при липсата на наведени изрични възражения от ответната страна за умишлено виновно действие от страна на работника е основание за ангажирането отговорността на работодателя. Окръжен съд – Варна е взел предвид, че травматичното увреждане е причинило временна нетрудоспособност на М. А. А. за период около 2 ? м. , през който е провеждано лечение, налице е болка и неразположение с нисък интензитет, а за претендираните вреди „намалено самочувствие и неувереност в собствените сили“ не са събрани доказателства. Вследствие на предсрочното прекратяване на трудовия договор от 07.04.2010 г. работникът е бил лишен от възможността да получи трудово възнаграждение за целия период на договора, а изплатеното обезщетение от 1 700 щ.д. не го компенсира напълно. При тези съображения е направен извод, че справедливият размер на обезщетението за претърпени болки и страдания е в размер на 2 000 щ.д., а размерът на пропуснатото трудово възнаграждение е 6 667 щ.д., като след приспадане на полученото обезщетение имуществената вреда е в размер на 4 967 щ.д., поради което исковете са основателни в посочения размер. Изложеното е наложило съдът да разгледа заявеното възражение за погасяване на исковете по давност. И. на давността е регламентиран в бахамския Закон за давността и намира приложение на основание чл. 63 КМЧП. Съгласно чл. 9, ал. 2 от посочения закон искът за обезщетение във връзка с настъпило телесно увреждане се погасява с изтичане на три години от датата, на която е възникнало основанието за предявяване или от дата на узнаване – арг. чл. 10, ал. 1 на същия закон. Давностният срок е започнал да тече от увреждането, който момент съвпада и с узнаването – 31.10.2010 г. Исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото дело е подадена на 31.08.2015 г., поради което и възражението на ответника за погасяване по давност на претендираните вземания е основателно и исковете са отхвърлени като погасени по давност. Данните за образувано производство в САЩ и последващи искови производства пред българския съд, не могат да обусловят извод за спиране или прекъсване на давността, тъй като с прекратяването на всяко от образуваните в предходен момент дела отпадат последиците на извършените от страните процесуални действия и исковете се считат за непредявени.
За да се произнесе по иска за заплащане на обезщетение за вреди, вследствие на неправомерно уволнение, съдът е приложил разпоредбата на чл. 34 от Закона за трудовата заетост, съгласно който всеки работник има право на защита срещу несправедливо освобождаване. Съгласно клаузите на сключения между страните индивидуален трудов договор от 27.01.2011г., по-точно т.V от стандартните условия, работодателят може да прекрати едностранно трудовия договор с 14-дневно предизвестие или изплащане на 14 дни, вместо предизвестие, като заплати разходите по репатрирането, ведно с дължимите компенсации. Сключеният на 27.01.2011г. трудов договор е прекратен едностранно от работодателя именно с 14-дневно предизвестие, без посочване на конкретна причина, а разходите по прибирането на работника са поети от работодателя. Съдът е достигнал до извод, че работодателят е упражнил свое право, което е било регламентирано в сключения между страните договор, поради което не е нарушена разпоредбата на чл. 29 от Закона за заетостта. Ето защо не е налице неправомерно прекратяване на трудовия договор и искът за заплащане на обезщетение поради това прекратяване е неоснователен. С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени.
Жалбата е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 909 от 23.05.2018 г. по в. гр. дело № 2165/2017 г. на Окръжен съд – Варна.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. В приложеното изложение се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване. Касаторът счита, че въпросите относно приложимото право и възможностите за приложение за прецедента /англосаксонска/ правна система в частност бахамско законодателство при разглеждане на дела и възможността българският съд да организира съответния процес по правилата на съответната държава и този дали следва само поради обстоятелството, че работникът е български гражданин българският съд да е изцяло компетентен да разглежда спора, абстрахирайки се от законодателствата и правните системи на съответните държави са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Двата въпроса не отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са общотеоретични и не се отнасят към конкретно правно разрешение на въззивния съд, обусловило решаващата му воля. Освен това с разпоредбата на чл. 29 КМЧП императивно е уреден приложимият процесуален ред за разглеждането на спора – българският Граждански процесуален кодекс. В този смисъл се е произнесъл и Върховният касационен съд, като в решение № 6/14.03.2014 г. по т.д. № 47/2012 г. по описа на I т.о. е посочено, че цитираната разпоредба е императивна и ясна и не се нуждае от тълкуване. Вторият въпрос също е законодателно разрешен в чл. 4, ал. 1, т. 2 и чл. 17, ал. 1 КМПЧ. Ищецът М. А. А. е сезирал българския съд да се произнесе по основателността на претенциите му, основани на твърдението за трудово правоотношение между него и ответника. Съгласно цитираните разпоредби международната компетентност на българските съдилища е налице, когато ищецът е български гражданин, а спорът е трудов. Несъстоятелни са доводите на жалбоподателя, че дружеството работодател има интерес спорът да се разгледа от българските съдилища, още повече, че самият той е сезирал съда.
Според жалбоподателя атакуваното решение е недопустимо поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и невъзможността на българския съд да проведе съдебен процес съгласно процесуалния закон на бахамското право. Изложеното не може да обуслови извод за вероятна недопустимост на атакуваното решение, а представлява единствено оплакване по правилността. Ето защо не е налице основание за допускане до касационно обжалване.
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1857 щатски долара.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 909/23.05.2018 г. по гр.д. № 2165/2017 г. на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА М. А. А., [населено място] да заплати на „Силвърсий Круизес Лтд“, САЩ сумата 1857 щатски долара деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.